Тротоарно право
В София тротоарите са кофти, но затова си има причина . Няма нищо случайно, просто трябва да си гледате в краката, да не се отплесвате много много от върховете на обувките си. Няма нищо интересно нагоре и настрани, не гледай нагоре. НИКОГА. Инстинктивно предпазлив си към нестабилните участъци от плочки? Браво. Забелязал си индивидуалността на бордюрите? Но има един бич и за най-добрите в тротоарното право, не, не са жените, които се заплесват във витрините и спират рязко, знаеш че става въпрос за хората, които паркират на тротоара, както се паркира УАЗка до лозе. Оказа се, че под едно грешно паркиране, чифт счупени очила и развалена помпичка прозира цял един социално-тротоарен феномен.
От една страна ми се прииска и пред нас да паркира селската някой известен, барем му извия чистачките, барем той излезе, барем напиша нещо занимателно в една страница по повода. Но това от една страна, от друга се замислих, за всички предни стъкла и странични огледала, които съм наплюла през годините, опитвайки се да си проправя път по тротоарите, които винаги за някои ще са тротоари, а за други – обикновени паркинги. Личната ми наказателна акция на уличен език. Никой, никога, нищо не каза. Замислих се за късмета си, това свойство на пространството да работи за теб, за късмета на Киро да изправи чистачките на ТВ водещ, оперен певец и прочее, а не на някой никому неизвестен. Защото да те бие неизвестен е тъпо, а не-дай-си-Боже, да не е навит да ти размести аксесоарите, за какво въобще си пипал там, където умират мухите. Замислих се и за помпичката за вода в чистачките на Юлиан Константинов, която се е развалила след инцидента (своеобразна поанта на хепънинга), за трескавите мисли в главите на ПРите на „Аз обичам България”, за счупения Ray Ban и за това, какво е да те мъмри продуцент.
Замислих се за какви глупости мисля.
Животът е тротоар. Или паркираш на него или вдигаш чистачките на паркиралите, а ако не ти се занимава, не носиш розов Ray Ban и не си гледаш в краката.