Маркс няма вина за насилието в Студентския град
С проф. Ивайло Знеполски, директор на Института за изследване на близкото минало, разговаря Валентина Петкова
- Проф. Знеполски, сдружение “Майки срещу насилието в Студентски град” поиска да бъде премахнат паметникът на Карл Маркс от двора на УНСС. Маркс ли е виновен за безумията в Студентския град?
- Днес в нашето общество понятията и критериите са толкова размити, че е възможно да се получат и абсурдни връзки като тази между младежкото насилие, чалгата и Карл Маркс. В това виждам израз на невротичен синдром, изместващ недоволството на майките от една изплъзваща се причинност към един визуално представен и материално осезаем предмет. По-лесно е да посочат паметника, отколкото ректора например…
Разговорът за Маркс не е лесен, но той си остава голям и все още актуален философ. В литературата от последните няколко години името му все по-често се появява, което означава, че ако и решенията, които е предлагал да не са донесли плодове, то проблемите, които е поставил, не са намерили задоволителното си решение…
- И все пак отговорете на въпроса има ли място паметника на Карл Маркс в двора на УНСС?
– Макар и наследство от комунистическата епоха мястото му в двора на УНСС изглежда подходящо, доколкото студентите изучават икономиката на пазарното стопанство, а в тази сфера Маркс е особено компетентен. А и не вярвам в негово име да е станал някой побой в дискотеките.
- Познавате и българските и френските студенти – какво би показало едно сравнение между тях?
- Основната разлика е, че във Франция и студентите, и преподавателите са много по-мотивирани. Там доброто образование по-лесно се превръща или води до социален статут. Познавам един от най-големите студентски градове във Франция – този от околностите на Бордо – с около 50 хил. студенти. В целия кампус има само едно кафене, което работи до 18 ч. И един обикновен ресторант (без музика), в непосредствено съседство с кампуса, който работи до 22 ч. Но в замяна на това има огромна триетажна стъклена библиотека, чиито светлини не угасват цяла нощ. Във Франция оценката от дипломата е много важна. Доколкото съществува строго съблюдаван регламент всички постове да се заемат с конкурс, в който наред със анонимния тест, на който се подлагат кандидатите, се отчита и успехът от дипломата. Често в конкурсите се явяват по няколко десетки, а и стотици кандидати… Понякога няколко стотни се оказват решителни в избора на човека. Оттук и строгите изисквания към студентите от страна на преподавателите, оттук и дисциплината и усърдието на самите студенти. У нас все по-разпространено е мнението, че студентските години са години на купон.
- И никой не започва работа с връзки?
- В това е разликата между патриархалното, трудно пристъпващо в модерността общество като нашето, в което основното сцепление на социалната тъкан са връзките, роднинството, различните мрежи, и автентично модерното общество, в което качествата на индивидите и принципите са решаващи за доброто му функциониране. Разбира се, като във всяко общество могат да се срещнат и изключения, но те не са решаващи.
- Синът на бившия президент Саркози не направи ли опит да се уреди с висок пост по втория начин?
- Саркози се опита да наложи сина си на някакъв пост и въпреки огромното му влияние не успя. А не успя, защото медиите и публичността създадоха такава атмосфера, че ако не беше дал заден ход, щеше да загуби много в очите на широката публика. Днес много малко политици си позволяват да налагат силови решения, още повече ако обществеността е убедена в несправедливостта или в неморалността им. Затова се зарадвах на новината, че гражданското движение във Варна успя да принуди администрацията да се съобрази с общия интерес и да отстъпи. Това говори, че гражданският дух в града е буден. Но Варна е един голям град, не така обаче стоят нещата в малките градчета.
- Какво имате предвид?
- Имаме малка къща в Балчик, един изключително симпатичен град, който много харесвам, със своя физиономия, с белите си хълмове, с амфитеатрално разположените къщи… От години обаче той е обект на архитектурна агресия. Строи се така, както в Слънчев бряг – огромни сгради на метри от морето, на самата крайбрежна алея. Последно преди няколко месеца, за да изпреварят закона за строежите в морската ивица, на самото крайбрежие започнаха да издигат буквално една бетонна Берлинска стена – два корпуса от по 100-200 метра дължина и височина далеч надхвърляща определените от закона 12 м. Когато попитах жителите защо не протестират, те безпомощно повдигаха рамене: “Какво можем да направим ние. Това е работа на ТИМ, те са близки с този, с онзи…” Пълна обезвереност и оттам липсата на воля за реагиране. В скоби казано, странни са ми и тези природозащитници, които водят цели битки за съхраняването на една дюна по Южното Черноморие, а мълчат за профанирането на цял град.
- Този страх не е ли обясним?
- В малките населени места зависимостите са много по-оголени. Много от тях са в плен на не съвсем регламентирани структури, на частни договорености, на връзки между крупни предприемачи и политици. Хората изпитват страх… Затова там, където се появи гражданска инициатива, трябва да се поощрява. И най-важното – да не се позволява гражданските протести да се манипулират и използват за користни цели. Това не само би ги обезсмислило като форма, но и би било пагубно за самото общество.
- Ръководеният от вас Институт за изследване на близкото минало издаде няколко тома с автобиографични разкази на хора, чийто живот е протекъл по времето на комунизма. Тези ви дейности помагат ли за осветляване на епохата?
- Има неща, които зависят от института и други, които са свързан с практиките и нагласите в самото общество. От нас зависи да проучим възможно най-обективно и пълно всички достъпни извори и да направим анализи. Да добавим, че полагаме и немалко усилия да привлечем вниманието върху тях. Надявам се, че обществото все по-добре разбира, че от негов интерес е да се справи с миналото си, да изчисти възможно най-интелигентно двусмислиците в оценката му. Напоследък виждам, че и училището се активизира в това отношение, макар че може да се желае още много. В университета вече има една полемична многогласност в преподаването на близкото минало… Погрешно е да смятаме, че младото поколение не се интересува от миналото. Най-често това състояние по-скоро му се внушава. Много удобни са поколенията без историческа памет, израснали на ничия земя – те се превръщат във временни обитатели, които не могат да защитават правата си, тъй като не се чувстват свързани с никаква територия. Идентичността на територията идва от миналото…
- Какви са дейностите ви в този момент?
- Завършваме един много важен проект, финансиран от фондация “Америка за България”, посветен на т. нар. устна история на комунизма. С голям екип от доста опитни интервюиращи, включващ млади антрополози, историци и журналисти осъществяваме интервюта с хора от най-различни социални слоеве за техния живот през комунизма. Вече имаме над 300 много пространни интервюта, които разчетени на хартия правят около 15 000 страници. Всичко това предполага мащабна бъдеща работа по обработването им, в превръщането им в историческо познание…
- Кои са интервюираните и как ги подбирате?
- Най-различни, в широкия диапазон от обикновени работници до хора от кръга на Тодор Живков, от бивши горяни и концлагеристи до офицери от ДС, от технически специалисти до интелектуалци… Търсим широка панорама и свободно изразяване. За изследователите всяко свидетелстване е от интерес, макар да знаем, че историографията не може да се довери в голяма степен на паметта. Попадаме на неочаквани позиции и откровения.
- Защо тези интересни материали не се използват в киното и литературата?
- Трудно е да се обясни как се осъществява връзката между живота и литературата. Може би това става в момента, когато политиката загуби интерес към периода. В Германия днес съществува истински бум на изследванията на нацизма. От общите контури и политическата оценка се отива към детайлите, към всекидневните практики и политики. Но писателите и кинематографистите не са толкова активни. За да стане това, трябва да се открие вътрешната връзка между темата за комунизма и съвременната проблематика. Днес творбата на изкуството не може да бъде значима, без да притежава значимо социално измерение. Няколко години участвах в журито на литературния конкурс за непубликуван роман “Развитие”. 70% от ръкописите предлагат тийнейджърско-постмодерни преживявания. Не че не е интересно, но когато това е основното в една литература, тя губи социалното си значение.
- В киното не се ли появиха добри филми, интерпретиращи близкото минало, като “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”?
- Има някои добри филми, които показват овладян професионализъм, но все още го няма големия филм. Може би големият филм, големият роман, както и голямото историческо съчинение се раждат само в тясна връзка с публиката. Реакцията създава тяхната значимост. За да се случи това, нашата култура трябва да изработи необходимите механизми.
Източник: в-к “24 часа”