Проф. Стефан Попов: Надявам се изкуството да оцелее и в условията на глобалната криза
проф. Стефан Попов – майсторът на виолончелото
Стефан Попов e световна величина в музикално-изпълнителското изкуство. Роден е в Лом през 1940 г. Именит виртуоз виолончелист, възпитаник на Московската консерватория, където негов учител е великият проф. Мстислав Ростропович, и завършва образованието си със златно отличие. През 1966 г. спечелва награда от конкурса “Чайковски”, лауреат е на международни конкурси във Виена, Флоренция, Женева. Майсторските му изпълнения по най-големите сцени спечелват признанието на критиката и публиката.
През 1971 г. е поканен за преподавател по виолончело в Бостънската консерватория. От 1977 г. живее и работи в Лондон като концертиращ артист и професор преподавател по виолончело в “Гилтхол скул”, получава и титлата почетен доктор. Проф. Стефан Попов води майсторски класове по виолончело в България, Гърция, Англия. Талантливият инструменталист, разнасял десетилетия славата на страната, е удостоен със званието “Почетен гражданин” на Лом за изключителен принос и трайни постижения за развитието на духовната ни култура.
Проф. Попов, рядко имаме удоволствието да разговаряме с музикант от вашия ранг, който принадлежи не само на родината си България, но и на света. Затова искам да започнем нашия разговор с въпроса, как ще оцелее класическата музика в условията на глобалната криза?
За съжаление доста силно се отразява кризата върху нас, музикантите. Първо страдат хората на изкуството. Най-много са съкращенията на класическите музиканти, ето, дори в Германия изчезват оперни и симфонични оркестри. Общините не намират пари за издръжката им и стотици квалифицирани музиканти, посветили живота си на изкуството, остават без работа. Но остават най-елитните оркестри!
За изкуството е много важно да има достатъчно нови попълнения на млади музиканти, от които ние, педагозите, да изберем бъдещите таланти! Истина е, че класическата музика не се ползва с всеобщ интерес от широките кръгове на обществото. Навремето тя се е изпълнявала в салоните на величията и доста по-късно става достояние на всички. В залеза на старите цивилизации първо е отмирало изкуството. Но въпреки всичко трябва да сме оптимисти и да се надяваме, че нашата цивилизация ще оцелее и класическата музика ще се възроди.
С течение на годините свирите по-малко на концерти, но преподавате повече. Може би този преход от активното концертиране към преподавателската дейност не е лесен за големия музикант?
- Едни от последните ми концерти, които преминаха на доста добро ниво, бяха в Русия по повод честването на моя първи учител Кнушевицки. Изпълних “Дон Кихот” от Рихард Щраус. На следващия концерт заедно с млади талантливи музиканти изсвирихме тройния концерт на Бетховен, както и моята виолончелова транскрипция на Бетховеновия концерт за цигулка. Естествено, с възрастта човек започва да свири по-малко.
За соло виолончелиста е жизненоважно да се концентрира изцяло върху музицирането и това ще е неминуемо за сметка на преподавателската му дейност. Неслучайно има много изявени солисти, които свирят прекрасно, но са посредствени педагози. Преподавателят трябва да е изключително отговорен към студентите си! Аз си спомням навремето проф. Ростропович отсъстваше месеци и ние бяхме принудени да работим сами, което не беше най-хубавото, но един урок при учителя се равняваше на двадесет други!
- Бихте ли разказали за наградата “Кавалер на виолончелото”, с която бяхте удостоен?
В Юниверсити-Блумингтон в Индиана се събира Обществото на виолончелистите, чийто президент е световноизвестният виолончелист проф. Янош Щаркер. То присъжда с голяма тържественост най-престижната световна награда “Кавалер на виолончелото”. С нея са удостоени най-великите артисти от миналото: Пятигорски, Фурние, Касадо и др. В последните години обществото реши да се награждават и живи изтъкнати виолончелисти над 60 години, които допринасят за развитието на инструмента виолончело. И така един ден неочаквано получих съобщение, че ми присъждат високата награда ”Кавалер на вилончелото”, факт, който ме зарадва извънредно много! Великият Щаркер да оцени моето изкуство, транскрипциите ми на Бетховеновия Концерт за цигулка и Концерта за цигулка на Глазунов.
Според него тия мои транскрипции разкриват нови, необятни инструментални възможности за бъдещите поколения виолончелисти по света. Ритуалът по връчването на наградите беше изключително тържествен. Незабравимо преживяване. Оркестър от 75 първокласни челисти с диригент Емилио Колон (асистент на Щаркер) изсвири оригинални впечатляващи преработки, подходящи за този състав. Естественно, споменът за всичко преживяно е незабравим и ме окриля в бъдещата ми творческа работа.
- Моля, коментирайте вашите виждания за интерпретацията?
- Интерпретацията е способността ни да прозрем какво е вложил композиторът в дадена творба, да прочетем мислите му, да осъзнаем идеите му, да се пренесем в неговата епоха, да се превъплътим в герои, участници в онова време. Това според мен е верният подход. А всяка епоха има своя стил и ние трябва да се съобразяваме с него! Защото има изпълнители, при това със световна известност, които изсвирват различните произведения по един и същи начин, с едни и същи изразни средства, налагайки собствения си вкус и почерк.
Това понякога е интересно за слушателя, но това не е правилната интерпретация, уверявам ви! Често на моите студенти давам пример с големите актьори: Ето легендарният Питър Селърс! Всеки негов пресъздаден образ е съвършено различен, ту испанец, ту алжирец, с типичните му национални черти, или французин аристократ. Мисля, че съм успял да постигна това в свиренето си. Много е важно да предадеш на учениците си способността да осъзнаят този принцип, да се научат да мислят сами, да имат верен поглед в бъдещата си самостоятелна работа и да следват верните правила. Защото учителят е до време.
Какви бяха в миналото и какви са сега виртуозите?
Големите виолончелисти от XIX век са се стремили да блеснат, да омаят публиката… За челиста е важно да опознае всичко написано до него и да овладее техниките на големите майстори от XIX век, които при всеки един от тях са уникални! Изучил съм детайлно написаното от Давидов, Ромберг, Голтерман, Серве и особено Попер. Това дава шанс да проявиш верния вкус и усет за стил и да използваш най-подходящите техники и след като си решил техническите проблеми. Остава да мислиш единствено за музиката, която изпълняваш.
Много е жалко, когато някои преподаватели, с цел да представят като ”вундеркинди” малки талантливи деца, им дават непосилно трудни пиеси, заучени “папагалски”, не по техните възможности и резултатът е само моментен успех. Техните учители не са ги подготвили за успешно бъдещо развитие. Тези деца се загубват за музиката. Има педагози, които казват: “Изсвири го така!” И толкова с обясненията. Подход, който не води доникъде. Така че изпълнителят трябва да знае как да постигне нещо и чак тогава може да го предаде на ученика.
Вашият живот е низ от делови пътувания, майсторски класове по цял свят. Неотдавна завърши с голям успех поредният 13-и майсторски клас в Бургас
Майсторските класове помагат на много млади хора да обогатят представите си за свиренето, слушат забележките на учителя към другите участници и си правят изводи как да подходят към възникнал подобен проблем в личната им работа. Общуването с повече музиканти е безусловно полезно. В работата си с изучаването на текущия материал често твоят педагог „не вижда” някои други твои проблеми, а това на майсторския клас се констатира и ти се предлагат способи, с които да ги превъзмогнеш.
Приятно е, когато в края на майсторския клас даден ученик се е преобразил, просвирил е по различен начин. Успели сме да установим и поправим грешките и резултатът идва веднага. Това е голяма радост за мен, трудът не е отишъл напразно! В миналото е имало една авторитетна наложила се школа и всички са я следвали безусловно и така дефектите и слабостите са се предавали от поколение на поколение инструменталисти. От 20 години, откакто се наложиха майсторските класове, нещата се разкрепостиха.
За съжаление има случаи, в които ученикът се лута между различни учители, един го учи така да движи ръката, друг, коренно противоположното и това завършва с объркване и неспособност на ученика да оцени кое е най-доброто. Да откриеш талантлив ученик, е нещо прекрасно, с физически дадености, с емоционален заряд. Да работиш с него, да го моделираш, това е удовлетворение за мен! Както казва проф. Щаркер: два лъка да изтегли ученикът, са достатъчни, за да оценя таланта му!
Много съм впечатлен от бащинското чувство, с което се отнасяте към учениците си, без да допускате те да ви поставят на някакъв особен пиедестал.
Да, така беше и с моя първи учител Кирил Вапорджиев. Той се отнасяше с нас като със свои синове. Понякога ни се караше, в следващия миг ни прегръщаше и целуваше, играехме футбол, ходехме на планината, но работехме с мерак и любов, вярвахме му!