POST-WALL
Пиша този текст в одименото интернет кафе на жп гарата в Будапеща. Чакам нощния влак за Белград. Трети ден спя по гари, хостели, купета и пейки из Европа.
Но снощи преминах Стената.
Слязох от последния ред на огромното бетонно чудовище “Непщадион” (сега “Ференц Пушкаш”), издебнах двамата охранители, застанали през 10 метра на пистата – да се загледат в небето, в обувките си, в сцената, в някоя жена или в някой мъж, или Бог знае в какво – само не в мен! – тогава си метнах раницата през парапета, проврях се по гръб през пролуката, стаих се за миг ниско долу, а в следващия вече крачех с раницата на гърба към фронтстейджа, с известни охлузвания до болка в бъбреците. Роджър тъкмо започваше най-великото парче на Флойд – “Comfortably Numb“. Впрочем, единственото от култовия албум в съавторство с Дейв Гилмор…
Началото на юли. Поредна топла протестна вечер в София. С Шошо свършваме работа и си тръгваме от офиса на “Шипка”. Пием по бира на крак и спираме на площад “Народно събрание”. Там е планирана кино вечеринка. От стар бус се вади необходимия инвентар – стойка, бяло платно, прожекционен апарат, генератор за ток, лаптоп… Идеята е на Георги Илиев или Жоро, който е активист от Асамблеята на Орлов мост, убеден борец за пряка демокрация, понастоящем част и от Протестна мрежа. Добродушен метъл със живи очи и гъста брада. Библейски апостол с избледнели джинси и запретнати ръкави. “Исках да пусна “The Wall” върху фасадата на парламента, ама от полицията не дават. Нищо, филм ще има!”, казва ми той, докато развива някакви кабели.
И ето публиката утихва и сяда по турски на затоплените жълти павета, със Шошо се споглеждаме и правим същото, вдъхновени очи проблясват вляво и вдясно, взрени в импровизирания киноекран, и вече сме в хотелския коридор, камериерката прахосмучи току до апартамента на Пинк и след малко ще отвори вратата…
“Christmas comes but once a year for every girl and boy.
The laughter and the joy they find in each new toy…”, пее Вера Лин.
След прожекцията съм пак при Жоро. “Да събориш Стената не е еднократен акт, а всекидневие, нагласа. Затова продължаваме да сме на улицата…” Сетна ми признава, че първата си сексуална възбуда дължи на анимацията на гениалния Джералд Скарф – епизодът с флоралните фигури – мъжко и женско начало – които се съвокупляват и хищно се поглъщат.
Една от хубавите и смислени вечери на протеста, мисля си аз, докато се прибирам. Този път освен обиколка по партийните централи, блокада на “Орлов” мост и викове “Оставка” – “Стената” на Пинк Флойд и Алан Паркър! Браво на Жоро и другите! Трябва по-честичко – защо не всяка вечер… Понеже в творбата, освен болезнените преживявания на отделния човек, се засягат и надиндивидуални теми, които точно през това възпалено лято силно ни вълнуват…
Един от важните проблеми е този за сляпото следване и вяра в авторитета, дори когато е недействителен или по-лошо – радикален и агресивен. Измъченият герой на Боб Гелдоф проектира в наркоманния си ум свое алтер-его на яростен диктатор, който изправя на стената различните от еднообразната маса последователи. Жертвата става тиранин. Собствените демони от съновиденията превръщат Пинк в злодей.
Асоциациите с историческата конкретика са неизбежни. Интересна подробност е, че в масовката за сцените с появата на героя като диктатор пред разбуненото множество, за по-голяма достоверност наистина присъстват неонацисти. Може да се види как освен кръстосани ръце със стиснати юмруци (чукове), мъже от тълпата показват характерния нацистки поздрав с изпъната дясна ръка.
Въпросите висят със страшна сила. Защо хората са така лесно манипулируеми и защо и как допускаме едноличната и безконтролна власт?
Ако се завърнем към българската действителност, без изненада ще си дадем сметка, че у нас, в истинския смисъл на думата, диктатура няма. Има плутокрация – едни богати мъже и жени държат на сиджимка продажни политици и трупат богатства на гърба на народа. Същите т. нар “олигарски “ обаче не ползват сила и не благоденстват парадно, а разчитат на изумителното търпение на суверена, на когото изглежда не му пука особено, с малки изключения, че демокрацията мейд ин беге е менте.
Да продължим с българската действителност, като държим в главите си сцените с полицейското насилие над разбунтувалите се млади в “Стената”. Антивоенните демонстрации, протестите срещу учебните планове и въобще срещу цялата порочна образователна сцена във филма и в живота, пропит във филма, срещат палки, щитове и категоричното противодействие на силата в най-крайни форми. У нас по протести полицията е някаква вяла осмяна креатура, а уличните й жалони наричаме “фуражки” и “куки”. Още, разказваме си вицове колко са тъпи. Още, същите носят потници с хипи послания, за да не ескалира напрежението. Вярно, веднъж ще понатегнат предните редици, някой ще изяде два до четири шамара, само колкото да не е без нищо и да се регистрира дейност. Да има за какво да се вълнува обществото.
Нататък, все в този смисъл, но отвъд България, днес развитият свят хвърля умни бомби от безпилотни самолети. Колкото да порази стратегически военни цели и да блокира инфраструктурата и логистиката на лошите. Вярно, ще умрат и косвени жертви, но важното е броят им да не е внушителен, а в рамките на предвиденото. И все пак, това няма нищо общо с Големите войни от миналото, в които малките момчета са като голи охлюви на бойното поле и в които спокойно можеш да загубиш баща си – както се случва с Роджър, когато е едва на 5 месеца.
Става дума, че днес у нас и в по-голямата част от света Голямата стена е паднала. Идеята за нея е отпаднала. Или поне такова е усещането. Няма тирани, няма репресии, няма кръвопролитни войни. Или поне такова е усещането…
Обаче, същият забележителен мъж Уотърс в свои интервюта говори за това, че очевидно сме спуснали пред очите си завесата на самодоволството, на незаинтересоваността за другите, на бягството от отговорност. И неизменно споменава “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли – антиутопия, в която човечеството, със зловещото покровителство на Световната държава, не познава бедност, войни и болести, но и не съзнава огромната цена, която плаща за мнимото си щастие и свръхконсумация – бездуховност, крах на семейството и невъзможност да страдаш и състрадаваш.
Да.
Днес Стената е 32-инчов телевизор с плосък екран и всякакви екстри.
Днес Стената е “не ми се ходи, но ще видя как е минало в късната емисия”.
Днес Стената е айфонът на розови еднорози, който прави 6-годишните деца да бъдат “куул”.
Днес Стената е всяко безсмислено и празно удоволствие.
Днес Стената е всяка отблъскваща проява на егоизъм и преебаване на другите.
Физическата стена може да е паднала, но Идеята за Стената, уви, все още е тук.
От самото начало искат да ни разделят. По-лошото е, че и ние искаме да се оразличим – на столица и провинция, на висшисти и неуки, на добре платени и мизерстващи, на красиви и неугледни, на “Орлов” мост и “Лъвов” мост, на “десни” и “леви”. В последна сметка – на февруари и на юни. А протестът е преди всичко за отвоюване на достойнство и смисъл. Те нямат идеология. Нямат нищо общо с доходите и дрехите. И на този протест следва да сме заедно, всички.
По дяволите, нямаме идея кой да ни управлява (защото презираме всички възможности), но поне знаем какви не трябва да бъдат управляващите. Това е добро начало.
Оттам насетне разните индоктринации и тотализиране на една или друга политическа концепция е кофти история. На 150-метровата стена, докато звучеше “Goodbye, blue sky”, от бойните самолети изтичаха кървави сърп-и-чукове, долари, полумесеци и давидови звезди (Уотърс бил антисемит, ха-ха!). Различни други символи на религиозния фундаментализъм и агресивния национализъм. Дори на корпоративния капитализъм – марките на “Шел”, “Мерцедес” и “Тойота”. Или абсолютният отказ от налагането на Абсолютната истина за нещата, на Верния исторически разказ, на Единствената надеждна политическа или икономическа парадигма. Която и да е тя.
Така че протестираме против политиците и за достойнството си. И то изобщо не е някаква абстракция. В известен смисъл – всичко останало е. Така че наесен – с песен от “Стената”. И с повече прожекции на шедьовъра на Паркър. Дано Жоро има топки, генератор за ток и повече публика.
Освен всичко, Роджър Уотърс казва, че си заслужава да се борим и за ближния. Например, освен да протестираме срещу политиците, за достойнството си и за повече кинти (доходи!), да го правим и срещу задаващото се безумие в Сирия и в подкрепа на сирийските бежанци. Със същата красива и смислена ярост. А може и с чук в ръка…
Ангел Иванов