Няколко месеца и две книги…
В средата на юни и аз (отново) излязох на площадите. И аз бях огорчен, омерзен, ядосан (не че съм спирал да бъда ). След няколко дни и аз се чувствах щастлив и обнадежен (отново). Знаех, че “десните” доминират, но не ме интересуваше. Нашият цирк е един и същ за всички и няма типичен спектър- има само обръчи, кръгове, фирми, партии, банки и групировки, в които има алчни хора. Тъпо ми ставаше само за “червения боклук” и “мръсен комуняга”, милата ми баба, да ми е жива и здрава. Тя е само още една жертва на идеологията, каквото смятам ще е бъдещето и на доста “либерално” настроени люде, “танцували” през лятото и сега. Надявам се никой да не ги хули тях така един ден. Мислех за това, но без да е определящо и да се чувствам обиден или не на място. Просто исках качество.
Кое качество? Това в „Зен и изкуството да поддържаш мотоциклет” на Робърт Пърсиг – книга, която на откъслеци четях, докато през юни протестирах, а през юли основно пътувах и се опитвах да събера мислите си за случващото се в София.
За който не я е подхващал – тя представлява биографичен синтез на вечния философски дуел между рационалния и романтичния разум, обективното и субективното. Предполагам не съществува личност, която да има само рационални или само романтични черти, но във всеки от нас едните или другите преобладават. Рационалният човек действа поетапно, според обективните факти и не забравя да се обръсне. Романтичният пък го „вее вятър на бял кон”, разсъждава в субекти и идеали, и има лекета по панталоните. В един противно банален общ случай това е основното разграничение на политическите дясно и ляво. В този дуалистичен модел, Пърсиг ,по пример на източни, древногръцки и по-съвременни мислители, въвежда трета категория – качеството – което е обективно и субективно; рационално и емоционално едновременно. То предшества обекта и субекта и ги определя като такива. Сигурно не съм достатъчно ясен, но си намери и прочети книгата – няма да съжаляваш.
Опитах се да приложа тези категории в съвременния български контекст. Стигнах до извода, че за голямо съжаление на баба ми, онези 45 години са изкривили из основи тукашната рационалност. Нека я разгледаме, без отсега да намесваме площади и протести. Каква е обективната истина у нас? Че каквото и да правиш, най-отгоре стои кръг от партийни/престъпни/икономически велможи, чийто неотменни закони са кадруването, шуробаджанащината, реваншизмът и интригите. Порядките им са пропити в цялата реалност и са непобедими. Рационалният успех в България, изразяващ се в материално благоразположение и жизнен стандарт над средните им стойности, задължително е рамкиран от извратените правила на реалността. Това не се е променило в последните почти 70 години. Тук никога не е имало ляво и дясно; някога е имало едно Политбюро на едно ЦК на една Партия; сега са няколко банкери и преприемачи, един Доган и една трибуквена групировка. Под тях е имало и има само по-малки политбюра, по-малки преприемачи и по-малки групировки.
В тази среда, качеството на българската нация, което аз лично откривам в нашата гостоприемност, съпричастност, директност, сръчност и интелект, не се търси. То бива постепенно задушавано и поставено пред единствения избор да се опита да се развие другаде. Повечето хора у нас са се примирили и обезверили от рационалната истина и съществуват според правилата й. Обективният разум бута 20-ка на катаджията, псува телевизора и вярва на билборди по избори. Него не го интересува качеството, защото “нищо не може да се направи”.
Българският романтик, независимо ляв или десен, рационален или емоционален по природа, се бори със сбърканите закони на действителността и се опитва да внесе качеството, според собствената му дефиниция за такова. За някои „пазарно”, за други „социално”, за трети „национално” и т.н. Той може и да е с трансперант на улицата, може и да е просто съвестен гражданин; може и към даден момент да е срещу изпълнената с хора улица.
Включваме от площада. И примирилите се, и романтиците могат в един момент да се озоват на него, независимо дали ще е февруари или юни. Към днешна дата улиците приютяват и тълпи от кретеноидни фашисти, както и поддръжници на Николай Бареков, така че гласът им със сигурност не трябва да е всевластен. Важното е да не отмира повика за качество, не само показно и масово, но и в ежедневието. Да се усмихнеш в скапания трамвай; да се разходиш в планината; да вдигнеш някой боклук на стълбището. От малкото към голямото, после избори и леви-десни. Отделни повици за качество има постоянно, но те винаги биват удавени в по български рационалната посредственост, във входа на кооперацията или на пл.”Независимост”; дали от глупави съседи, политическа демагогия, поръчкови медии или обикновена апатия. И остават просто като някакви издълбани черти в линията на посредствеността… Много исках този път да е различно.
Август се завърнах в София. Отново отидох на площада, за да открия, че “со кротце, со благо и со малко кютек” романтичното все пак е решило да отиде на море или да си пие бирата някъде другаде. Демонстрации си имаше, но от ден на ден демографски заприличваха все повече на “контрите”- на едното червени, на другото сини баби. В един прекрасен момент няколко ужасни хора се здрависаха с протестиращи, които до скоро ги нямаше там, и от юнските настроения помена беше незначителен.
Започнах една друга книга, също толкова гениална – “Сътворението” на Гор Видал. Няма да ви разказвам и нейната идея, само отделен епизод. Персийският посланник Кир Спитама посещава Индия, когато там се подвизава живия Буда. Героят най-напред се среща с друг религиозен лидер – Госала. Според него, за да се “прекоси реката” (да се постигне нирвана, душевен мир) пред една личност стоят определен брой прераждания. Няма голямо значение дали тази личност ще се отдаде на праведност или греховно съществуване - преражданията просто трябва да минат и реката се прекосява – всичко е предначертано. Госала демонстрира тезата си с едно кълбо прежда, което подхвърля. Душата преминава от единия до другия край на развиващия се конец – и толкова… Всякакви терзания са излишни. Кир Спитама обобщава: “Ако представата на Госала за категоричния и неотменим закон на битието се наложи над останалите, това ще доведе до пълното разпадане на човешкото общество. Ако доброто и злото са само показател за мястото, до което дадено същество е стигнало по развиващия се конец, тогава за онези, които са някъде в началото на своята нишка, би отпаднала необходимостта да постъпват правилно. А без правилно поведение няма цивилизация и още по-малко спасение. И все пак се чудя защо не е минавал и ден в живота ми, без да помисля за Госала и неговия конец.”
Мина септември, академичната година започна, а с нея се завъртя и почти целия октомври. След като (отново) бях изгубил площадната си принадлежност и постоянно си мислех за тъпия конец на Госала, от една зала на Ректората дойде нов пример за “правилно поведение”. Ясно ми е, (отново) че с повечето от хората там политическите ни компаси не са синхронизирани, но лично според мен (отново) борбата им е качествена.
Лошото е, пичове, че лидер на една подобна окупация от преди 23 години, сега е действащ войник в медийната армия на врага, отявлен пример на рационалността. Лошото е, че той е само един от многото. Лошото е, че предишният сериозен студентски бунт свърши с Костов. Лошото е, че въпреки всички протести и окупации, все сте си намръщени в трамвая, не вдигате боклуци във входа, а аз не спирам да си мисля за шибания конец. А Ректората сините баби няма да могат да го окупират и удържат, докато ужасните хора дойдат да се здрависват. (впрочем, в момента точно те веят знамена на подкрепа от стаичките си в Парламента) После още едно десетилетие преход, а качествените прояви ще са само маркери на конеца.
Затова – окупатори или искащи да учат; протестиращи или “даващи шанс”; леви или десни – делете се както искате, но търсете качеството и на площада, и във входа и в трамвая, за да спра да си мисля за скапания конец. И нека търсенето не продължи само няколко месеца.
Константин Мравов
Изразената позиция в този коментар си е лично на автора му и не бива да се смята, че тя е споделена от всички работещи в студтентското радио. Подобно предубеждение би било толкова тъпо, колкото да протестираш, но после да не гласуваш.