Възгледите на един чужденец за народната окупация
Пита ме „как си” на най-американския английски, който съм чувала в последно време.
- Добре съм, ами ти?
– Чувствам се перфектно.
Уговорихме се да не споменавам името му, макар че сигурно вече си го разбрал. Може би си го виждал в Ректората – винаги бос,носи си само усмивката, очилата и комуникативността (по-късно ще се окаже, че я раздава, за да се намери). Дошъл е в София преди няколко дни и сега подкрепя окупацията на Софийския университет. Планира да живее, да спи и да се храни в 272 зала.
- Откъде си?
– От Израел.
– Как попадна в университета?
– Така го почувствах. Дойдох, за да ви подкрепя.
– Как разбра, че тук има протести?
– Не знаех, просто почувствах, че трябва да дойда в България.
Преди диктофона е друго. Разказва ми колко насилие има по време на протестите в Израел и САЩ, как там всички проблеми са свързани с икономиката, исканията на хората също. Звучеше сякаш е очарован е от полицията тук, защото позволява на протестиращите да спират движението и да правят каквото си искат.
По-късно ми разказа за това и пред диктофона:
„Не смятам да предизвиквам полицията тук, но от опита ми досега съм установил, че докато полицията е в онова състояние, в което не е е сигурна как да реагира, този протест може да се разрастне и да стане по-силен”.
Английският ми бяга, ядосвам се непрекъснато на лексикалната си инвалидност, а той ме кара да казвам думите на български. Чудя се как ме разбира. „Имам руски корени”, казва. Мисля си колко си личи. После и американският акцент си дойде на мястото – разбирам, че е завършил икономическа специалност в Бостън. Роден в Израел, с руски корени и американско образование. Истинско дете на съвременния плурализъм.
Разказва ми за своята разработка относно перфектна демократична система, основана на тази в Древна Гърция, в която няма избори, а управлението се поема на произволен принцип от граждани, представляващи всички обществени слоеве. „Така в групата попадат журналист, домакиня, чистач, разбираш ли, обикновени хора избират за обикновени хора, няма някой, който стои по-високо”. Говорихме за тази система повече от 2 часа. Вероятно Томас Мор е звучал точно така, когато е говорил за своята Утопия.
Върнах се вечерта, този път с диктофон. Разговорът ни пред него беше плах и неискрен. Зададох единствения въпрос, за който бях помислила предварително – как се озова тук. Не получих отговор на този въпрос. Така и не разбрах как е решил да дойде в България.
„Дойдох тук и още през първите 4 часа в града видях полиция, последвана от нещо, което изглеждаше като национален социалистически парад, маршируващ през центъра на града в прекрасната неделя”.
Местим се от шума пред 292 зала, напомням му, че може да хапва ако е гладен. Той вече знае. Питам го откъде е разбрал за протестите и окупацията. Този път разказът е една идея по-различен. Разбирам, че се е запознал с някого, който му е обяснил за какво става въпрос.
„Срещнах възрастен джентълмен, около 60-годишен и започнахме истински разговор, не от онези скучни, „как си,откъде си”-разговори. Всъщност веднага стана доста дълбок, затова прекарах няколко часа с този човек. Той ме разведе из града, разказа ми повече за протестите, които видях, каза ми също и че Софийският университет е окупиран.”
Разказва ми как след увещания с охраната е успял да влезе вътре. Веднага среща съмишленици, които споделят идеологичните му вярвания и либералната му мисъл. Не спира да се усмихва. Не спирам да си мисля колко е странно, че нося обувки. Питам го дали смята, че протестите ще доведат до нещо.
„Единственият начин протестното движение да не постигне нищо е да бъде потиснато от репресивно правителство или пък ние просто да приемем факта, че правителството е подало оставка, без обаче да променим фундаметално системата.”
Питам го за университетските окупации в САЩ.
„ Когато окупационното движение започна в Ню Йорк, то се разпространи много бързо в цялата страна. Някои спекулации твърдят, че то е започнало заради Арабската пролет и революциите в Северна Африка. Окупационното движение в САЩ, по мои наблюдения, а и такива на хора около мен, имаше много силно и енергично ядро. Тези хора идваха от всякакви слоеве на обществото,но за съжаление не бяха богати или над средната класа.”
Питам го дали вижда такива хора тук, в България, въпреки че той тъкмо ми заявява, че не знае дали такива съществуват в нашето протестно движение.
„ Ще бъда честен с теб. Прекарах повечето си време тук в изучаване на града и прекарвайки възможно най-много време в университета. Опитвам се да видя дали онзи пожар, който видях в Бостън и Ню Йорк, е възможен и тук. Чувствам, че там имаше повече енергия, че хората там бяха по-живи. За съжаление голямата медия, правителството и полицията бързо си свършиха работата, но остана привкусът на обществено желание някои хора да не живеят просто удобен живот, а да могат сами да предопределят съдбата си.”
Говорим за факта, че в САЩ и Израел хората протестират основно за икономически проблеми. Сравнява стандарта ни с техния. Сравнението е очевидно и излишно. Опитвам се на развален английски да му кажа, че тук борбата е изместила фокуса си от желание за висок икономически стандарт към желание за висок стандарт на морала. Такъв няма как да видиш по телевизията в петък. Питам го как си представя перфектната демократична система. Знае, че искам да разкаже отново за своята теория.
„Ако се опитваш да ме попиташ дали имам идеи за алтернативна система на управление – да, имам. Вярвам, че политиката би трябвало да бъде в услуга на обществото, трябва да бъде направлявана от хора, а не от някакви избрани лица, които се интересуват от кариерата си, които се опитват да отбягват трудностите, да напълнят джобовете си и да наместят приятелите си на добри позиции. Вярвам, че силните корпорации и заможните хора не би трябвало да имат повече власт от един бездомник, от студент или дори от дете. Вярвам, че в миналото е съществувала такава система, че светът я е преживявал, всъщност се е случила дори под носа ви, в Атина, където не е имало определен панел от съдии, не е имало министър-председател, не е имало консули, които да се преизбират. Имало е само граждани, използващи лесния процес на разпределяне на задълженията и отговорностите, без да гласуват и да влияят един върху друг или да имат контрол върху това кой и кога да бъде политик. Система на произволен избор, която не може да създаде условия за корупция, която е гъвкава, която не си борави с идеи, които ще привилегироват политиците през следващите 5 години, а напротив – позволява да планираш бъдещето си, което не е само 5 години напред, а е и бъдещето на децата ти.”
Използва думата „believe” (вярвам) по-често от всяка друга.
„Наистина вярвам, че ако това движение, което в момента заема място в България и университетите, разбере, че такава система е възможна и че хората могат да живеят в общество, в което политиката е не е единствено скучна работа или награда, до която няколко избрани се докопват. Това общество ще бъде свободно да се ангажира с по-важни неща от политиката и да създаде държава, в която хората искат да дойдат, а не от която искат да си идат.”
Всичко това звучи чудесно, но все още ми се струва утопично, затова го питам дали наистина му се струва възможно тази система да функционира в съвременното общество.
„Няма причина образовани хора, които имат икономически проблеми и нямат какво да загубят повече, да не опитат да приложат подобна система. Вярвам, че в момента, в който тя е достатъчно силна, ще може да се разпространи и да създаде правителства, които да се интересуват наистина от човека.”
Исках да го попитам дали очаква да види някакъв конкретен резултат от протеста преди да замине, но без да искам го попитах дали иска да види нещо тук преди да тръгне. Знаех, че ще спомене девствената природа, тъй като още сутринта вече няколко души се бяха похвалили с нея. Иска да я види преди да тръгне. В Германия, Швейцария и Италия дори природата била подредена.
Виждам, че е гражданин на света и не искам да си го представям като жител на Израел, на САЩ или на Русия. Споменава, че може да реши да заживее в България. Усмихвам се. Питам го все пак дали смята да се установи.
„Не толкова обикалям света, колкото обикалям съзнанието си. По-любопитен съм да науча повече от това, на което ме е научило модерното общество, което моето тяло и мозък може да направи, а не толкова да изучавам географските локации по света. Ако избера да остана обграден от много хора, то ще бъде защото около мен ще има достатъчно отворени съзнания, с които да мога да общувам. Ако това състояние е удовлетворяващо и чувствам, че имам нужда от човешки същества около себе си, няма да има причина да приключа своето физическо пътуване и да изучавам човешките взаимоотношения. От друга страна, ако почувствам, че не научавам и не споделям нищо, ще се старая да стоя далеч от гъстонаселени места и да изучавам малката природа, която човечеството е загърбило.”
Говорим още за живота му преди пътуването. В десети клас си представя как да осъществи американската мечта. Докато осъществява американската мечта си представя как е десети клас. Питам го откъде намира пари да пътува. Виждам, че практичността на въпроса ми никак не му допада. Има спестявания и толкова. Живее скромно и толкова.
„Има и много симпатични хора, които срещнах по пътя си, което направиха живота ми по-лесен. Благодаря ви, хора, че ме поканихте в дома си, нахранихте ме и споделихте от времето си с мен.”
И аз му благодаря и изключвам диктофона. Казва ми, че ще даде лекция в 272 зала, в която ще разкаже за неговия план за перфектна демокрация. Може би вече го е направил. Ако не е или сте я изпуснали, можете да прочетете повече тук – http://www.publicdeliberation.net/jpd/vol9/iss1/art11/
И нека не ни се струва невъзможно.
Автор: Наталия Иванова