Страх ме е от теб, сине
Какво направихме, сине?
Страх ме е. Страх ме е от тебе.
Зимата на ’89-та баща ти повярва на вицовете. Решихме да имаме дете.
Ти се роди, когато вицовете се сбъдваха.
Като малък не си пил мое мляко и не си играл – играчки нямаше никъде. Кърмеше те Латифе, аз не можех. Все още не вярвах на вицове, не можех да ти прелея живот. Живеехме в някакъв непознат черен хумор, нашарен със сини знаменца. Анемия – ти беше толкова лек. Сините лъвчета ревяха гладни.
Достраша ги да изядат мишките. Както в Чехословакия утолиха глада си – а ние брояхме бурканите. Мишките се закопаха, изгризаха си папките и започнаха да дълбаят тунели. Виждахме как сгради рухват – като моркови, дръпнати от къртици – кравеферми, фабрики, заводи.
Баща ти почна да върши и задачите на работниците. Нямаше вече кой. Беше свикнал на бюро, в цеха си направи дискова херния. Докторът го нямаше, беше си тихо тръгнал. Добре, че екстрасенсът приемаше злато – баща ти се изправи отново.
Скоро след това те кръстихме – сребърното кръстче ти е оттогава. То не порастна. Аз се опитвах да ти разказвам, не знам помниш ли. Не помниш, и аз не помнех нищо, че да ти го разкажа. Затова гледах да те водя в църквата. Ти все искаше да влизаш зад дървената стена, но там не може. Оттам никой не излезе. Да ти каже какво има там.
Преди да те дадем на училище, баща ти реши да отваря собствен цех. Нарисува скиците, избра си най-добрите от старите работници и ходеше по гостита – носеше коняк и суджуци. Един вторник се събуди късно и излезе. Върна се вечерта с цигари – не беше пушил от шест години. Банката фалирала. Той пък ѝ счупил прозореца.
Същата вечер комшията пя. В следващите дни асансьорът спираше все на неговия етаж. Ден през ден горе тропаха – много крака и много боклук през балкона. Скоро се изнесе. Започнахме да го срещаме само по вестниците.
Вестниците бяха прави – имаха шарени цветове, фотографии и кръстословици. Говореха смело, рязко, грачеха и храчеха – такъв груб език, че да къса бодлива тел. Като откъснаха бодлите на всички стари заграждения, ги засърбяха ръцете. И с лявата, и с дясната се вземаха пари. Продължиха да късат, накъсаха всичкия останал ни смисъл. Плащахме си, за да забравим. От парченцата хартия – думи, съкращения от главни букви и парчета лица – днес същите ръце пак изкарват пари. Съединяват ни тези парченца в други смисли.
Затова не ги разбираш, сине. Парченцата не са от теб – аз винаги съм криела очите ти с ръка. Милвах те. Мислех, че това е най-доброто, което мога да ти дам – забравата. Не знаех, че всъщност ти нищо не помниш. Добре, че баща ти закусваше с теб, а след училище минавахте през парка. Радвах се, когато закъснявахте, защото той ти даваше това, което аз нямах – хъс.
Кажи ми какво ти е говорел, което аз не разбирах. Кажи ми защо се опита да боядисаш оградата на градиката пред входа без никой да те е карал. Така и не можах да ти изпера ръкавите. Защо се смееше докато те удряха, защо не риташе? Баща ти винаги би отвърнал. Защо не искаше да учиш, къде бягаше от часовете? Аз толкова книжки ти купих.
Толкова си различен от мене. И от татко си дори. Сякаш не си наше дете, обичаме те. Сякаш сам себе си си отгледал – това е невъзможно, ние не знаем как. Нали винаги някой трябва да ти каже какво да правиш, да ти покаже как стоят нещата. На нас като не даваш, защо пречиш и на учителите? Нямаш авторитети. Не слушаш никого.
Вземи се прибери, да спиш на легло. Вече не искам да те виждам по телевизията. Няма да ти нося манджите там, да ги провирам през решетките и да ги изяждат други. Колкото и витамини да изпиете, няма да избягате от палките. Искам да си останеш красив, сине майчин.
Тези, които правят революции, погрозняват. Като стачувахме преди ти да се родиш, и ние бяхме красиви – хубави бяхме и през ’97-ма. Но с всяка неосъществена мечта погрознявахме. Сега сме спрели този процес, вече не мечтаем. Оставаме си също толкова противни, не и повече – „против“ сме си. Така гласуваме на избори, така живеем, така срещаме непознати на улицата. Не разбирам защо си различен.
Страх ме е за тебе. Ще вземеш да успееш. Страх ме е от тебе. Ще взема да
ти повярвам.
16.11.2013 Вадер Акбархан