This in not the United way!
Бяхме свикнали да гледаме Манчестър Юнайтед винаги в челото на класирането в Англия. Това се бе превърнало едва ли не в даденост, в константа – като и фактът, че мачът се играе 90 минути или пък че гол се отбелязва тогава, когато топката премине линията на вратата. Човек дори не се замисля над тези неща. Сър Алекс Фъргюсън бе съумял да изгради един невероятно стабилен клуб – може би най-стабилният в света, който независимо от моментната си форма или пък някои странични фактори, винаги се бори за титлата, винаги играе в Шампионската лига, винаги е сред фаворите във всеки турнир, в който участва. Постоянството се бе превърнало в най-отличителната черта на футболен клуб Манчестър Юнайтед, домът им „Олд Трафорд“ – в „Театъра на мечтите“ (защото бе в сферата на мечтите за гостуващия отбор да си тръгне с нещо повече от почетна загуба), печеленето на трофей – в ежедневие. Поправете ме, ако греша, но смея да твърдя, че няма друг клуб в първенствата от Топ 5 на Европа, който в продължение на повече от 20 (двайсет) години неизменно е завършвал сред първите три в крайното класиране, и то третите места са едва три, от които две поредни (2004 и 2005 години). Само по себе си това постижение е по-ценно от 11-те титли на Англия за този период, 2-та трофея в Шампионската лига, 5-те Купи на Англия (ФА Къп) и множеството други отличия, в това число и индивидуални, спечелени от сър Алекс и компания през всичките тези години. По-лесно е да постигнеш моментен успех – всяка фойерверка може да гърми, но е далеч по-трудно да се задържиш там, където си (на върха), да поддържаш нивото си високо сезон след сезон. И то в едно от най-силните (а може би и най-силното) първенства на Европа – Висшата лига на Англия.
Кой седеше зад този успех, кой беше архитектът на тази невероятна машина за победи, наречена Манчестър Юнайтед? Всички знаем отговора на този въпрос: великият сър Алекс Фъргюсън. Най-успешният британски мениджър на всички времена и едно от най-големите имена в тази професия изобщо. Шотландецът не бе просто треньор на отбора, не бе просто мениджър на клуба. Той бе нещо много повече. Той бе лицето на Манчестър Юнайтед. Държеше цялата власт в ръцете си. Едва ли не от него зависеше в коя посока и с каква скорост ще духа вятърът рано сутрин на тренировъчното игрище на червените дяволи или пък кога ще е слънчево и кога облачно над „Олд Трафорд“. За добро или зло човекът Манчестър Юнайтед бе всичко това. Той изгради този клуб, той го разви, той начерта план за успехите. И, разбира се, ги постигна.
Сега обаче него го няма. Напусна след 27 години начело. Това е повече от четвърт век. Двайсет и седем години, в които превърна Юнайтед в най-големия клуб в света.
Сега на кормилото на „Олд Трафорд“ е друг човек. Друг и все пак само човек. Фъргюсън не бе просто човек в съзнанието на феновете на Ман Юнайтед, а и не само на тях. Който и да бе застанал начело на клуба, нямаше, повтарям, НЯМАШЕ да може да замени подобаващо Сър Алекс. Поради простата причина, че никой не е в състояние да го направи. Не и след толкова много години, в които един човек е колил и бесил на Sir Matt Busby Way (б.а.: улицата, на която се намира стадионът на клуба „Олд Трафорд“, кръстена в памет на първия велик мениджър на червените дяволи сър Мат Бъзби). Нека не забравяме началото на кариерата на Фърги в Юнайтед. Няколко поредни сезона Юнайтед е бил посредствен отбор, борещ се за място в средата на класирането. Феновете са опъвали транспаранти против новия мениджър, искали са той да напусне, но ръководството на клуба е проявило търпение и е застанало плътно зад мениджъра си. Останалото, както казват, е история. Написана със златни букви във футболните анали.
Към новия мениджър на клуба Дейвид Мойс имаше огромни очаквания и това е нормално, въпреки че едновременно с това е и парадоксално. Нормално, защото сънародникът на Фъргюсън и бивш дългогодишен наставник на Евертън застава начело на най-големия клуб в света, който само преди 
няколко дни е станал категоричен шампион на Англия за 20-ти път и 11-ти в последните две десетилетия. Тоест той заварва един крайно успешен, печеливш и каквито още епитети искате отбор. Какво повече се иска от него освен да не мести руля на кораба, а само да държи курса в правилната посока? Нито повече, нито по-малко, но това е на практика най-трудната задача на света. Парадоксално, защото не така работят нещата в Манчестър Юнайтед. Този клуб функционира по малко по-различен начин от другите грандове в Европа като Реал Мадрид, Барселона, Милан, Байерн и т.н. В дългата си история червените дяволи са редували успеха с провала, както през годината се сменят сезоните, но без особено постоянство. Преди да дойде сър Мат Бъзби – първият велик мениджър начело на клуба. Той променя представите на света за понятието треньор на футболен клуб. По негово време цялата спортно-техническа власт е съсредоточена в един единствен човек и това е той самият. Успехите идват, но не внезапно. Нужни са дълги години на постоянство и най-важното – на ТЪРПЕНИЕ към човека оркестър сър Мат Бъзби, тогава все още „само“ Мат Бъзби. След четвърт век начело на отбора, сънародникът на Фъргюсън (а и на Мойс) се оттегля от поста мениджър и клубът тръгва стремглаво надолу… дори изпада (!) в по-долна дивизия, но все пак бързо се връща. Дълги години обаче Юнайтед не съумява да спечели трофей и търси себе си, лутайки се в средата на класирането, сменяйки мениджъри като носни кърпи. Докато червените дяволи и Алекс Фъргюсън не се намерят в един есенен ден преди близо 30 години…
Такива са особеностите на този клуб и според мен критиките от страна и на феновете, и на коментаторите са малко прибързани и остри. Да, няма доволни привърженици на нито един колос в света, но истината е, че запалянковците на Ман Юн (в това число и аз, държа да отбележа, макар и само в известна степен) са свикнали твърде много на постоянните успехи. Дори са разлигавени от тях, презадоволени. Но всяка серия си има своя край или поне известен период на затишие или дори спад. Също както безкрайният икономически растеж е химера – математическа, социална и каквато още си изберете.
Моят апел е: нека оставим Дейвид Мойс да работи на спокойствие поне до края на сезона. Минимум една година му е нужна, за да наложи своите идеи и да започне да гради един нов отбор, със свои изпълнители и стил на игра. Но определено има някои неща, които се набиват на очи през този сезон и на които трябва да обърнем сериозно внимание. Впрочем тези проблеми не са от вчера, но сега излизат наяве.
Съставът на Юнайтед не е балансиран. Изобщо. На практика липсва халфова линия, липсват алтернативи в нападение, защитата на моменти играе трагично. Само си спомнете за мача с Манчестър Сити в началото на сезона. Толкова катастрофално представяне четиримата пред вратаря не са имали от години. Аз лично следя отбора отблизо от над десетилетие и подобно нещо не бях виждал. Четирите гола бяха най-малкото, с което все още действащите шампиони се отърваха. В атака Робин ван Перси и Рууни са способни на чудеса – и двамата са сред звездите на световния футбол и притежават невероятна индивидуална класа, но нямат достойни заместници и като цяло отборът трудно създава положения пред противниковата врата. Което ни докарва до най-критичната точка в настоящия състав на Дейвид Мойс – халфовата линия. След напускането на Пол Скоулс зейна огромна, гигантска дупка в средата на терена, която все още очакваме да се запълни. Райън Гигс може да действа и в тази част на терена и то успешно, както видяхме срещу Леверкузен в Шампионската лига при унищожителната победа с 5:0 в Германия (най-добрия мач на отбора през сезона, именно защото бездната в средата бе запълнена), но вече е на 40 години. Тоест от уелсеца можем да очакваме по няколко такива спектакъла на година, но нищо повече. Живата легенда на клуба играе последния си сезон в отбора като играч, може да остане и за още един, но годините си казват тежката дума. През зимната пауза и през лятото трябва да се търсят спешно халфове от световна класа. Майкъл Карик е по-скоро дефанзивен халф, отколкото градивен, а и не е от такава величина като например Шави или Пирло. Том Клевърли, набеден за наследник на Скоулс, все още не е показал потенциала, който се твърди, че безспорно притежава.
Истината е, че тези проблеми в състава на Юнайтед не са от този сезон, а от много години насам. Но бяха замаскирани от успехите на клуба, от двете титли в последните три години. И дори когато червените дяволи останаха втори зад градския враг Сити, това се случи в последния възможен момент от сезона, в последните секунди на мача между небесносините и КПР (3:2). Един сезон, в който определено червената част на Манчестър повече заслужаваше титлата, но футболните богове имаха други планове. И така, защо да поправяме нещо, ако то работи? Юнайтед печели на терена, вдига трофеи, всичко е нормално. Всъщност само на повърхността нещата бяха такива. А под нея клубът изоставаше сериозно от съперниците си и в Англия, и в Европа. Като цена на състава в последните няколко сезона Ман Юн е много след Сити и Челси и наравно с Арсенал, Ливърпул и Тотнъм. Знаем колко са важни парите в днешния футбол, а Юнайтед от години харчи все по-малко и по-малко за трансфери. И логично нивото на отбора спада. Тотнъм похарчи 100 милиона за нови играчи това лято (макар и да продаде за почти толкова звездата си Гарет Бейл на Реал Мадрид), Челси и Ман Сити са плътно зад шпорите по хвърлени средства, дори Арсенал отвори кесиите, защото Арсен Венгер усети проблемите на тима си и острата нужда от свежа кръв. И както виждаме в момента, артилеристите са убедителен лидер в първенството, вървят добре и в ШЛ, независимо че се паднаха в „Групата на смъртта“. Докато Дейвид Мойс купи само Маруан Фелайни от бившия си клуб Евертън в последния възможен момент, а на всичко отгоре белгиецът поне засега се очертава като пълен провал (червените дяволи нямат спечелен мач, когато той започва като титуляр). Отчитаме липсата на сериозни попълнения през летния трансферен прозорец като лична грешка на мениджъра, но цялостният спад на нови попълнения през последните години е черна точка в профила най-вече на ръководството на клуба. Ман Юн никога не е бил на първите места по похарчени средства за нови футболисти, но винаги мъдро е купувал нужните играчи където е необходимо, за да обновява и балансира съставът постоянно. Юнайтед никога не е страдал от липсата на звезди в редиците си. Освен сега. В списъка на УЕФА за най-добри играчи през 2013 година от общо 40 номинирани, присъстват едва двама футболисти на червените дяволи – Ван Перси и Де Хеа. Елитното футболно списание „4-4-2“ също обяви своя избор за Топ 100 на годината, а там намират място едва… четирима играчи от Ман Юн. Няма какво да се лъжем, червените дяволи се нуждаят от сериозен ремонт. И от сериозни средства, за да се осъществи този ремонт. На ход са Дейвид Мойс и ръководството на клуба.
Юнайтед само веднъж е бил толкова ниско в класирането след изиграването на 15 кръга в Премиършип (през сезон 2001/02) и само веднъж е допускал две поредни домакински загуби в лигата (пак тогава). След това обаче последва невероятна серия от победи и изкачване до първото място в класирането – нещо, което е малко вероятно сега. Тогава ситуацията бе различна. Червените дяволи имаха силен отбор, но просто се намираха в моментна криза. Сега клубът също е в криза, но тя не е моментна, а трайна. Подобен скок в таблицата е невъзможен, поне не и в кратък срок. Като цяло е типично за клуба да започва сезона слабо и постепенно да намира формата си около Коледа, след което с финален спринт да отвява конкуренцията. За пръв път от десетилетия обаче можем без риск да сгрешим да заявим, че Юнайтед няма никакви шансове за титлата, а дори мястото на отбора в Топ 4 е застрашено. Като цяло нивото на Висшата лига в последните години е доста по-ниско от обичайното (което, между другото, бе причината Юнайтед да грабне две лесни, но и създаващи грешни впечатления титли в последните три сезона), но същото е очевидно и за тима на Дейвид Мойс. Арсенал, Челси и Манчестър Сити поне на този етап изглеждат като далеч по-балансирани отбори от този на все още действащите шампиони. Зимната пауза може да промени това, но не и драстично. Не бива да се очакват и чудеса в Шампионската лига, където в последните два сезона отборът отпадаше съответно в групите и на осминафинал. Тази година все пак отборът върви добре в Европа, като има 3 победи и 2 равенства в трудна група и е на една точка от класиране на първо място и евентуално избягване на грандовете още през февруари.
С други думи: сезон 2013/14 се очертава като най-трудния за Юнайтед от много, много години насам. Нека дадем време и спокойствие на Дейвид Мойс и момчетата му. Те се нуждаят от това повече отвсякога. Нетърпението и прибързаната критика само влошават нещата. This is not the United way!
Петър Димитров