За “Солунска 16″ или среща с блогъра Мила Иванова
Пиша този текст от уютното столично местенце “Сохо”, заобиколена от петъчната атмосфера на малки запалени свещи по пода, пълни чаши с червено вино, писатели и други творци, и хмм…едно куче. Всички чакаме с нетърпение събитието „Creatives talk“, което тази вечер е посветено на талантливата журналистка и блогърка Мила Иванова. А аз пък още по-нетърпеливо чакам да се срещна с нея, за да ми разкаже малко повече за блога си “Солунска 16″ и съвместния ѝ проект с фотографа Красимир Андонов – “Дневници на безкрая”.
Мила Иванова
За тези от вас, които не сте запознати с нейното творчество, нека ви въведа с няколко думи в това, с което Мила се занимава. Тя е редактор на едно от най-известните български списания „Всичко за жената“. Но освен престижния пост, който заема, Мила е един невероятен писател. Писател, но oт по-особен тип. Тя изразява своите емоции и мисли и споделя изключителните си творби със своите читатели, пишейки в блога си „Солунска 16“. Блог, в който всеки може да намери себе си или поне част от себе си. Блог, в който няма табу за чувствата и всеки текст е малко или много близко до нас, до това, което сме преживели, и до това, което е в самите нас. Едва ли има някой, който да се е докоснал до творчеството на Мила и да не е бил завладян от думите ѝ.
Бих могла да използвам толкова много епитети за самата нея и писанията ѝ, но мисля да ви оставя сами да се запознаете с Мила чрез интервюто, което успях да взема ѝ взема. Настанихме се на едно меко бяло диванче и ето какво сподели самата тя:
Как реши да създадеш блога си?
Мила: Всъщност няма романтична нотка в този отговор, защото имах тук-таме писани и публикувани неща в разни списания и заврени в ъгълчето на моя хард диск и реших да създам място, където да са ми по-прегледни.
Защо „Солунска 16“?
Мила: Много ми беше сложно да го кръстя, а съм толкова щастлива за името му. По Солунска мина детството ми и беше толкова красива. Вдъхновяваше ме за всичко, което щеше да се случи през деня. А 16, защото съм родена на 16-ти.
Ти си редактор на едно от известните български списания, а именно „Всичко за жената“. Къде намираш по-голямо удоволствие от писането – зад страниците на списанието или зад виртуалните страници на „Солунска 16“?
Мила: Всъщност аз ги съчетах тези две неща. Започнах да пиша неща, които мога да публикувам в блога, а в блога, когато нямам какво да пусна, пускам неща от списанието. И го направих практично и това ми даде предимство относно списанието.
Разкажи ни за проекта си с Красимир Андонов.
Мила: Красимир е изумителен творец. Запознахме се покрай работа. Беше чел блога ми, аз бях видяла неговите фотографии и двамата се припознахме в творчеството си. Така той предложи да работим заедно и направихме този експеримент.
В снимките си К. Андонов е отразил безкрайно лични твои творби, които досега не си показвала на никого. Защо избра точно тях за изложба?
Мила: Чувствах се длъжна да отговоря на таланта му с нещо уникално. Мисля, че точно това прави и изложбата по-различна. Аз мисля, че имам и по-хубави текстове от тези, но точно тях съм писала наистина, за да не бъдат четени от никой друг и това ги прави автентични.
Коя е твоята муза?
Мила: Любовта е основната муза. Когато обичаш, независимо дали си щастлив или не, ти се случват уникални неща. И ако те не се записват, умират.
Какво ти дава писането и какво му даваш ти на него?
Мила: Дава ми много. Писането ми е дом. То ме приютява. Предпочитам го пред това да изпитам някоя празна емоция на чаша вино, макар и с приятна компания. То ми показва моя свят, а аз му давам честнотта си.
В събитието на Мила имаше от всичко по малко. Срещнахме едни от най-любимите ѝ текстове от блога и някои, които не бе публикувала. Водихме диалози за разликата между писател и блогър (уви, имало някаква разлика), за музата, която се съпровожда в повечето случаи от тъгата и разочарованията в живота и за уникалността на текстовете ѝ. На няколко пъти повдигна темата за това колко е учудена, че повече от трима човека четат блога ѝ, за това защо еднообразието в творбите ѝ не отегчава хората. По мое мнение, няма как някой да се отегчи от нещо, което е толкова близо до неговата същност, чувства и мисли. Защото няма човек, който не се е влюбвал, на когото не са му разбивали сърцето или който не е изпитвал и най-примитивните човешки чувства и емоции.
След като ни подари тези няколко часа, четейки творбите си, Мила завърши с думите, че в нас намира едно дебело огледало на това което твори и прави. Аз бих казала, че нейните творби са едно огледало за нас самите като хора.
Текст: Елена Пъневска