Когато в Мизерното се запее
В задимена обстановка, наполовина пълни чаши с вино и малко разлята бира, се срещам с новите набелязани от мен таланти. Две момчета, чийто живот се описва само с една дума – музика. Заведението, в което сме, не се слави с най-доброто име – Мизерното(май никой не знае истинското му име), но по стечение на обстоятелствата то ме събра с тях и ни предразположи към един прекрасен разговор за музика и за живота.
Мишо и Давид се познават от четири години и създават заедно своята група. Тя е съставена от още няколко човека, но носи само техните имена. Може би самото име ще ви се стори прекалено сухо и без идея, но според мен си е точно както трябва. Целият невероятен заряд, който носят в себе си няма как да не те накара да се усмихнеш до уши и просто да слушаш.
Мишо е на 20(въпреки че прилича 17-годишен) и има свой собствен бизнес в сферата на екологията. Скоро ще учи маркетинг в Датския университет в София. Работи в строителна фирма и свири от малък. Сестрата на Мишо засега също е част от тяхната група, заедно с мъжа си Джаред. Явно семейството им съдържа по някоя друга правилна музикална нотка в себе си.
Давид е на 18 години и си прилича на годините. Учи в Софийска Езикова Гимназия и ще учи тонрежисура в Холандия. И той свири от малък на китара, но е самоук. Не успях да разбера много за него и за живота му извън музиката, защото избягваше останалите теми. Единственото по-лично нещо, което каза за себе си беше, че любимата му песен е на Radiohead-Creep. След това не пожела да поясни защо или с какво я свързва, но просто добави, че е специална за него. Музиканти…какво да ги правиш.
Докато говорех с тях усетих силната приятелска връзка помежду им. Допълват се не само в музиката си, но и като хора. Разказваха за пиянски истории от морето, за случки от концерти и от живота. Разбира се те двамата пишат песните за групата. Написали са няколко песни на български и на английски, които не са записани. Казаха, че чакат правилното време и правилните хора за това.
Давид вляво и Мишо вдясно
За тях е важно преди концерт всички да са заедно, да усещат връзката по между си. Вярват в това, че емоциите, които те изпитват на сцената ги предават и на публиката. За това те трябва да са спокойни и сплотени. За да предадат позитивни емоции на слушателите и да се получи добър концерт те самите трябва да за позитивни и добри.
Не се бяха въоръжили с китари за интервю-то ми, но за щастие по случайност намериха. Помолиха за китарата на едно момче, за да ми изпълнят едно две парчета. То да бяха само едно или две. В момента, в който Давид погали струните, а Мишо започна да реди някой рап или да пее, цялото заведение около нас се взриви от невероятни емоции. Всички започнаха да пеят или поне да си тананикат. Толкова талант побират в себе си, че в този момент просто той излезе от тях и завладя всички ни. Освен, че пя, Мишо направи и beatbox (покрай beatbox-a се запознах с Давид, но тази история не е за разказване). По едно време се скараха за китарата и кой да пее. Но естествено продължиха. Момчето, чиято китара взеха се включи също.За съжаление не запомних името му, но и той беше изключително талантлив. Напомни ми малко на Елвис Пресли с гласа си (комплимент е, ако четеш това, непознати музиканте).
И така изпълниха едни от любимите си и едни от любимите ни песни, даже някои от тях бяха по-добри от оригиналната им версия. За съжаление интервюто и песните вървяха към края си, но тези хора ме бяха заредили с толкова позитивизъм и приятни, слънчеви емоции, че дъждът, който валеше като из ведро тогава въобще не го отразих.
Елена Пъневска