Евразийски мегдан
Този коментар започвам с уговорката, че не съм се запознал от първо лице с обстановката в Украйна(както между другото и повечето коментиращи, публично или не, събитията там), коментарът ми не цели да вменява каквато и да било позиция по въпроса, а напротив, цели да подбуди размисъл у читателя по няколко много важни въпроса, които сякаш остават “извън кадър”.
Снимка: Rianovosti
В последно време темата Украйна стана изключително актуална на родния мегдан. Толкова актуална, че измести въпросите Пеевски, изучаването на “майчин език” в училищата, особата Сидеров и още доста други, които изпълваха вниманието ни преди да бъде запален за първи път Майдан. Може би само новоизлюпеният “обединител на нацията” Н.Б. успя да бие по ефирно време украинския въпрос. Да имаш телевизия зад гърба си е голямо нещо.
И както се случва с всеки един наболял въпрос, българинът се оказа капацитет от най-висок клас. Обществото ни се раздели на три части. Едната бие втората по численост, а третата е толкова незначителна, че не съм сигурен дали си струва да бъде отбелязвана.
Разбира се визирам русофилията и русофобията, които са основни мерни единици по въпросите, свързани с Украйна, както всъщност и по всички други въпроси извън спорт и музика. Този път русофилите надделяват над русофобите, поне като численост. Не мисля, че може да бъде отсъдено коя страна бие като аргументация, защото на 90 и повече процента и двете са съставени от хора, които хал хабер си нямат от случващото се в Украйна. Коментарите им са изградени от заучена реторика тип “Русия е виновна за всичко. Европа му е майката.”/”Братска Русия винаги закриля славянските народи. Тя ще ни спаси.”
Третата “страна” е непостоянна. Това са хората, които на себе си признават, че нямат достатъчната компетенция, за да изкажат аргументирана позиция. Те следят събитията, изграждат мнения и гравитират между двете страни. Предполагам, че ако четящият спада към една от първите две групи, ще получа беззвучна майна за писанието си, но за третата група би следвало то да представлява интерес.
Снимка: Владимир Петков
Без да се увличам в повече уточнения, ще започна с нещо, което ми направи сериозно впечатление, но забелязах, че сякаш убягва на масата. Именно, че традиционно русофилската БСП не застана твърдо зад политиката на Русия по въпроса. Възможни са няколко тълкувания. Едното е, че “социалистите“(в много дебели кавички) се съобразяват с ЕС, осъзнавайки, че България ще получи санкции, ако заеме руска страна по въпроса. По-вероятно ми се вижда БСП да не заема категорична позиция, за да не се лиши от още една сериозна част от избирателите си. Нямам компетенцията, да направя анализ какво точно е мнението на останалите гласоподаватели на “левицата“(пак в дебели кавички) по въпроса, но едно е сигурно – те са малко и намаляват от ден на ден. Трети вариант е управляващите да съзнават, че позицията им е от нулево значение, но затова ще стане дума по-надолу.
Сигурно е едно: това е най-удачното, което БСП могат да направят по въпроса. В наш интерес е да не забиваме нокът(повече не можем) в гърба на ЕС, както е и в наш интерес да не оставаме без газ от Русия.
И когато говорим за Украйна, не можем да изпуснем казуса Крим. Въпросът дали референдумът е легитимен буди много дискусии. За жалост медиите изцяло диктуват реториката и аргументите. Умишлено или не се изпуска една много важна страна: трябва ли референдум, който решава териториални въпроси, да бъде местен? Аз смятам това за съвършено неправилно. Да, факт е, че хората от Крим най-добре трябва да знаят от какво имат нужда и какви са всъщност, но това би било железен аргумент в една стерилна среда. Ние не живеем в такава, а най-лесно бихте разбрали какво имам предвид, ако си представите как би протекъл подобен референдум в нашия “Крим” – Източните Родопи. Със сигурност резултатите, каквито и да бъдат те, ще бъдат решени чрез автобуси или “мъртви души”, а не от гражданите. Каква е гаранцията, че всъщност въпросът е решен от жителите на Крим? Нищо не пречи, разбира се, вотът да се дирижира и на държавно ниво. При всяко положение, обаче, това е в пъти по-трудно, отколкото на местно. И то в толкова спорна местност.
Едно е видимо. Независимо дали ЕС или Русия ще надделее в тази не толкова студена война, губещите са единствено и само Украйна.
Снимка: National Review
Друг момент е, че всъщност не виждаме никакви ефективни мерки за справяне с кризата от страна на НАТО. Адекватно би било становището, че външните фактори пречат на разрешаването на проблема. Подобни въпроси могат и трябва да се решават единствено вътрешно. Поведението на НАТО определено е неадекватно, но не е нетипично. Сходна политика(с дребни изключения) виждаме и в Близкия изток. И това е плашещото. Пасивността на организацията, призвана да брани световния мир, е показателна за това, че световният мир е повсеместно потъпкван напълно умишлено.
Накъде бия ли? Опасявам се, че сме на прага на Трета световна война. Войната е подготвена. Два модела на диктатура си разделят територия преди да открият огън. И след Близкия изток и Украйна, ред идва на последната ключова точка, която е ничия – Балканите.
Да, няма сто процентов повод, нито гарант за предстоящия конфликт, но предпоставките са налице. Вероятно преди век хората са вярвали, че Първата световна война е възникнала заради атентата на сръбския хъшлак Гаврило Принцип, но времето е открило пред нас много неща, които за съвременниците ѝ са били скрити. Истината е, че конфликт от този калибър започва да назрява дълги години преди първите залпове.
Едно е сигурно, войната води единствено и само до страдание на обикновените хора и издевателство над човешкия живот в името на болни империалисти. Надявам се ходът на събитията да ме опровергае тотално, както неведнъж е правил, въпреки че към момента не виждам свидетелства за това. Признавам си, за първи път от много време насам съм ужасéн до мозъка на костите си. И въпреки всичко ще си позволя да завърша оптимистично с една мъдрост:
За радост хората никога не са достатъчно глупави, за да се самоунищожат в опита си да постигнат нечия амбиция.
Валентин Янков