Тъпан (ни) бие, гайда ручи
29-ти срещу 30-ти юни 2014 година. Българската агитка се завръща през границата по родните земи – отново с наведени глави и носове. Часът е някъде около полунощ, замислям се дали българско или сръбско време… Няма абсолютно никакво значение. Часовата разлика между България и Сърбия е фикция. Волейболната разлика е бездна, създадена от героите на нашия разказ.
В края на иначе слънчевия юнски нишки ден привържениците на българския национален отбор бяха солидна бройка в залата на Спортен център „Чаир”. Измежду трибагрениците се чуваха постоянно няколко тъпана – два големи и един мъничък. Само че там, измежду няколкото хиляди сърби (повечето деца, но и до там ще стигнем) и стотината българи имаше още един тъпан. Ударът с кияка по него обаче е по-болезнен от всичко останало.
Този тъпан е българската волейболна чест или може би е по-правилно да кажем – това, което е останало от нея. По този тъпан беше нанесен пореден съкрушителен удар – удар с такава сила и интензитет, че спукването му е само въпрос на време – не дали, а кога? Въпросът в случая не е загубата, не е дори фактът, че тя беше с изразителното три на нула за западните ни съседи, нито пък, че вече натрупваме дванадесет загуби в последните ни тринадесет мача в Световната лига. Проблемът не е дори в техническата безпомощност на родните национали във всички елементи на играта без изключение. Не, не е толкова повърхностен. Напротив. Много по-дълбок е.
Ако мога да перифразирам придобилата митичност култова реплика на някогашния „първи”: „Таз’ година четвърти в цялата Световната лига, догодина четвърти в групата.” Предполагам вече ви дойде наум за кой лаф на бай ви Тошо говоря – сещате се: полупроводници, проводници, едно-друго. Най-вероятно, прочитайки тези редове, ще си кажете: „Тоя па тотално изтрещя! Какво общо по дяволите има българският волейбол с Живков, еле пък с полупроводниците…”. Има, има. При това – много. За жалост.
Знаете ли кой е Данчо Лазаров Данчев?
Не? Добре, тогава без Данчев. Е, знаете, разбира се, председателят на българската волейболна федерация или както той обича да му викат – президент. А знаете ли кой е Лазар Данчев? Нямам идея дали може да се досетите, но това е директорът на легендарния завод за полупроводници в Ботевград в ония времена, в които връзкарщината и папането от държавната паница сякаш са национален спорт, грешка – народен. Оставям ви самите да прецените за връзката между двамата хубавци.
Приемствеността на поколенията няма нужда да бъде доказвана по какъвто и да било начин – само на слепец не е ясно, че българският волейбол, до скоро клубен, а вече и национален, копае дъното и се движи с бясна скорост по утъпканата от футбола ни пътека към бездната, от която „izlaz”*(бел. авт. „изход”) няма, както биха казали нашите съседи на запад от Калотина.
Понеже пак споменах сърбите, нека да се върнем към дечицата, които бяха изпълнили в голяма степен залата в Ниш. Тези хлапета полудяваха на трибуните, в техните гласчета личеше страхопочитание, но и любов към любимците им. Нямам представа докога учат сръбските ученици, но съм убеден в едно – когато тези дечица нахлуят в салона за часа по физическо някое от тях ще извика в опиянение: „Аз съм Атанасиевич!”, а друго: „Аз пък съм Урош Ковачевич!”. Къде са нашите деца? Знаете ли – всъщност, има ги. Тук са. Къде обаче тренират и най-важното как, по каква методика? Великият ни актьор Тодор Колев, светла му памет, питаше: „Как ще ги стигнем американците?” Аз питам: „Кaк ще ги стигнем сърбите?” Докато си купувахме билети преди мача една камара малчугани щъкаха из спортния комплекс – стадиона на Раднички, залата, плувния басейн. Да, всичко на едно място. Къде са нашите подобни? Няма ги.
Обяснявайки на един сръбски младеж какъв е проблемът в българския волейбол – краденето на наглите безобразници, управляващи любимия ни спорт, го попитах дали при тях има същата практика или казано просто: „Ваш’те крадат ли?” „КрАдат, ама мало” – отвърна ми той. Може би там някъде се крие бездната между България и Сърбия – волейболната, не часовата. Вече споменах за „народния” спорт, за приемствеността в българската държавност и в частност – в българския волейбол.
Бият ни тъпана, а гайдата си ручи. Любо Ганев се хили и ни обяснява, че ще видим нов отбор. Само че той по дърветата не расте.
Снимки: Източник FIVB
Богдан Млъчков
www.bgvolleyfans.org
2014-06-30