Ти какво прави днес?
Снимка: Интернет, брат
Ти какво прави днес?
Аз се събудих със зор към 11 часа с най-схванатия врат в историята и спрян заради неплатени сметки телефон. От месеци спя на една от най-неудобните конфигурации от кресла, която е възможна. В резултат на това почти всяка сутрин се събуждам с желание за живот, равно на лихвения процент в телевизионна реклама на бърз кредит.
Около 2 часа не можах да закуся, защото оправях и изпращах документи, с които действия съм, разбира се, закъснял. Гибелният ми гняв от недоспиване и недохранване по традиция се изля върху семейството ми, което принципно няма никаква вина, че вече съм на 26, но още не мога да си купя един диван на старо и да предам каквото и да е в срок или без нервна криза.
След като поне успях да се нахраня и да изпия едно кафе, започнах да пиша нещо по задължение, което изобщо не ме интересуваше, но пък ме спираше да отида и да си платя телефона. Както знаете, “младите днес” (най-противната фраза от “нашия трудов народ” насам) без gsm сме като без уши изобщо. Отворих и няколко новинарски сайта, за да разбера, че в последните дни на парламента старите-нови-бъдещи депутати продължават да си го карат, сякаш аз и още няколко милиона души сме неразбиращи досадни хлапета, които са там само да им развалят рахата.
Докато моят микрокосмос беше разкъсван от ежедневни драми, някъде в Лондон, не знам къде, Гришата Димитров вероятно е обядвал в мълчание, гледал е замислено, но решително, и е целувал гаджето си, което повече от 75% от населението на планетата иска за гадже, за да му даде кураж в един наглед загубен мач. Или пък е Знаел.
Така или иначе около 15:30 българско време аз изпуфтях недоволно и положително отговорих на приканването от един спортен сайт да си пусна мача на Гришата срещу актуалния шампион на “Уимбълдън” Анди Мъри. Аз съм от хората, които си пускат тенис само когато Гришата играе, защото иначе ми е малко по-интересен от учебника ми по физика за девети клас (тройка по милост). Да, жертва съм на безброй осъдителни фейсбук статуси по въпроса.
Нямам ясна идея в каква форма е Гришата, само знам, че за пръв път е в някакъв световен топ 10, както и на четвъртфинал на Уимбълдън. Не знам даже дали щях да си пусна мача му, ако нямах огромна нужда от разсейване от глупости.
И така започнах да гледам как Хасковската машина методично разгембваше къдравото британче Анди Мъри (който също съм чувал – тоест е от известните). Много пот лееше островният левент, пък нашият му ги набиваше със силата и точността, с която Крали Марко е късал синджири с робини (по-патриотично – здраве да е). Първи сет – 6:1! Трябва да отивам да се оправям с тъпия телефон, а хич не ми се става…
Нищо, станах. Тръгнах към чейнджа на Магурата, за да обменя пари, като предварително бях набелязал спирка по пътя – неомутренски ресторант в долната част на Лозенец. Местни дерибеи и застаряващи софийски бохеми муаха шопска, дробчета, водка и джин, докато гледаха мача на 50-инчова плазма. “Браво, Гриша!” се чуваше между преживянията, а малки парченца пържен лук неволно излитаха от устите на големците.
Видях няколко брутални разигравания, в които нашичкият падаше, ставаше, търчеше, плъзгаше се и не се даваше на нито една атака на Мъри. 3:3 във втория сет и аз продължавам. Клиентите радостно пълнеха възголемите си търбуси ала Венци Стефанов.
Обмених пари, платих си сметката… Трябваше да се обаждам на няколко души, но единственото, което си мисля, е кое от педерастките кафета по “Витошка” ще има телевизор. Подминавам няколко… Парвенюта и чужденци хапват салатки “Цезар” и пиле “Жулиен” и пият сайдера на един английски лорд…
… а неговият сънародник на “свещената трева” в Лондон не може да си вземе дъх и във втория сет! Язък, че Съмърсби не е измислил и как да се бие Хасковския терминатор. Най-накрая намирам едно префърцунено заведение с удобно изкаран пред тротоара огромен телевизор. Заставам прав и се вторачвам. 6:6 и тайбрек. Как се играеше тоя тайбрек нямах никакъв спомен, но гледам и псувам възможно най-тихо след всяка точка на Мъри, за да не смущавам много неособено заинтересованите клиенти на заведението. Гришата продължава да третира британеца едновременно с финес и решителност като бургаски гларус – чехкиня. Анди Мъри е “чао” и във втория. Още преди да завърши тайбрека му гледам физиономията – така излизат нашите политици от срещи с дипломати на по-важни страни – разочаровани, дезориентирани, изпотени и напълно подчинени. Втори сет – удрииии!
Оставих парвенютата и с бърза стъпка се запътих към Факултета по журналистика и любимото Ти радио. Юлското слънце ме жулеше през фланелката, а аз почти тичах и си мислех за тениса и екзистенцията. От края на този мач много зависеше какво щях да реша и за двете. Вече си мислех как ти пиша тези редове и ти разказвам деня си, но нещо продължаваше да човърка несигурната ми душа – “Дали пък няма да се осере… Верно, вече е 2:0, ама и баба ми знае, че това е най-несигурният резултат във футбола. Може да е така и в тениса…”
Вече бях преминал пеш в жегата целия идеален център. Никога не се доверявай на градския, когато бързаш за някъде … Влетях във Факултета. Байчото долу гледаше мача на най-старото и скапано извинение за компютър, което фоайе на университетска сграда е виждала. “Еби му майката, все едно играят на луната…” Забавянията от недостатъчно процесорно време превръщаха стъпките на Гришата по “свещената трева” в стъпките на Нийл Армстронг. Само че тези на нашия си бяха реални, а не някаква възстановка в пустинята Мохаве. 2:2 в третия!
Търча нагоре към студиото и псувам статута на “културно наследство” на сградата, точещия се десет години ремонт на “новото крило” и всяка друга неправда, която ни лишава от асансьор. Стигам, сядам, едва намирам работещ стрийм, но накрая виждам как Гришата довършва британеца-шампион, все едно вторият е богата тийнейджърка, която за пръв път хваща ракета. 6:2 гейм, ПОЛУДЯВАМ, ВИКАМ, СКАЧАМ, БЛЪСКАМ, НЕ ЗНАМ КАКВО СТАВА… Добре, че в околните стаи няма никой, защото пак ще ни пуснат някой донос на Факултетен съвет.
И сега ти пиша, брат ми. Това правих днес до момента. Ти какво прави? ‘Дет’ се вика – ти къде беше, докато Гришата се отнасяше с Анди Мъри, както с Мария Шарапова в нощта на рождения й ден, а Принц Уилям гледаше сякаш Австралия и Канада са си сменили националните флагове. Знам, брат… Трябваше да работиш гадна работа и да се чудиш к’во става с банки и южни потоци, да псуваш наум музикалния вкус на колегата, да се ядосваш, че оная джофра в магазинчето пак ти е сипала “дълго кафе” само до втората чертичка на пластмасовата чашка …
Сигурно няма да се променим с тебе, няма да спрем да си се жалваме за глупости и да придобием по-голямо самочувствие, национално или лично… Поради същата причина надали Тиквата, Цайса, Доган, Прасето и майка му някога ще спрат да ни третират като бавноразвиващи се фолкпевици.
Не знам дали Гришата ще спечели “Уимбълдън”. Естествено, че се съмнявам. Сигурно ще го спре любимецът на Кустурица Джокович или пък някой друг там … Все ми е едно. Съвсем банално казано, тази победа я почувствах като своя. Само тя ми е достатъчна. Цялата неотменима решителност, с която Димитров разплака Мъри, сякаш поне отчасти завладя и мен. Кара ме поне за малко да спра да ти се оплаквам и само с това действие да строша калъпа на безумието. Ей така, естествено. Без да е рационално или емоционално, просто естествено. Пък кой знае …
Хвала ти и на теб, и на Гришата. Отивам да играя тенис на маса и да си представям, че съм като него, все едно съм на 8…
Твой,
Мравов