Вечерта, в която светът се научи да брои
Според всеобхватното чудовище, бълващо информация – наречено Интернет, немският е западногермански език, близък до английския и нидерландския. Защо обаче ние тук традиционно наричаме този език немски, а не германски? Много просто – на първо място самите немци не го наричат така и на второ – нашите прадеди са наричали онези чуждоземци, които издават неясни звуци, които не са означавали нищо за тях – немци, разбирай ‘неми’ – пришълци, изстрелващи от устата си същите звуци, каквито издават и хората, които не могат да говорят.
Статистиката сочи, че немският език се говори като роден от около 100 милиона души по целия свят. Авторът на този материал няма идея дали пък има статистика, която ни осведомява по въпроса колко души на земното кълбо по принцип имат удоволствието да говорят този така обиждан от мнозина език – впрочем преимуществено от хора, които си нямат и бъкел представа от него. В тази шарена статистика за повече забавление бихме добавили и гения на българския футбол и изключителен полиглот Христо Стоичков с легендарната му реплика от 94-та година.
Сигурно е обаче едно – без значение дали в родния си език светът има чуждици като ‘шайба’, ‘бормашина, ‘анцуг’ или ‘шлагер’, част от множеството немски думички, които са дълбоко вкоренени в българския, то тази вечер земното кълбо се научи да брои… на немски. Торнадото, връхлетяло бразилската врата и натрошило на парчета мераците на селесао за световна титла у дома, умопомрачително много приличаше на ужасната градушка, гарнирана с буря, размазала София само часове по-рано. Бразилците унизително много напомняха на Агенцията за борба с градушките – сбирщина, която не знае какво трябва да направи, не знае как трябва да го направи и не на последно място – няма ресурси, за да го направи – да не забравяме, че Фред е еманацията на идеята за „фалшивата” деветка. Също както агенцията и цяла Бразилия към 16.30 местно време нямаше и ни най-малка представа какво унищожение ще настане 30 минути по-късно.
Eins. Zwei. Drei. Vier. Fünf. Sechs. Sieben. Седем парцала в бразилската мрежа, първите пет, от които само в рамките на 18 минути. Не е истина, няма как да е вярно. Няма как в сравнение с „златистите” бранители Данчо Милиев и Димитър Везалов да изглеждат като Франко Барези и Алесандро Костакурта. Привържениците на кариоките, изпълнили до краен предел арената в Бело Оризонте, не можеха да повярват на какво стават свидетели. Германските фенове – също. Шокът бе толкова покъртителен, че дори подобряването на рекорда на Луиш Назарио да Лима – Роналдо (или просто Феномена) за най-много голове на световни шампионати от страна на Мирослав Клозе остана малко встрани от светлината на прожекторите. А това направо си беше последният пирон в бразилския ковчег.
Седем на един не е просто най-големият разгром, постиган на полуфинал на световно първенство. Седем на един не е просто най-жестоката загуба за Бразилия на световно първенство. Седем на един не е просто най-голямата победа на Германия от близо осем години насам, когато маншафтът разби Сан Марино с 13 на 0 (знам, катастрофално е да сравняваш Бразилия с малкия европейски анклав).
Седем на един е най-голямото поражение в историята на бразилския футбол.
През 1920 на турнира Копа Америка Бразилия губи от Уругвай с шест на нула. 94 години по-късно държавата, дишаща футбол, е в тотален шок и ужас. Когато говорим за футбол и Бразилия е твърде банална репликата, че спорт номер едно за населението на страната на кафето е волейболът, защото футболът е религия. Ако мога да перифразирам легендарната реплика на Петър Василев – Петела, наистина: „Не зная, не зная какво ще става в Бразилия тези дни…” Не само тези дни, най-вероятно седмици, месеци, години, може би десетилетия. Шамарът, който възпитаниците на Йоаким Льов нанесоха на бразилците, може да се сравни само с головете на уругвайците Хуан Скиафино и Алсиде Чигия, които отнемат световната титла от селесао през 1950 година в мач, състоял се пред 170 000 души на „Маракана”. Мач, в който бразилците повеждат, но това не е достатъчно. Мач, последван от самоубийства. Не, не искам да съм лош пророк…
Всъщност, знаете ли…
Всичко това беше толкова ужасно за кариоките, че даже беше прекалено. Убеден съм, че дори най-заклетите фенове на Германия са спрeли да се радват активно след четвъртия гол – правили са го някак фалшиво, по задължение. Дори им е станало жал. Поне мъничко. За милионите мъже, жени, деца и старци, за които една капачка от ракия не достигна, за да съберат своите сълзи. Йоги и компания извадиха нож на умряло куче, а в такива моменти все се сещам за великия баскетболен треньор Джон Уудън и крилатата му фраза: „Когато мачът е вече спечелен, трите цифри са без значение.” Никой не може да ме убеди, че е геройство да унижиш петкратния световен шампион в родината му пред всички тези омърлушени физиономии…
За Бразилия това е най-тъжната вечер. А за всички останали – вечерта, в която светът се научи да брои на немски… с широко разплакани очи.
Богдан Млъчков
снимки: Twitter