Осем прости правила да влезеш в Шампионската лига (Осем години по-късно)
От най-големия успех в новата история на българския клубен футбол изминаха осем лета. Сега Лудогорец има своя шанс да постигне същото, което през сезон 2006/07 направи Левски. Въпросът „Къде сбъркахме?” от рекламата на популярна безалкохолна напитка обаче продължава да виси над „синия” клуб и по-лошо – мултиплицира се.
Но да се върнем на заглавието, предвид че и в предното изречение замесих т.нар. масова култура.”Осем прости правила” е некадърен американски сериал, съшит с бели конци ситком, в който главни роли имат половин дузина слаби актьори. „Произведението” има суперсила – унищожава мозъчни клетки със скоростта, с която биха измрели същите тези клетки, ако Феликс Баумгартнер беше паднал по очи при скока си от стратосферата. Все пак въртенето му по родните телевизии (което спря и, за Бога, нека никога да не започва отново) ми позволява да познавам заглавието му и да го перефразирам за това мое заглавие. Осем години – осем точки, опорни точки на един футболен (а и какъвто и да е спортен) клуб.
И понеже зная, че ставам досаден с всички тези предисловия за газиран микс на натриев цитрат с вода, глупав сериал и австриец, скачащ от високо; ето ни и до същината – осемте постулата на успешната футболна химична формула, осемте стожера на „правилния футбол”, осемте сякаш ковани от Хефест меча, с които Левски успяваше да съсече противниците на европейската сцена, а и на домашната.
1. Доверие и търпение от страна на собственика.
Цяло чудо е, че току-що назначеният за старши треньор Станимир Стоилов не бе заменен веднага след отпадането от Беверен. Чудо от гледна точка на днешния ден, при това толкова голямо, че чак сам не си вярвам, докато пиша това. Тогава обаче в Левски не се работеше така прибързано. И все пак най-вероятно без спечелената Купа на България по-късно същия сезон, Мъри щеше да го чака такси пред Герена, а багажът му щеше да е прилежно опакован от някоя от домакинките на стадиона.
Да, дори влечугите понякога проявяват човешки качества, което позволи на Стоилов да работи
2. Стратегия.
„Правилният футбол” бе термин, употребяван често от наставника по онова време. Като цяло ставаше въпрос не само за тактика на терена (за която ще стане въпрос по-късно), но и извън него. Един пример – чужденците в състава наистина вдигаха класата. Така дошлият дни по-рано в отбора Седрик Бардон започна като титуляр срещу Оксер и бе несменяем титуляр още от следващата минута.
Като добавка, Батков работеше с треньора на отбора си, не против него; по план, който Стоилов искаше да следва.
3. Колектив и обстановка в съблекалнята.
Мъри не е от кибритлиите, които изритват половината играчи след 3 слаби мача. Най-малкото защото знае как да работи с тях, за да станат по-добри футболисти и по-добро звено в колектива. Тъкмо отборния дух бе платформата, на която стъпи онзи състав. От цялата група в тима на Стоилов имаше петима чужденци при влизането в Шампионската лига – Лусио Вагнер, Игор Томашич, Ричард Еромоигбе, Седрик Бардон и Екундайо Джаейоба. Сред съотборниците им личаха имената на Елин Топузаков, Даниел Боримиров, Христо Йовов и Димитър Телкийски. Останалите бяха млади момчета, при това толкова млади, че по българските стандарти някои от тях все още минават (според някои) за „таланти” и „надежди” (което според същите „някои” важи за всеки футболист в „А” група под 29-годишна възраст). За капак по-голямата част от тях бяха юноши именно на Левски.
4. Дисциплина.
Понеже няма колектив без нея. Без запои по кръчмите до късна доба, без „звездеене” и звездички, татуирани на лактите. Далеч съм от мисълта, че не са се черпили за победите (а и си спомням видеото от дискотеката след завръщането от Италия, съответно отстраняването на Киево), но всичко се случваше както трябва да го прави един спортен отбор. Не можеш да ги ограничиш, защото говорим за млади хора, а на младия човек вземеш ли му алкохола, то най-вероятно ще го намериш да смуче спирт за горене.
5. Съпричастност.
Функция на колектива и в този ред на мисли може би изглежда тавтологично. Но не може да не бъде отбелязано настървението, с което „сините” влизаха във всяка една битка. Заради тях самите, заради съотборниците си, заради феновете и заради клуба, както и всичко, което Левски и историята му символизира. Няколко простички примера – Лусио Вагнер основа отбор с името „Левски” в Бразилия; Седрик Бардон се завърна на Герена няколко години по-късно, само заради всички спомени и приятелства и заради желанието да помогне на отбора, който му е дал толкова много; а капитанската лента беше при най-заслужилия и най-добрия мотиватор на терена, а не при този, който трябва да бъде забелязван повече от наблюдаващи скаути.
6. Правилен тренировъчен план.
Баща ми още години преди успехите от периода 2005-2007 казваше, че играчите на Левски трябва да се научат да си спират и подават точно топката (аз от своя страна май трябва да му напомня за това негово прозрение, пък дано пак се случи нещо такова – бел. авт.). За щастие висшият вселенски разум го чу и втълпи тази идея на Мъри.
И до днес родните школи продуцират играчи, от които 90% са технически неграмотни както при поемането, така и при освобождаването на топката. Чужденците пък забравят на какво са ги учили ако не веднага с кацането на летището, то няколко месеца по-късно.
7. Тактика.
Е, най-накрая стъпихме и на терена за мач. Там нещата също изглеждат като научна фантастика за българския запалянко.
Започваме от вратаря, който, както гласи максимата, е „половин отбор”. Георги Петков умееше да владее положението и да комуникира правилно с колегите си.
Най-важно е това да се осъществява с централните защитници, а двойката Елин Топузаков – Игор Томашич бе добра сплав. Макар и двамата да не бяха исполини, Топчо и Игор умееха да обират високите топки; макар и без големи мускули те печелеха и физическите двубои.
От двете им страни отново един българин и един чужденец (и отново чужденецът в последствие стана български гражданин) – Живко Миланов и Лусио Вагнер. По онова време в световния футбол бе иновация бековете да влизат толкова дълбоко в противниковата половина, че дори да пробиват в наказателното поле с топка в крака. „Правилният футбол” бе в крак с времето си и даваше резултати.
Първата отбранителна линия се градеше от Даниел Боримиров и Ричард Еромоигбе. И ако първият често се включваше в предни позиции и имаше основната тактическа функция да представлява мост „заместник плеймейкър”, то вторият бе класически разрушител. Но само в началото. Работата на тренировъчното игрище изгради от Ричард играч, който вече умееше както да отнеме топката, така и да даде първия пас на една успешна атака. Това от своя страна позволи на Боримиров да е много по-полезен в по-предни позиции и да се задържа там за по-дълго.
На двете крила – Димитър Телкийски и Христо Йовов. Мечо бе от играчите, които рядко блестят, често изглеждат мудни, направо тромави за флангови играчи, но Телкийски спазваше своя стандарт и се стремеше да поддържа определено ниво през сезона, помагаше и в защита, дебнейки своите шансове за нещо повече напред.
Йовов пък бе като реципрочното число на колегата си – винаги на скорост и винаги в търсене на вдъхновението и дозата гениалност, за да постигне нещо красиво. Когато бе във вакуум, колективът го спасяваше (пример – мачът с Удинезе в София); когато намираше криле, зашиваше зловещи фалцови плесници на противниковите вратари, дори и под рамката да имаше легендарни гологлави французи.
Между тях като дялан камък в схемата на Мъри пасна Седрик Бардон. Плеймейкър с отличен поглед върху играта, чудесен извеждащ пас и добра техника, Бардон искаше топката тогава, когато имаше идея какво може да направи с нея и когато виждаше атаката с няколко хода напред, а не защото „така каза тренера”.
Пред него заставаше едно младо момче, което умееше да излиза на крилото, освобождавайки пространство в наказателното поле и което притежаваше много добро позициониране, в лицето на Валери Домовчийски. Ако пък не бе във форма, по-опитният Емил Ангелов винаги беше готов да вкарва още и още голове. А нищо не радва публиката така, както головете.
Важен фактор бе и универсалният Станислав Ангелов, който умееше да играе във всяка една линия, както на фланговете, така и в центъра.
8. Феновете.
Хората по трибуните бяха проекция на всичко това от горните 7 точки. Независимо на дали „Георги Аспарухов” или на „Васил Левски”, стадионът бе пълен със „сини” мечти от всяка възраст. И те бяха там не защото нямат какво друго да правят, а защото искаха да видят Левски. И да бъдат част от поредната страница в историята на клуба, която няма да се заличи никога…
Послеслов: Рибата се вмирисва откъм главата! (вж. т. №1)
Атанас Кирачин
снимки: ibox.bg; sportal.bg