Лаконичен гняв срещу машината
Снимка: Млада София
Време за обяд
Франчайзът е ФЖМК на СУ
Менюто е отново горчиво
*Започвам този материал с кратката уговорка, че в него няма да цитирам имената на героите и дисциплините, които съм намесил, защото във ФЖМК доста голяма част от преподавателите могат във всеки един момент да се окажат на мястото на конкретния.
Малко предистория:
През летния семестър останах на изпит(не само на един всъщност). Ще си кажете „Какво толкова, студент без поправка няма“. Вероятно ще сте напълно прави в общия случай. В частния, обаче, съм вероятно единственият човек, който някога е оставал на изпит по конкретната дисциплина. Така и не намерих сродни души из настоящи и завършили студенти на факултета, с които имам контакт. За да завършиш по конкретната дисциплина от теб се изисква да предадеш писмени и звукови материали съответно през първи и втори семестър. Критерият не е особено висок, а всеки, който е дал нещо, в общи линии минава. Да, да, знам. Извънредна глупост от моя страна е, че в крайна сметка останах на изпит. Но нека ви разкажа малко повече…
След трета поредна нощна смяна изпитвах вопиюща нужда от сън, но вместо да се запътя към издъненото легло в общежитието си, трябваше да посетя за предпоследен път през тази сесия ФЖМК, за да отметна още един ангажимент, именно „изпита“ по конкретната дисциплина. Ако денят се познава по утрото, този щеше да е адски горещ. Слънцето напичаше мъжката и само окастрените живи плетове зад пейките ни спасяваха от топлинен удар, дехидратация, халюцинации и всичко най-лошо, което жегата може да причини на човек. По традиция с колегите бяхме отворили по една бира и бурно обсъждахме почти отминалата сесия.
Снимка: blackandwhitemag.bg
И така час, два, втора, трета бира. Преподавателят не се появи. Опитите ми да взема негов контакт от отдел „Студенти“ приключиха с невероятен крах. Най-нагло ми заявиха, че въпросният не давал да му се дава номера на всеки. Закономерно тряснах вратата на излизане, прибрах се и си заспах. На следващия ден разбрах, че имаме нова назначена дата за предаване на курсовите работи. Като човек, който е съвсем наясно със себе си и се познава относително добре, реших, че няма смисъл да отивам пак, за да не направя някоя грандиозна глупост, от която ще си патя дълго. Теглих една солена майна и още повече си съкратих свободното време септември месец.
И тъй, вече е септември, аз отивам на втората си поправка, този път още по-обнадежден от предния път. В задното ми джобче се подмятат връзка с ключове за вкъщи и флашка с аудио материали, с които смятам да си взема изпита.
Влизам във факултета към има-няма 11:30. С бодра крачка подминавам охранителя, който ми кимва за здрасти. Стигам до уреченото място, посягам да отворя…ама нъц, заключено. Опитвам да отворя втори, трети път, пак заключено. В абсолютно недоумение отивам до информационното табло, за да видя дали не съм объркал датата. Там не намерих дати за поправителната сесия. И да бях намерил, надали щях да ги отразя. Погледът ми се е изпразнил, цялата ми кръв се е изсипала в мозъка, напъвайки ги малко по малко да асимилира какво се случва.
Отнема ми известно време, да установя каква е ситуацията, и решавам да се обърна отново към отдел „Студенти“. В стаята е една от жените, които отговарят за нещото, за което отговаря отделът, нали… До нея стои друг преподавател с топ изписани листи и пламенно жестикулира в опита си да изясни нещо с нея. Още с влизането ми те се обръщат към мен и ми заговарят неща, които не разбирам. След секунди разбирам, че дамата с топа листи ме мисли за човек, който преди минути е карал изпит при нея, а дамата от администрацията стои насреща ми и се възмущава на предполагаема моя постъпка. Доколкото разбирам, трябвало е да карам изпита(който очевадно не съм карал) по същата дисциплина при друга преподавателка, затова можело да не ми го зачетат.
Карта: uni-sofia.bg
Първоначалният шок отминава и успявам да смотолевя едно вяло: „Ъъ, не, не, аз съм за друг изпит.“ След още една доза вербален смут и възмущение успяваме да се разберем, че в крайна сметка не съм аз техният човек, че просто търся къде, аджеба, да си карам изпита по съвсем другата дисциплина и съвсем другия преподавател, който е бил насрочен на тази дата. „Ааа, така кажи бе, момче“, усмихва се жената от отдела. „Изпитът ти ще е на 13-ти.“
Чакай, чакай, чакай! Какво? В главата ми мозъчни клетки се пекат и се пукат артериоли. „Не, изпитът ми е днес, един вид на 3-ти“, с последни искрици надежда констатирам. „Да, ама той сега звънна, за да каже, че си сменя датата“, невъзмутимо ми разяснява тя. „Аха… Значи той днес…е звъннал?“ Трудно ми е да повярвам. „Да, да. Елате пак на 13-ти.“
Погледът ми пак се изпразва. Тихичко напускам стаичката на отдел „Студенти“ и тръгвам към изхода. Не успявам да събера думи, за да отговоря на въпроса на охранителя: „Как мина?“, затова просто го подминавам. Излизам на въздух, очите ми пламват от ярката светлина. Правя за пореден път избора без значение, отляво или отдясно да напусна факултета. По пътя виждам свой приятел, който идва към ФЖМК със свой колега. Зная за плановете му да запише магистратура. Гледам ги как подмятат платежните разписки и вероятно обсъждат бъдещото си учение във факултета. Приближавам се до тях и отчаяно казвам на приятеля: „Бягайте от това прокълнато място. Капан е!“ Бурният им смях ме кара да си помисля: „Смейте се, смейте се. Ще видим кой ще се смее последен.“
След минути вече съм на спирката и чакам автобуса. Далече съм от ФЖМК и се успокоявам. „Стига си нервничил“, казвам си разумно. „Прояви усилие поне този път. Бъди спокоен, предай си материалите и си махни тая глупост от главата.“
„Чакай бе! Това е гавра с мен“, намесва се нервната ми половина. „Няма да ходя пак, то се е видяло. Майната им на изпитите, майната му и на факултета!“
След още мозъчно буйство решавам, че все пак е най-добре да отида на „изпита“, да предам материалите си, да попълня тест, да застана на челна стойка или каквото там се иска от мен. В момента е важно да си взема дисциплината, мисля си, да не се занимавам повече с тия глупости. Една по-малко. Най-удачният вариант, реших, да се справя с тази несправедливост, е да подам жалба както си му е редът. Нищо, че отложената дата ми прецаква още повече оценката, с която ще кандидатствам за общежитие. Аз ще си издържа изпита, ще подам жалба, ще чакам резултатите от нея, ще си подам и молбата за прием в общежитията на СУ, ще се наредя чинно на опашката, за да си платя таксата, от която всички герои по-горе получават заплати.
And now I do what they told me!
Валентин Янков