Опашките на Дявола
Живеем в свят, в който чакаме джаджа като предстоящо дете. Чакаме машина, както се чака човек. Обичаме машина, както се обича човек …
Нов модел смартфон предизвика истерия сред купувачите-консуматори.
Чакането е голяма работа. Чакането като идея и акт. Когато очакваш нещо хубаво с вълнение в относително здравото си тяло. Например очакваш момичето да се появи отново на отсрещната тераса. Или слънцето да изгрее след следобеден порой. Или ти предстои славна вечер сред приятели, светлини, случки и картини от нощния град. Същото е, когато редиш раницата за пътуване; когато слизаш по стълбите към чакащата долу любов; когато се качваш към потайна таванска стая в непозната земя. Когато след малко ще изкарат насъщния от фурната в тъмната утрин. Дори когато чакаш Годо. Очакването … Всъщност целият ни живот е Очакване на Истинския смисъл.
А сега чакаме нов модел смартфон с добри характеристики.
В Берлин желаещите да си го купят чакаха на опашка 6 дни. В Париж клиентите се редиха пред магазините в колона, продължаваща цели 3 пресечки. Десетки души се събраха в близост до операта, приготвени за преспиване, въпреки прогнозата за дъжд. Някои са носили одеяла и столове за кемпери.
Повече от 400 души са чакали в централния бизнес район на Сидни в продължение на около осем часа преди отварянето на магазина.
Ето какво казва Сачилиса Саичики, 45-годишен японец, който ръководи свой собствен бизнес и е лагерувал извън магазина в токийския квартал Гинза най-малко шест пъти преди това: “Застанах на опашка преди пет дни. Бях с група от 10 човека и се редувахме да излизаме за храна и за връщане у дома за по един душ. Спах тук, лежейки на една картонена кутия.”
Бих се наредил сред чакащите на опашките по световните мегаполиси и бих попитал самото човечество: “Какво чакаме, хора? Началото или Края? Добра дума? Любов? Спасител? Кого чакаме наистина? Да не би да е красиво дете, което ще ни прости всичко с усмивка? Да не би да е гласът на магьосника от Оз, който ще ни даде вълшебни червени обувки, за да се приберем у дома? Или приливът, който ще изхвърли на брега древни пророчества, записани на пергамент и затворени в бутилка? Или пък ще се роди Нов Голям Поет? Кого очакваме? Какво чакаме? Защо не спим, не ядем и не се къпем? В името на какво чакаме и умираме …
Сетне бих се отделил от опашката и бих застанал в кътчето на ораторите в Хайд Парк, на последното стъпало към Сакре Кьор в Монмартър, с лице към града и с гръб към храма (дано Бог ми прости и ме подкрепи), или ще се кача на Джомолунгма (ще помоля Боян Петров да ме заведе, макар той да има върха комерсиален), а защо не и сред снеговете на Килиманджаро (където тъжно умират героите на Хемингуей), а може и някъде из Родопите, например Кръстова гора … Изобщо, ще се кача на последната световна скала, малко прашна и ронеща се, където лешоядът още кълве дроба на Прометея и където котенцето, което ще стане Цар Лъв, е представено на вселената. Ще въздъхна след усилието, ще обърша с ръкав потното си чело, ще вдигна очи към хоризонта и ще кажа:
“Смартфонът няма да ви направи щастливи, приятели. Няма да запали огньовете на далечното било, за да е красиво. Няма да шупне вълните на пяна, за да е лято. Няма да се смее като дете на игра със сенки. Няма да ви изпоти ръката от държане на нечия друга. Няма да ви свърже с апостолите на истината. Няма да бъде едър дъжд, който тупва челата и погледите нагоре. Няма да пусне в стаята хладта между отворените прозорци в непоносимо горещ ден. Няма да ви каже къде е чешмата в селото на праотците. Няма да преброи облаците, когато небето е съвършено синьо. Няма да преброи птиците, когато се завръщат. Няма да ви обича …
И ти, Сачилиса, 45-годишен японец, който ръководиш собствен бизнес и цял живот лагеруваш пред магазините, какво чакаш, бе, джанъм?! Защо не станеш от спечената картонена кутия и не отидеш да полетиш с парапланер някъде над Сапоро? Защо не си купиш аквариум с големи красиви риби, които да наблюдаваш по цял ден? И не гладувай, ами вземи изяж дузина вагаши! Впрочем, помниш ли как “50-имата от Фукушима” твои сънародници не чакаха заповед и на своя отговорност влязоха в авариралата ядрена централа, за да спасяват животи с риск за своите. Днес те продължават да умират тихо. Ракът и левкемията не са хубави стоки, Сачилиса. Не ги продават в лъскави, бели кутии. А ти какво чакаш, бе, да те еба!? Къде е самурайският ти меч? Подпрял си го на стената. Вместо меч – смартфон! Самураи със смартфони, това е светът днес.
Отхапахме ябълката и ще повръщаме.
Какво чакаме!?”
След това ще си пристегна обувките, ще сляза от скалата и ще отида на кино.
Ангел Иванов