Къде оттичат мечтите (инспириран опит)

Помниш ли как преди около месец споделяхме любимите си десет книги във Фацата? Аа, да, имаше нещо такова … Преди него и едно друго с едни кофи, за няк’ва болест, а после и по-тъпи работи. Всичко, естествено, отиде в безбрежното сметище от безполезни социални мегабайти, което след хиляди години може би ще послужи на някоя нова цивилизация да ни се смее. Как се казваше онази болест? Кои са любимите десет на Гошо? Отвори ли нов прозорец, за да се сетиш?

Все тая. Покрай всичко това, един човек, свързан с любимото ти радио, реши да предизвика някои от пишещите си приятели да драснат по нещо повече в Уърд. Нещо повече, вдъхновено от някоя/и от любимите им книги. Без срокове, без кауза… Чисто вдъхновение, белким по-трайно от един клик време. Само някои от тях отреагираха, отдолу е един. И снимките са си негови.

Почва да ми писва, счупих всички огледала в апартамента, наистина ми писна да те гледам. Гледам те, и се разтягаш и се разгъваш, връщаш се обратно, после пак така, огледалата не ми трябват.

Виждам безкраен път напред, толкова е далечен хоризонта, не че изчезва, но няма да има промяна дълго време. Мустаците ми се оплитат около ушите, от Импалата е. Няма покрив, косата се е отпуснала на задната седалка, докато мосю Уийдмоър кара с разширени зеници, беше пуснал оптиката и знаеше че скоро ще стигнем до Калифорния. Отляво, а отдясно се подават някакви самотни баобаби, проклет да съм, ако не нацеля някой дивеч в тая вечност.

Мосю Уийдмоър е доставчик, той приема поръчка и я доставя, дори за гаранция я изпробва върху себе си. Аз също съм с оптика, но напред ми е мъгла. Ще пусна радиото, взело че променило пейзажа.
-Пускам радиото, вятърът направо ми пронизва слуха, чуваш ли е ?
Нямаше отговор, музиката от скоростта пееше на Уийдмоър, и той танцуваше без да помръдва. Пуснах радиото, изобщо не ми пречи да не си говорим, аз така комуникирам с повечето заобикалящи, просто смятах че нали доставя, чак и споделя от чуждите доставки. Да си поговорим. Не, нямаше нужда, отлично. High flyin’ bird на Jefferson Airplane, попречи на вятъра и сякаш се сля с пейзажа. Ние си летим, в това не трябва да има спор. Продължавам да гледам пътя, но не мога да кажа нищо смислено, в транс, сякаш говоря в атбаш шифър. Не мога да преценя, кое време е, чиста лудница, диспансер, а медикаментите ни липсват. Липсват защото ги изядохме, изпихме и изпушихме, остана само едно станиолче с размер на голф топка, с трева. Поне беше хубава, заради нея уж също бяхме тръгнали към Калифорния.

Осъзнах се, вече връзвам кърпа на главата, да, защото така се возиш през пустинята, самотните баобаби, се оказаха кактуси, големи, наболи, мечтите на много вени можеха да бъдат изпълнени. Кърпата ми е зелена, цвят кактус с надпис Грийн Хаус. От едно безпаметно, но изключително плодородно, приключение в Амстердам. Плодородно ли, плодородно, защото всеки месец пращам по 100 грама в пари за едната ми любвеобилна украинка. Вече не се продава, заради мен е. Спасих проститутка. Пръстените бяха на пръстите, черепа и японската роза, защото мога да си ги позволя.

Всъщност не, возим се в стара тройка с двама съмнително възбудени македонци, един от тях отрича откровено съществуването на Македония, за да вземе гражданство, докато зад волана с блудкав поглед ни вози фотограф на Андреа. Не халюцинирам, истината е че се прибираме от Брега на мечтите. Слънчев бряг – там, мечтите са реалност. Там на плажа, между пръстите не те срязват миди, а се оплитат фасове. Бяхме на лов за осъществени мечти. Исках да разбера как изглежда това да сбъднеш мечтите си. Да я хванеш и да я навиеш с ланец, да не бяга. Да си вземеш жена, платена, опитна и миризлива, и да те чука. После да те сърби, но да си бърникал, там където е влизала и гъбичка за съдове. Не мирише на “Test” ябълка и по-добре, защото от детските години ще се обади желанието да го пробваш. После няма да уригаш балончета веро, а ще пукаш балончета от таз до бедро, и надолу. Защото ще се е стекло от венерията й. Пиене също има, и бой има. Зъб нямаш. Имаш спомени, те се засичат с миналото на предишните. Излиза че ако не помниш, ползвай чуждите записки. Гарантира ти успех в средите, които още пътуват по магистралата за мечтите. Сърфирайки на дюшек, с вълни от канална вода, образувани от минаващите баничарки, се спускаш към поредната дупка. Тя е канал, дори и да не в изходна. От толкова кеф, как да не и разтегнеш сухожилията, па тя е морка. Добра мисъл чух там, цитирам я : ” Мери, брат, Мери прави по 2000 пишки на сезон.”. Ама не то пишките, а от половинките, защото са наполовина. 4000 объркани мечти, в една пещера, и светят. Останалите не плащат, те са за играта, за да я играят. Той кантара се върти, объркан от безвремието. Удари си дебелана, и е по-сочна, пък и ще се старае. После от северния Остров … да бяха поне умни, като са като двуглави, ама не. Дебели са. Кеф, цица тук, цица там. Гръб, фронт ли е, объркваш се и всичко е дупка, от изпънатата кожа и липсата на тазобедрица. Дори с бедрото си удряш турска. Ужасяващ кеф, а с пиенето от циганските каци, става 3в1, две от дебеланата. Припадъците, разбрах от какво са, когато не са от бой. Било защото, разказа една половинка, делили си кислород в спалнята, но от пръхтенето тя приемаше повече и за нашата съкровена за издирване мечта, не останало. Гът за през нощта.

Открихме я, тя не се е крила. Не сме я пипали, била заразна. Така изглежда, виж колко нискокаратно злато, се оказа по плещите, колко оборот направен на аптеките. Малко ли бяха потниците на Джак Даниеле, колкото и литрите. Толкова и истински. Аз плюх вътре.

Борис Бърнър Гуакамоле, вдъхновен от Хънтър Томпсън и “Страх и омраза в Лас Вегас”

Ако и теб, независимо дали се считаш за пишещ човек, любимата ти книга/и те вдъхновява да седнеш пред празен лист (виртуален или истински), ние ще се радваме да прочетем и публикуваме твоя инспириран опит. Можеш да ни го пратиш на office at reakcia dot net … или във фацата. :(