“Интерстелар” – “Одисеята” на Нолан за съвременната публика
Когато става въпрос за филм на Кристофър Нолан, за зрителя е доста трудно да си избере посока, в която да тръгне със своите разсъждения, тъй като Нолан е брилянтен в много направления. И въпреки това, за всеки истински обективен почитател както на британския режисьор, така и на киното и научната фантастика като цяло, трябва да е ясно, че особено в този жанр, кинодейците ги чака планина за катерене, ако искат да достигнат заветната цел, 
а именно лепването на печат за гениалност, в конкретния случай на “Интерстелар“. Но това става само с времето. И ще обясня какво имам предвид малко по-надолу, тъй като чакането на филмите на Нолан е нещо, което трябва да излея още от самото начало. Най-хубавото качество на братя Нолан е и най-сломяващо духа на чакащите, а именно вниманието към детайла (който, естествено отнема много време), тъй като аз винаги съм успявал да стая нетърпението си и дори да забравя за дадено заглавие, докато излизането на въпросния филм не наближи. Чак тогава това нетърпение при мен отново се задейства с пълна сила. Но иначе през останалото време чувството го няма. Но не и с братя Нолан. Откакто “Интерстелар” бе обявен официално като следващия им проект през втората половина на 2012-а, може би месец след излизането на “Черният Рицар : Възраждане”, аз вече си представях невероятните космически композиции на Ханс Цимър, сценария на Джонатан, изпипан до маниакални крайности и пълен с огъващи съзнанието обрати, актьорите, с които Кристофър често работи, както и естествено Майкъл Кейн в ролята на преподавател или професор-физик ала Кип Торн, който пък е вдъхновението на сценария от научна гледна точка. Още тогава си представях как колаборацията между астрофизик-експерт в областта на гравитационните вълни и полета и черните и съответно – червееви дупки, и братята Нолан, които са въплъщението на прецизността и детайлността в съвременното кино, ще роди филм, невиждан досега в своята детайлност и прецизност на научно ниво. Или по-просто казано – филм, в който не пращаш след кратка тренировка на симулатор, мязащ на “WiI”, работника на пертолна платформа, Брус Уилис, да спасява света от “Армагедон”. Не, макар и Нолан съвсем не на шега да е казвал колко обича кадрите на Майкъл Бей, в които камерата се върти драматично около Брус Уилис, Уил Смит, Шая Лабьоф, Уил Смит и Мартин Уолрънс, Мегън Фокс (insert any 
Michael Bay movie character here), за да го защити от критиците, Нолан всъщност се цели много по-високо. И на фона на цялата научна коректност, предоставена от теориите на Кип Торн (който, съдейки по снимката от 80-е години в дясно, без проблеми може да влезе визуано, че и интелектуално в ролята на Стив Джобс), братята Нолан успяват да надградят с много послания и дълбочина върху ненаучната част от сценария. А за научната част Кип Торн се грижи отлично. Дори и колегата му астрофизик Нийъл деГрас Тайсън, който е водещ и на предаването “Космос” по Нешънъл Джиографик, похвали Торн и филма в Туитър за научната си прецизност и спомена единствено, че дори и малките забележки по научната акуратност на филма, които има, той съзнава, че са направени с цел да е по-разбираемо за зрителите или с цел да върви напред действието.
Но на фона на всичката задълбоченост и детайл, които са влезли в направата на филма през последните дълги две години, за да му се насладим наистина, трябва да го преразгледаме след време, когато всичките идеи, заложени във 
него, са попили, и по-важното – без да губят своята актуалност. Засега, дори откриването на филм от близката или далчена история на киното, с който да можем да сравним “Интерстелар”, е доста трудна задача. Да, всяка година излиза поне по една, ако не и по няколко научни фантастики, които наистина ще останат в съкровищницата на киното за бъдещите поколения. Филми като “Гравитация” миналата година. Или пък “Прометей”, “Убиец във Времето” и “Облакът Атлас” през 2012-а, “Първичен Код” през 2011-а, “Генезис” на Нолан преди това, че дори и “Аватар”. Но за никой от тези филми (освен “Облакът Атлас” може би) не можем да кажем, че се опитват да направят нещо друго, освен да ни забавляват. Например в “Гравитация” основното послание е “не взривявайте сателити в билзост до земята, деца”. Но посланията на Нолан в “Интерстелар” са много. Те са такива, които трябва да осмислим, преди да можем дори да се отъждествим с тях. На мен, например, 
все още ми е трудно дори да започна да осмислям обективно дали да оставя семейството си, вероятно за десетилетия, за да отида на спасителна мисия в името на човечеството. Знам което е правилното съждение от рационална гледна точка, но пък сърцето твърди друго. А може би пък първо трябва да стана баща, за да мога реално да осмисля вариантите. А затова пък трябва време.
Ето пред такива изначални главоблъскъници ни поставя Нолан. Главоблъсканици, които, смея да кажа, той не ни е поставял досега в творчеството си. Дори и само за тази си проява на смелост от тяхна страна, съм готов да поздравя братя Нолан, тъй като поставените екзистенциални въпроси и тези в един филм, много лесно могат да се превърнат в смешно безумие, примери за което в киното – колкото искаш. Но, както казах, за да ги осмислим, трябва време.
Филмите, които по моему се доближават до “Интерстелар” като послания, са може би “Децата на Хората” на Куарон, 
“Соларис” на Тарковски по книгата на Лем и, разбира се, филмът вдъхновил “Интерстелар” на режисьора, който Нолан сочи за свой вдъхновител, а именно – безсмъртният Стенли Кубирк и неговата “2001-а : Космическа Одисея”. Тук плахо можем да добавим и “Матрицата” на Уашовски и “Град на Мрака” на Алекс Прояс, но няма да е много честно тъй като и двата филма разчитат единствено на картата “какво ако”, на която е подвластно цялото останало действие в тях. Пък и около тях все още витае поразяващата идеалогическа прилика, граничеща с плагиатство, с непознатата на съвремието немска класика “Welt am Draht/Свят по Жицата”. Даже има и съмнения за оригиналния “Трон” с Джеф Бриджис. Куарон и Тарковски пък в своите филми изследват различни аспекти от фантастичната литература, така че на практика остават само вдъхновител и последовател, индиректни ментор и ученик. Кубрик и Нолан.
Ще започна с безбройните препратки към “2001-а : Космическа Одисея” в “Интерстелар”, и само тези, които забелязах по време на филма. Понеже сигурно има още. В сцената, която Матю МакКонъхи, водещият изпълнител в брилянтния каст на Нолан, отива в училището на дъщеря си, Мърф (изиграна в зрялата си възраст от неповторимата Джесика Частейн, която просто озарява екрана с присъствието си), където му се заявява, че дъщеря му е наказана, заради спор с преподавателката си относно първото кацане на Луната. Училището твърди, че според новите учебници такова кацане не е имало, а е било инсценировка за да се доведе Съветския Съюз до икономически срив, докато се опитва да догони по постижения американците, които просто са заснели убедително, но фалшиво “кацане” на Луната, използвайки кадри от…познахте, “Одисеята” на Стенли Кубрик. Тъй като по реализъм и качество на кадрите филмът надминава всичко, правено дотогава, американското правителство кара Кубрик да заснеме подобни кадри с кацането. “Интерстелар” не представя цялата тази тирада, нито казва къде е истината. А истината е, че Мърф, научена от старата школа, представител на 
която е баща й, твърди, че кацане има, докато новото учение в училище казва, че това не е така. И наистина Нолан нежно намеква за тази доста реална конспирация, която гони Кубрик и американците още от 60-е години. Дори се твърди, че в “Сиянието” – друга класика на Кубрик, той разказва без думи, ами на езика на киното как са го принудили да заснеме кацането на Луната чрез символи, скрити във филма и по актьорите, като например малко момченце, което се изправя с пуловер с рисунка на “Аполо” върху него, което символизира излитането на совалката. С множество такива символи и внимателно поставени предмети във филма, Кубрик намеква за това, че кацане никога не е имало. Версия, която теоретиците на конспирацията обожават и до днес, и по която се правят филми и до днес.
Друга препратка към Кубриковата “Одисея” е мястото, където се намира червеевата дупка в “Интерстелар” и 
монолитът, около който се върти историята в “Одисеята”, а именно край планетата Сатурн. Роботите в “Интерстелар” “TARS”, “CASE” и “KIPP” освен че подлудяват феновете на киното по цял свят със значението на своите абревиатури (освен “KIPP”, който отвсякъде си е препратка към Кип Торн), са и видна препратка към “HAL 9000″ – роботът от “Одисеята” на Кубрик. Корабите и в двата филма пък се въртят по време на пътешествието си в Космоса, за да създадат изкуствена гравитация на борда, въпреки че това не е токова препратка, колкото логично и конвенционално решение на проблема с безтегловността и то решение, дошло чрез реална наука, а не чрез филмови догадки.
Към края двата филма пък толкова си приличат, че се чуват обвинения към братя Нолан за прекалено голямо намигване към “Одисеята” (граничещо с copy-paste-а) понеже последните 20 минути носят привидно сходно послание, а дори и изглеждат подобно.
В самия край обаче Нолан поема по съвсем различен път, давайки ни своето обяснение за чувството любов и как то 
може да изменя пространствено-времевите рамки на Вселената, как любовта сама по себе си е свое собствено измерение, точно както пространството и дори времето и гравитацията. Нали знаете, че все пак любовта няма граници. Това е другото лице, което Крис Нолан, критикуван нерядко, че филмите му носят една хладна прецизност в себе си, ни показва. Досега никой филм на Нолан не е носил такава топлота и емоция в себе си. Топлота, вплетена в Матю МакКонъхи, Чесика Частейн, Ан Хатауей и компания. Всеки образ носи толкова емоции в себе си, което от своя страна ни прави съпричастни с техните страдания, страхове и радости. Аз лично няма да забравя какъв страх бе 
изписан в очите на Купър – героят на Матю МакКонъхи – който броеше секундите на една от планетите, на които екипът на кораба “Ендюрънс/Издръжливост” кацна, тъй като там един час се равняваше на седем земни години. Години в, които той няма да види как децата му растат, как Мърф пораства и съзрява, за да му прости за това, че той я изоставя, макар и за да спаси света. А с цялата тази човешка драма, с емоцията, вълнувала зрителите през продължението на целия филм, не може да се похвали дори и Кубрик, който все пак използва друга символика за своята “Одисея” и няма това за цел. Но пък “Интерстелар” може. И мисля, че ще може още дълги години занапред. Което е и търсеният по-рано от мен признак за гениалност, който само времето ще покаже дали филмът притежава в изобилие.
Защото любовта между баща и дъщеря, между родител и неговото дете, е вечна и не познава граници.
Do not go gentle into that good night,
Old age should burn and rave at close of day;
Rage, rage against the dying of the light.
Христо Френгов
