ДА ИЗМОЛИШ БЪДЕЩЕ. Едно преживяване в Индонезия
Да си беден е забранено. Забранено е според исляма. Аллах не иска общност, в която дори един гладува. Неслучайно един от стълбовете на религията е зекят – данък милостиня. Той съществува, за да може бедността да бъде заличена от мюсюлманските общества с общите усилия на членовете им.
Индонезия е най-голямата по броя на населението мюсюлманска република в света. В нея живеят повече от 240 милиона души. Според World Factbook на ЦРУ 87.2 % от тях изповядват исляма. В тази страна не само религията, но и законодателството забранява да си толкова беден индонезиец, че единственият ти вариант за оцеляване да е просенето. Между шест седмици и три месеца затвор е наказанието за вземане на милостиня. Добрите мюсюлмани са застрашени с от десет до шейсет дни без свобода или глоба до 20 милиона рупии (около 2 600 лв.), ако съжалят просяк и му дадат пари.
(Малиоборо стрийт – централната улица на Джагджакарта, културната столица на Индонезия.)
За 2011 година извън закона са 194 908 индонезийци. Те се прехранват само с чужди пари, казва Социалното министерство на Индонезия.
Точно тези са трудно откриваеми. Не обичат деня, когато градусите минават трийсет. Виждаш ги едва когато слънцето залезе. Хора на изкуството са, пеят или танцуват по улиците. Някои минават през тълпата и просто подават ръката си със свита длан. И като нашите има – седящи и молещи за подаяние. Но не ти говорят. Просто чакат да се сетиш сам защо те гледат толкова настойчиво.
Една от безмълвно чакащите е Касина. Жена, видимо не на 41 години, на колкото твърди, че е. Просякиня с шест годишен стаж и три малки деца. Две от тях са с нея на улицата. Срещам я 10 месеца след раждането на най-малкото й дете. То е едно от двете деца на улицата с нея. И то следва съдбата на по-големия си брат, който седи на вестника до Касина и хапва шоколадов десерт. Момчето е израснало на улицата. Днес ходи на детска градина, но пак расте на улицата. Всеки ден след заниманията там проси с майка си на улицата.
(Касина проси заедно с децата си Дига и Виджанарто.)
(Типичен ресторант в Индонезия. Количка на колела, на която се приготвя и от която се продава храна. Малиоборо стрийт, Джогджакарта, Индонезия)
Преди Касина е имала професия, продавала храна. Бизнесът й не бил успешен. Фалирала, защото давала храната си на вересия, а никой не й плащал по-късно. Така станала просякиня – от недоимък и глад. Има мъж и дом, но всеки ден пътува с децата си до града, за да моли за пари. Вместо в леглото си синът й нощува на улицата до нея. Работният й ден приключва едва в четири сутринта. Тогава хваща автобуса и се прибира. Къщата й се намира в друга област на Индонезия. Ние си говорим в Джогджакарта – културната столица на страната. В нея живеят около два милиона души. Големината и космополитността на града го правят притегателен център за просяци от различни краища на остров Ява.
Касина обвинява единствено липсата на образование за лошия си бизнес план и за съдбата си. Но не може да не забележиш, че в просенето си има система. Любимите й места са стратегически подбрани в близост до един-единствен квартал. Този, в който предимно живеят чужденци. За индонезийците това са хора винаги с много пари.
Касина твърди, че не била пригодна за работата на продавач, но не е и за работа във фабрика. Да проси на улицата е единствено решение за нея в този момент. Нямало кой да гледа децата й, ако тя работи. Мъжът й бил също зает по цял ден. Пробвала да започне нов бизнес с плетени чанти. Но и това нямало как да стане сега. Една чанта й отнема три дни, докато я завърши. А струва само 20 000 рупии (около 3 лв.). На улицата припечелва с пъти повече – по 30-40 000 (5-6 лв.) само за един ден. Когато децата пораснели, щяла пак да се заеме с чантите, въпреки очевидната им нерентабилност.
Дотогава семейството на просякинята и шофьора на рикша (индонезийската дума за индийските рикши е бечак) ще се препитава предимно с милостиня. Ще разделят порция храна помежду си, защото за повече от една няма пари. А средното им дете ще хапва спокойно за вечеря шоколадов десерт. Касина сама си поставя ултиматум. Ще остане на улицата, докато децата й не завършат поне гимназия. Мисията й е да изпроси бъдещето им, защото без образование ще имат нейната съдба. За нея израстването е свързано с изграждането на основа за добър живот.
В Индонезия образованието обаче е платено. Касина получава финансова помощ от правителството за най-голямото си дете. То учи безплатно, но средното й момченце – не. С припечеленото от просене и парите, заработени от мъжа й, те трябва да съберат 250 000 рупии (около 33 лв.) за училищна такса. Един шофьор на бечак печели средно на ден не повече от просяк.
Планът й е доста амбициозен и заради децата й се надявам – осъществим. Поне от всекидневните им нужди Касина може да си позволи да изключи здравето. За него изцяло се грижи правителството, като осигурява безплатно здравеопазване на семейства с ниски доходи. (Границата на бедност в Джогджакарта е 11 000 рупии (около 1,3 лв.) за един човек на ден по данни на Индонезийската статистическата служба.)
Докато бях с Касина, въпреки наказанията и глобите, семейството получи милостиня от две добри мюсюлманки.
Текстът е реализиран по проекта за млади журналисти ‘Beyond Your World’.
МАРИЯ ТОДОРОВА