Околоселско пътешествие pt.1
Надявам се този текст да е само началото на поредица, която да запознава знайни и незнайни читатели с чудни кътчета от българската географска карта. В тази първа част на „Околоселски пътешествия“ ще разкажа за обиколката ни с Николай Заров (съквартирант, колега журналист и приятел на по чашка) от преди около 2 месеца из няколко уж запустели български села.
И тъй – с Николайката решаваме един петък, че ще ходим по разни обезлюдени места, та отваряме Wikipedia и търсим села около София и областта, така че да можем да си хванем влак дотам и да не ни излезе много солено откъм финанси (че после нашите пак ще реват по телефона, че съм си изхарчил парите за глупости). Спираме се на община Своге и селата наоколо. Впечатление правят имената на села като Бакьово, Добравица, Завидовци, Левище и Манастирище, всяко е което е с постоянно население под 20 души. Сред свогенските села отличаваме Ябланица, където се намира една от резиденциите на Тодор Живков. Решаваме, че това ще е нашата дестинация в първото ни околоселско пътешествие.
На следващата сутрин ставаме в 5 без 15, взимаме по някое горнище, закуски и шише вода и тръгваме. Но на излизане от общежитието установяваме, че нямаме карти за БДЖ, нито снимки за документи, с които да си изкараме нови. На гарата решаваме, че ще се разделим с фотосите от студентските книжки, за да хванем невероятното намаление от общо 1лв и 5 стотинки в двете посоки. Въпреки това, вътрешно ни е супер яко, защото сме успели да измамим лелката от касата, като сме ѝ дали стари снимки. Вече сме си взели билети и сме готови за потегляне – заредили сме с по едно патронче ром и кола. Влизаме във влака с надеждата, че ще намерим някоя прилично изглеждаща девойка, на която ще досаждаме в следващите 30-40 минути или която по-скоро би се отказала от живота, виждаща как двама глупаци пият ром в 8 сутринта. За наше съжаление и изненада едновременно, влакът е пълен с хора и се мотаем 5 минути, докато си намерим място. В крайна сметка с Николайката сядаме до един дядо, с когото веднага започваме да коментираме слабата игра на нашите от игралата се предната вечер среща между България и Хърватия, като разговорът продължава с обсъждане на политическата обстановка, липсата на работа, обезлюдяването на българските села и т.н. Дядото ни казва, че за да стигнем до Ябланица, трябва да слезем на спирка Реброво. След 30-минутни разговори, най-накрая решаваме да се запознаем, когато ни се налага да ставаме:
-Айде успешен ден от дядо Геро от Левище! – казва старият човек и продължава с влака, докато ние слизаме на Реброво и си хващаме междуселската маршрутка.
Останалите хора, возещи се в маршрутката явно са озадачени от нашата поява. Веднага започват да ни разпитват откъде сме, какво правим тук. За първи път от началото на нашето пътуване усещам, че съм на село. Някак си няма да ти се случи в някой голям град в градския транспорт да те заговори непознат. След като им обясняваме, че сме туристи, в ролята на журналисти или по-скоро обратното, аз започвам да си говоря с някаква жена за селата в региона, докато Николайката е хванат за слушател от една доста възрастна баба. В крайна сметка жената, която говореше с мен (чието име така и не успях да науча) ми казва, че щом търсим обезлюдени села е най-добре да започнем от Бакьово. Речено-сторено. Слизаме на един завой, в близост до Бакьово. Часът е 9:25, а ние се чудим какво правим тук – селото изглежда така, сякаш никой не е живял там от Втората световна война насам. Прави впечатление само един луксозен хотел с паркиран джип пред него. Но по улиците на селото няма жива душа.
Точно сме решили, че тук няма кого да срещнем и виждаме как на двора на едната къща се появява един стар човек, който се приближава до нас. Това е Бай Стоян – най-ранобудният член на село Бакьово. Бай Стоян ни посреща с усмивка, недоумявайки какво дирим в почти безлюдното селце. Обясняваме му, че сме журналисти и той започва да говори, не е от тия, дето трябва да им вадиш думите от устата с ченгел. Казва, че са 10-тина човека в цялото село, занимават се главно с работа по двора, само той и още една жена гледат кози, други животни няма.
-Карат хлеб у седмицата 3 пъти, ама на Батулия моста го откина и досега не го направиха. Сега като падне снег, ни ше е маршрутка, ни ше е хлеб да докарат – споделя Бая Стоян, след което продължава – болницата нема, болницата е у Своге на 20км. Зимата идваха линейки, но сега като го нема мосту не знам.
Разказва ми, че преди време селото е било голямо, имало е млади, но всички са се разбягали по големите градове. Правели са и събор два пъти в годината – на 1-ви май и на 9-ти септември, варяли са курбан, но са ставали побоища и затова вече не правят.
-Няма дърва за огреву, да отидеш да отсечеш едно дърво – ще те хване горския, ще те сглоба – оплаква се още той – пенсиите – ниски, няма човек какво да си купи. Хората се страхуват.
Бай Стоян като че ли също се страхуваше. Говореше свободно пред нас, но някак си вътрешно си имаше едно на ум. Не смееше да ни покани в къщата си, през цялото време ръката му беше върху портата, като знак, че не можем да преминаваме тази граница.
След като приключваме разговора с Бай Стоян, се насочваме към селската кръчма, носеща култовото име „Дъ Шоп Чуклата“. Часът е малко след 10, а от кръчмата се носи мелодия на нещо средно между народна музика и ретро чалга. Кръчмарката Тошка е изненадана, че вижда млади хора в заведението, но съвсем спокойно приема факта, че аз си поръчвам голяма ракия, а Николайката – голяма мастика, което общо струва (забележете) 3лв и 20ст. Сядаме на една от масите пред селския бар-магазин (в моето село на това му викат хоремаг) и под звуците на фолк микса си даваме първата наздравица. Около нас – празна улица със запустели къщи, на фона на които личи джипът на собственика на местния хотел. Изведнъж към нас бавно се приближава една човешка фигура – това е 78-годишният бай Любен, който влиза в кръчмата и след малко сяда на нашата маса.
-Как е бай Любене, какво ще пием ? – питаме го ние с Николайката с един такъв високомерен глас на хора, пиещи твърд алкохол в 10 сутринта.
- Ааа, ами чайче с коняче – отговаря ни бай Любен, с което тотално смазва пияческото ни самочувствие.
След малко към нас се присъединява и Тошка, а не след дълго и бай Стоян решава да напусне крепостта си и да пие един сутрешен облак. Масата лека-полека започва да се пълни с хора, изгрява и слънце.
-Доволни сме от живота тук в селото – казва бай Стоян, който изглежда като най-разговорливият човек в Бакьово – в София да ме пуснеш, не мога да изкарам повече от 2-3 дни, тук си ми е добре. Гледаме си зайци, кокошки, пъдпъдъци. Който може си вари ракия и вино. Зимата ще бъдем откъснати от света, ама така ще минава всеки ден – по едно облаче (смее се).
Местните казват, че са гласували в съседното село – Огоя, взела ги е една кола и ги е закарала до там. Казват, че не са чували за купени гласове. Споделят, че преди да има магазин, са карали стока от Реброво. Минавал е подвижен бус в понеделник, сряда и петък. Кръчмарката Тошка пък започва да ни разказва за местните забележителности:
-Имаме си паметник на партизаните отгоре, над селото, 16 партизани е имало от селото едно време. А иначе после като ходите към Ябланица, може да видите резиденцията на Тодор Живков. Сега я зема един, на Валя Балканска племенник, под наем. Тя е частна, беше на тоя, къде го убиха – Илия Павлов – разказва Тошка.
Разговорът с местните хора, слънцето и алкохолът ни се отразяват много добре. Дори в един момент фолк миксът, който върви от радиото, започва да ни харесва. Не ни се става от масата, но решаваме, че ще продължим нашето околоселско пътешествие и с най-голяма тъга се сбогуваме с бакьовци и местната кръчма.
-Следващият път, като дойдете, носете мезе! От мен е ракията – казва бай Стоян на тръгване. Ние потвърждаваме и хващаме пътя за Ябланица.
Преходът към Ябланица се оказва доста по-тежък в момента, в който алкохолът ни поотпуща. Но с Николайката сме твърдо решени, че ще минем 12-те километра от едното до другото село пеша и дори отказваме предложения превоз от една случайна жена, за сметка на природните красоти на Искърското дефиле. След 2 часа и половина вървене най-накрая пред нас се открива табела с надпис „Ябланица“ и решаваме да питаме първия срещнат човек за местоположението на селската кръчма. В първата къща вдясно виждаме една стара жена, която обикаля по двора и веднага я заговаряме. Това е баба Иванка – най-гостоприемният човек, който срещаме от началото на деня. Кани ни да влезем на двора, за да си починем, предлага ни кафе и вода. Ние я разпитваме за живота на хората в Ябланица.
-Хората тук карат на социални помощи и пенсии – започва тя – няма място, където да се събират местните. Зимата – критично, особено сега, откак падна мосту доле, ще сме ужас, не могат да ни карат хляб. Дървата са скъпи – 65лв на кубик – споделя още баба Иванка.
Подобно на Бакьово, и тук веднъж на седмицата минава кола с колбаси, откъдето хората да си напазаруват. За разлика от другото село обаче, в Ябланица има 2 деца, които всеки ден пътуват с маршрутка до Реброво, където учат.
Разговорът ни с баба Иванка е прекъснат от един автомобил, който спира пред нейната къща. Собственикът му – Жоро, съпругът на кметицата на селото, се съгласява да ни закара до тяхната къща, където има бар, в който се надяваме да открием и други местни. Возим се отзад в автомобил, който е без задни седалки и седим върху кашони. Това обаче не ни пречи да зададем няколко въпроса и на Жоро. Той не е от най-разговорливите хора, но все пак успяваме да измъкнем малко информация и от него.
-Откакто има микробус, който да им носи хляба, хората са много доволни. Преди е трябвало да вървят с километри. В селото няма черква, няма и параклис. Най-близката болница е в Реброво – казва Жоро.
Слизаме пред неговата къща, където се намира и барът. За наше съжаление в бара няма никой. Решаваме обаче все пак да останем, за да обядваме и да пием по една бира. Опукваме набързо по една боб чорба и въпреки че не ни се иска, трябва да тръгваме, защото ни се налага да гоним маршрутката за Реброво. След още 45 минути вървене пеш сме на спирката, от където гледащият все така лошо шофьор на маршрутката ни кара към гарата в Реброво. На минаване покрай Бакьово като че ли ни се иска да слезем и да нощуваме там. Но с Николайката бързаме да се приберем в София, все пак вечерта има парти на радио „Реакция“ и трябва да продължим алкохолния маратон.
На връщане, във влака за София, почти не си говорим. И двамата сме изморени от пътя, не сме спали, а и сме заедно повече от половин ден, та надали има и какво ново да си кажем. И докато гледам пътя през прозореца на БДЖ-то, си мисля за бакьовчани и баба Иванка от Ябланица. Как хора, живеещи на 30-40км от София нямат дори един шибан магазин, откъдето да си купят хляб, нямат църква, най-близката болница е на 20км и въпреки това са доволни от условията, в които живеят. А зимата и снегът наближават и този прословут мост на Батулия най-вероятно ще стане непроходим. Или както казва баба Иванка: „Зимата ще е ужас“.Надявам се финансите да позволят през зимата да направим второ околоселско пътешествие по оста Бакьово – Ябланица, за да разберем как я карат бай Стоян и баба Иванка без хляб и затрупани от сняг. За първото толкова, че закъсняваме за партито на радиото!
Кърджалийския Деко
П.С. Снимките са правени с Nokia 5310, поради забравянето на фотоапарата в София: 1.Разписание на “Дъ Шоп Чуклата”; 2. Николайката пие мастика с бакьовчани; 3.Паметник на партизаните в село Бакьово; 4. Барът в Ябланица.