За младите и старите
Днес направих най-веселото си пътуване с влак.
Прибирах се от София на село, където ще прекарам празниците. Закъснявах както винаги и в крайна сметка пристигнах на гарата точно в последния момент. Въобще не отидох да се редя за билет. Метнах се във влака готов да си платя „преференциалната“ цена.
Още на входа ме посрещна тълпа от хора, разпалено обсъждащи нещо. Бързо осъзнах, че влакът е препълнен. За мое учудване, вместо да коментират кой не си е свършил работата, пътниците се майтапеха с куриозен случай в същия влак. На трима от тях са били издадени билети за едно и също място.
Минута след като се качих, влакът потегли. Ниска дама с руса коса започна да проверява билетите. Чак тогава забелязах, че е кондуктор. Униформата ѝ беше прилежно закопчана, а чантичката ѝ не правеше впечатление на пръв поглед. Направих мислено сравнение с образа на кодуктор (или поне така както си представях стандартния му образ) – винаги разкопчано сако, намачкано в единия край от дисагата, а в другия надуто от бъбрека, вързан на кръста.
Когато стигна до мен ѝ обясних, че нямам билет, защото съм бързал. Тя ме погледна и направи физиономия от типа „май оплескахме нещата“. Впоследствие разбрах, че наистина съм ги оплескал. Пътуването щеше да ми струва цели 16 лева. За моя изненада жената не ми продаде билета, въпреки че бях извадил парите. Продължи напред, както би казал някой иронично.
Минахме Подуяне и русата дама се върна. Извади тефтер и започна да пише. Приготвих парите. Погледнах към химикала ѝ и видях, че като начална точка е записала Искър(гарата след Подуяне). Схванах, че иска да ми спести някой лев. Благодарих ѝ, добавих, че е нямало нужда. „Три лева са си три лева“, отвърна ми.
Тук-там си разменяхме по някоя дума с околните. По някое време преподредих саковете наоколо така, че да мога да седна на пода и да се облегна на тях в опита си да дремна малко. Освен че съм закъснял, винаги съм и неспал. То е другото характерно за мен. Не успях да си отспя, но сметка на това погледах игрите на едно момиче с кучето му, опитите на една извънредно едра двойка да затвори разваленото ел. табло със салфетки и промяната на изражението на руса мацка, щракаща трескаво на телефона си.
Пътуването беше приятно с изключение на моментите, в които някой искаше да иде до близката тоалетна. Тесничко беше и се разминавахме трудно. Не ми беше лесно да отстъпвам място и по спирките. Забелязах извънредно много хора, основно млади, които се бутаха и нервничеха, някой им разваля възможността да слязат с 4 секунди по-бързо от влака.
На гара Пазарджик коридорчето се опразни. Дребната кондукторка отново мина и се заговорихме. Прескачахме от тема в тема – от влаковете, през хомеопатията до младите. Сподели ми, че в последно време вижда все повече луди сред тях. В хода на разговора установих, че не толкова от разлика в мисленето, колкото от навик, е породено нашето неразбирателство с хората от друго поколение. Разривът в комуникацията ѝ с наборите ми е в следствие на взаимен скептицизъм. Първо в студеното ѝ отношение към тях и после от студеното отношение на събеседниците ѝ към нея.
На гара Стамболийски кондукторката се изгуби, а мястото ѝ зае привидно усмихнат пенсионер с жълто-черни елече и вратовръзка. Приличаше на пчеличка. Заговори ме с думите: „Да се хвърля ли от влака?“ На недоумението ми отговори с: „Какво да живея, то не е живот нашето.“
Не съм сигурен дали чу, че му казах, че щом е на влака, значи мястото му е на влака и ще падне от него, когато му дойде времето. А и да чу, не съм сигурен, че разбра.
Поде дълга тирада на политическа тематика. Не беше първият дядо, с когото споря за политика, по влаковете, но определено беше най-твърдоглавият. Старателно се усмихваше, докато ми изреждаше кой какво откраднал и кой кого подкупил. Безспорно много учен човек, но и безкрайно прост.
Опитите ми за завързване на диалог ни най-малко не успяха да навредят на монолога му. Въпреки че поддържаше добре илюзията, че говори с мен, той беше застанал на трибуна, зад микрофон, не го интересуваше аудиторията. Важното беше да ѝ каже каквото си е наумил. Напомни ми малко за дядо ми, който недочува, когато общува със съседа, който още повече не чува. Диалозите им представляват два слепени монолога. „Ти поля ли доматите?“ пита единият. „Да бе, пак ни измамиха, мамата им мръсна“, отговаря другият. Дори един пътник с пооредяла коса му подметна: „Ти добре, че ни хвана за слушатели, да ти минава по-бързо пътят.“
Политическият дядко се правеше, че не чува. „Какво? Какво?“, викаше. И тогава забелязах една много важна подробност. Дядото не се усмихваше. Не и като израз на положителни емоции. Той говореше със стиснати зъби. Затова през голяма част от пътя устата му бе сякаш усмихната. Страшно е, когато най-положителното нещо в един човек са стиснатите му зъби.
Явно и на пооплешивелия пътник му писна от оплакванията на дядото. Обърна се към него и му каза: „Сега ще ти задам един въпрос. Знаеш ли защо Мойсей водил евреите 40 години през пустинята?“ Кратко замисляне и отговор: „Защото са се разбунтувли и защото са оспорили волята на бог“. „Не“, отоговори първият. „За да измрат такива като мене и тебе.“ Пенсионерът за последно се направи на неразбрал и съвсем млъкна.
Пътуването ми свърши и се втурнах да намеря листи, за да напиша нещо за днешния ден, докато чакам да ме вземат от гарата. Обикалях по будки за вестници, намерих един бял лист и един амбалажна хартия. На една от будките си взех кафе и по случайност чух телефонния разговор на обикновена на вид възрастна дама. Тя разпалено даваше указания на своя приятелка какво да свърши за коледното парти, което организира. Всеки щял да носи по нещо, щели да теглят томбола кой с кого да си разменя подаръци.
Всъщност тя се държеше точно като хлапе. Пълен антипод на младите хора, които бързаха да слязат от влака и бяга готови да ме сгазят, ако си позволя да ги забавя. Попурната максима гласи, че си на толкова, на колкото се чувстваш. Жалко, че малко хора ѝ вярват истински.
Ще завърша разказа си с кратко лирическо отклонение. По празници, видно е, хората са по-положителни. Всички си пожелават весело прекарване, много от тях са и искрени. Ще ми се по-често да виждам усмихнати лица. Затова и ви моля да изберете най-намусения човек, когото познавате, и да му направите подарък. Подарете му църковно календарче. Там поне всеки ден е празник.
Валентин Янков