Като на кино – Opening
18:45 е и както винаги съм закъснял. Тоя път за откриването на фестивала за студентско кино “NEW WAVE”. Едва ме пуснаха на входа, а когато влязох вътре, разбрах и защо.
Тълпата беше изпълнила залата за прожекции на кино “Одеон”, а проф. Людмил Христов и един екстравагантен преводач вече четяха словата, присъщи за всяко едно откриване. Представиха журито, благодариха на спомоществователите и дадоха шанс на една млада студентка, част от организацията, да прочете плахо два реда от трибуната.
Множество ръкопляскания, няколко дребни гафа в превода – Маги Халваджиян беше преведен в женски род, преводачът “пускаше субтитрите” малко по-рано отколкото трябва, а проф. Боян Биолчев реши въобще да не дава шанс да бъде превеждан. За радост хумора надделя и всичко завърши с някак естествена радостна нотка.
След официалното откриване на фестивала и още по-официалният превод на случващото се за чуждестранните участници на форума, дойде време и за първата лента от събитието, а именно миналогодишният носител на наградата на публиката от фестивала – руската лента „Четири Жени“ на режисьора Антон Коломеец.
Коломеец проследява кратък период от живота на своите главни героини – четири театрални актриси, които се подготвят за премиерата на своята пиеса. Макар че минават през различни трудности в личния си живот – било то със съпруг, приятел, или майка, те са обединени от театъра. Неслучайно в един от запомнящите се за мен моменти, една от героините заявява, че театърът ѝ се струва по-истински и от реалния живот.
Мотивът за театъра като алтернатива на реалността, която невинаги е розова, се повтаря до самия (трагичен) край. В реалността средствата за подаръци за семейството не достигат, близостта с майка или пък съпруг понякога е по задължение, а не от любов. Театърът е изходът от всичко за тези жени. Но когато двата свята се сблъскат, както ставаме свидетели в кулминацията на действието, дори и бягството вече става невъзможно. Мотив, който Коломеец ни представя и в пряк и в преносен смисъл. Театърът става невъзможен.
Така, дотук със символиките и смисъла зад лентата, ето го и него – моментът на хвалебствията. Или поне там, където според мен са заслужени.
Актьорската игра на четирите водещи актриси във филма е невероятна, а Яна Сексте дори и изпъква от групата. Все пак като ветерани в киното и театъра, и за четирите жени това не е изненадващо. Музиката пък улавя душата на филма, а операторската работа и най-вече режисурата на Коломеец са на невероятно ниво. Неслучайно една от двете награди през изминалия фестивал филмът печели именно в графа „Режисура“.
Все пак киното е субективен жанр и е тук моментът да кажа, че за мен лентата има един проблем и той се намира в предвидимостта на диалозите и донякъде праволинейната структура на действието. Краят бе донякъде очакван, а начинът, по който достигаме до него – познат и вече заснеман в други ленти. В съзнанието ми дори изпъква телефонният разговор в последното действие, който служи за кулминация, но който звучи до болка познат с обичайните и многократно повтаряни „Какво, какво? Чуй ме – успокой се и говори по-бавно, какво се е случило?“. Реплики от този сорт, извадени от наръчника за изкуствено напрежение на Холивуд, могат само да развалят патоса във финалното действие. За жалост, тук лоша шега на лентата може да са изиграли и английските субтитри, които бяха меко казано неизпипани. Затова и останах с лек горчив привкус, но това не значи, че работата на Антон Коломеец не е впечатляваща, а напротив – дори и съжалявам, че филмът му „Тоня плачеше на моста на влюбените“ не е част от тазгодишната официална селекция на фестивал.
Така приключи и откриването на фестивала за нас. Нащракахме няколко снимки на здрависващи се хора от организацията. Здрависахме се и ние от своя страна с хора, които познаваме, а и с такива, които не знаем. Едно е ясно, там ще сме и днес. Така че – Ту би кънтинюд…
Валентин Янков и Христо Френгов