Апокалипсисът на общественото мнение
Снимка: Doug – https://www.flickr.com/photos/caribb/
Наблюдавах с интерес събитията от последните няколко дни, най-вече през фейсбук и разни новинарски сайтове, тъй като телевизор нямам и почти се гордея с това. И действително – ако не друго, то поне съвремието е интересно, може би дори най-интересно от цялата история на човечеството.
Напоследък се заговори за двойния стандарт в медийното отразяване на едно или друго събитие. Статистическите данни, любезно предоставени ми от група студенти по международни отношения от УНСС, илюстрират проблема достатъчно красноречиво. Ще дам само един пример от изследването им*, обхващащо десет от най-големите медии в САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Испания.
В началото на тази година, при атаката над редакцията на „Шарли Ебдо” биват убити 12 души, а в Североизточна Нигерия, при клане, извършено от „Боко Харам”, са избити поне 2000. На първото събитие съответстват 1820 статии в изследваните медии, на второто – 77.
На пръв поглед е добре, че повече хора най-накрая обръщат внимание на този отдавна съществуващ проблем. Ала, вместо да полети, критичната мисъл на средностатистическия критик се разбива някъде между правдивото негодувание и самоцелното оригиналничене и безполезен „хейт”. И аз като него ще заклеймя приложението за съпричасност на фейсбук – но не защото е „мейнстрийм”, а защото е още една малка крачка към пълното ни обезчовечаване, към кибернетизацията на човешките емоции. И аз ще подскоча заради Бейрут и заради разделението на жертвите на „европейци” и „други”. Но няма да спра дотам.
Потребителите със синьо-бяло-червени профилни снимки не са лицемери, поне не всички, а смятам – дори не предимно. Те не са пряко отговорни за двойния стандарт, на който стават жертва (коментарите под статиите за „Шарли” са 113 909, споделянията – 2 865 871; срещу тях стоят общо 5144 коментара и 92 514 споделяния на статиите за касапницата на Боко Харам). Тяхната съпричастност с едни за сметка на други е само симптом на болестта. Вместо да осъзнаят това, критиците се впускат в писането на язвителни бележки и хапливи статуси, от които проблемът не просто не изчезва, а напротив – ефектът му се умножава. Обществото се разделя на несъчувстващи и съчувстващи, а последните – на съчувстващи на тези или онези, вместо на всички. Добрата стара максима на Филип Македонски – „разделяй и владей” – продължава да действа безотказно. Хората си мрат, кучетата се/и лаят, керванът си върви.
Далеч съм от мисълта да давам предписания за критично мислене. Ще предложа само един възможен опит за обяснение на очертаното явление, който спокойно може да бъде грешен.
Липсата на достатъчно адекватна и задълбочена критика отдавам на плъзгането по повърхността на проблемите: отчита се двойния стандарт в медиите… и толкоз. „Защо?” и „Кой има интерес от него?” – не се пита. По всяка вероятност причините за това плъзгане са комплексни, но ще се фокусирам върху една от тях, която намирам за особено значима: информационното море.
Много по-лесно е да скриеш Истината когато удавиш адресата си в информация, отколкото когато го лишиш от такава. Любимата ми съпоставка между Оруел и Хъксли обяснява нагледно за какво говоря. В този ред на мисли, вторият е напипал доста по-умело нерозовото бъдеще на западната цивилизация, за която с чиста съвест бих казал, че сенамира под информационно робство. То е толкова изтънчено, че бива припознавано като свобода. Негов авангард са медиите, но скритият му коз е интернет.
Мрежата е като парите – инструмент. Сама по себе си е неутрална – може да бъде ползвана за добро и зло. Дава възможност да бъдат изказани разнообразни тези, което по правило е от полза за демокрацията. Но също така позволява на всевъзможни ентусиасти, прочели една книжка, чули едно мнение, изгледали един документален филм по определен въпрос, да поливат виртуалната джунгла, не: да я торят с разсъжденията си, докато в резултат на това не избуи непроходима гора от информационни плевели. Търсенето на Истината в тази гора е почти непосилна задача, дори всеки да има пълната свобода да я изкаже.
Мнозина се прехласват по революционния капацитет, с който интернет разполага, но, без мачетето на критичната мисъл, той ще продължи да бъде по-скоро могъщ способ за дезинформация, отколкото път към всеобща пробуда. Съмнението е Свещеният Граал на истински демократичното общество, в което никое твърдение не се ползва с пълно доверие, без значение от чия уста е излязло.
И тук някъде кръгът се затваря, защото възпитаването на критичността е задача на образованието и медиите, а те са под пълния контрол на икономо-политическия елит, който няма никакъв интерес от хора, които да го критикуват. Този елит ще впрегне целия си наличен финансов, властови, военен и технологичен ресурс, за да остане възможно най-дълго време на върха на йерархията. Изкуствено ще подклажда конфликти, които след това да разрешава; ще налага двоен стандарт в медиите, ще търси и ще се възползва от всяка възможност да поляризира общественото мнение.
Личната удовлетвореност и комфорт карат мнозина да смятат, че западната цивилизация е на прав път. Подобно късогледство е напълно закономерно в контекста на информационното робство. Очертаването на очевидни проблеми като двойния стандарт, прилаган от медиите, е полезно, но недостатъчно. Дистанцираният и високомерен интелектуален присмех над всичко, което е масово, макар и изкушаващ, е в най-добрия случай безполезен, а в общия – създава разделение и напрежение в обществото, от което печели икономо-политическият елит.
Дали ще станем свидетели на края на историята зависи до голяма степен от нас. Ако не променим глобалния политически и икономически модел така, че в ничии ръце да няма прекомерно количество власт, то поне един ден бъдещите хора могат да успеят. Ако изобщо останат такива.
Ивайло Дончев
* „Кризите и проблемите в страните от Първия свят получават непропорционално за размерите си внимание от западните медии”, хипотеза на Ани Димитрова, Георги Тунев, Деница Николова, Магика Димитрова и Стела Николова