Околоселско пътешествие 3 – Експедиция „Хухла“ pt.1
Ако има някое определено село, което да ме е вдъхновило за създаването на поредицата „Околоселски пътешествия“, това безспорно е Хухла. За първи път бях в селото, в което е израснала майка ми, когато бях на година и половина. Явно още оттогава нещо ме е грабнало, щом двайсет и едно лета поред Хухла заема основно място в летните ми туристически планове. Традицията се повтори и миналото лято с разликата, че основната цел на пътуването ми бе не почивка, а пътешествие. Околоселско пътешествие.
Утрото на 20-ти юли е. Слънцето вече е изгряло и живакът на термометъра в общежитието ми в Студентски град започва да се покачва. След три-четири пренавивания на алармата успявам най-накрая да стана от леглото. По обяд съм на Централна автогара и си хващам автобус от София за Кърджали. На автогарата в Кърджали моментално се прехвърлям на рейса за Ивайловград. След близо шест часа и половина дундуркане по междуградския транспорт слизам на 5 км от село Хухла, в местността „Колибаря“, където навремето се е провеждал големият панаир на региона. Решавам да тръгна пеша, но един човек ме качва с колата си и ме оставя на разклона за Хухла. Малко преди залез съм достигнал крайната цел – къщата, в която преди време живяха моите баба и дядо.
Първото нещо, което трябва да свърша, след като оставя багажа и вечерям, е да се насоча към една от селските кръчми. Тук трябва да отбележа, че в Хухла официална кръчма на селото няма. Нещата стоят така: местните пиячи на алкохол обикалят къщите на по-младите хора от селото (тези, които са на около 60-65), а те от своя страна пътуват до Ивайловград, за да зареждат бира и ракия, които продават на първите. Математически погледнато на седем души се пада по една кръчма или както обичат да казват хухленци – „тука всяка къща е кръчма“. Вървейки към въпросната къща кръчма тотално съм забравил, че собственикът ѝ – чич‘ Илия (по-познат в селото като Линко Начев), има имен ден. На двора в къщата на чич‘ Линко се е събрало половината село, както и гости от Гърция, а масата е отрупана със салати, мезета, риба, пиене и всякакви други трапезни богатства. Именикът, показва за пореден път, че е човек, който по-скоро раздава, отколкото продава. Веднага започва да предлага от всичко:
- Ама вземете си тука карпузка, ама със сиренце! Ама рибката пробвайте! Ето студена така водичка! От бунаря е! Ауу!
Чич’ Линко и жена му – леля Златка обслужват гостите на Илинден
Сред гостите, наобиколили масата, правят впечатление няколко колоритни образи. Никой от тях не изневерява на стила си – всеки носи традиционните си дрехи. Димитър Пасков – облякъл бяла полузакопчана риза с къс ръкав, загащена в тъмносин анцуг. Чич‘ Пешо a.k.a Майстор Манол a.k.a Пейков (честно, не знам кой ги е мислил тези прякори) също е разкопчал карираната си риза, от която се подава заформилото се на стари години шкембе.
- Ха! Е́бем, е́бем! Ха! – подвиква Майстор Манол от време на време, напомняйки, че сексуалният живот е важен дори на 70.
Забелязвам, че до тях стои един слаб, изпит дядо с карирана риза, когото не познавам. Оказва се, че е ново попълнение в селото.
- Това е Стайко от Покрован, – казва чич‘ Линко, който междувременно също е в традиционния си светъл потник. – Бивш тракторист е, докараха го тука да гледа кравите, – допълва той.
- Ела, кажи се’а какво става по София! – разпитва ме Пасков и ме кани на тяхната маса. След като убивам представите му за София като град, в който един ден минава като по сценарий от средностатистическа българска сапунка, започваме да си говорим за живота в селото и региона като цяло. Споделя ми, че дъжд в Хухла не е валял от края на май и най-вероятно няма да вали до началото на септември.
От ляво надясно: Димитър Пасков, Майстор Манол и Стайко от Покрован
Времето неусетно започва да лети и докато обсъждаме дали тази година е била по-плодородна от предишната, или обратното, сме пресушили по две големи ракии. Чич‘ Линко решава, че е дошло време да покаже, че е майстор не само на гроздовата, но и на акордеона, и дава началото на двучасова смесица от популярни народни песни и автентични хухленски хитове.
- Тук се пийва! Трябва да намерим някой друга нотичка! – казва чич‘ Линко и по време на свирнята често-често посяга към чашката с ракия.
След края на музикалното изпълнение къщата кръчма започва лека-полека да се изпразва и гостите се разотиват по домовете си. Аз също решавам да си тръгна, защото съм сигурен, че следващият ден ми е подготвил нови приключения с хухленските герои.
***
Ставам по обед. Въпреки опитите ми да изолирам слънчевата светлина температурата в стаята е над 30 градуса. Боли ме главата, пресъхнало ми е гърлото. В кухнята няма кафе и решавам да отида в горната махала, за да видя дали хоремагът работи, та да си купя оттам. И докато си мисля, че надали ще видя някого от селото по централната улица в тази част от деня, в далeчината засичам един русоляв, гол до кръста младеж, седнал да почива на сянка. Това е Борката – барман, черноработник и един от нощните пазители на Хухла. Със своите 29 години е и най-младият член на селото. Борката е от тези хора, които си нямат идея кой е президентът на страната, а на въпроса „Кои са двата най-известни футболни отбора у нас?“, отговаря с „Левски и ДСК“, но за сметка на това знае местоположението на всички лопати в селото и точният брой на козите, овцете и кокошките във всяка една от къщите.
- Шшшш, шшшш, к‘во пра‘иш уа?! Ари уа! – поздравява ме той.
- Как е, Борка? Отивам до горе, да пия едно кафе. – отвръщам му аз.
- Ма, ъъъ, е-ела вкъщи, ба! Я ш‘е ти на́пра‘я едно кафе! – кани ме той на гости.
Борката
С Борката отиваме на техния двор (втората къща кръчма в селото) и той се захваща да прави кафе, а аз сядам на масата под асмата. Впечатление правят убитите мухи, лежащи върху лепнещата мушама, и мухобойката, която стои в единия край на масата.
- Еее, Борка, т‘ва големи екстри в тая ваш‘та кръчма, бе! Пиеш кафе и трепеш мухи, – бъзикам го аз. Той обаче не реагира по никакъв начин на моите шеги. Личи си, че в главата му се въртят коренно различни мисли.
- Дай да идем за риба! – предлага ми той. – Ей ония ден, ъ-ъм, да бях ей там горе и Пешо вика, ъ-ъ-ъ, уот не идете ей там до скалите на ряката? Знайш ли, ъ-ъ-ъ, вика, ъ, къ‘ви шарани подскачат!
- Шшшш, ъ-ъ, къ‘ва риба, бе? Ко‘шъ фаните? – обажда се един глас измежду доматите в градината. Това е бащата на Борката – чич‘ Гошо a.k.a Старшината.
- Как к‘ва риба, бе?! Костур! – отговарям му аз.
- Ма к‘ъв костур, ба, приятел? Той трябва да йе, ъ-ъ-ъ, сляп! Да ням‘о́чи! – подиграва се заядливо Старшината, докато намества вързания за гърба му Космодиск.
Старшината е доволен, след като е полял доматите
В крайна сметка Старшината се оказва прав. С Борката се пържим два-три часа под жаркото юлско слънце и за разлика от предни години, в които сме се прибирали с пълна кофа с риба, сега не сме хванали и една. След като изпиваме по две бири и изяждаме един пакет семки, решаваме, че е време да си ходим.
Докато се приберем е станало време за вечеря. Хапвам набързо, след което отново към кръчмата на чич‘ Линко. За разлика от предната вечер, посетителите са намалели, а живата музика е заменена първо от футболен мач, а след това от музикален канал с народни песни. За сметка на това в кръчмата се е появил друг легендарен образ от селото – Пешо a.k.a Капитана a.k.a Шушката – друг от нощните пазачи на Хухла. Освен, че седмично пие повече кила ракия, отколкото зъби са останали в устата му, за Капитана в селото се разказват какви ли не истории. Според най-скорошната, е решил да ходи да бере риган в 3 през нощта (след стабилен ракиен запой). Бил нападнат от няколко глутници чакали, но се отървал, като светил със запалена цигара срещу тях. Така пушил до съмване, когато чакалите са се разбягали. Друго съществено нещо, свързано с неговия характер, е, че той е на едномесечни периоди – един месец кара мълчаливо на кафе, следващия – не изтрезнява, запознавайки аудиторията от ракиепивци с всички новости в света на политиката, спорта, околната среда и т.н. За щастие съм го нацелил във втория период и още влизайки в кръчмата, го заварвам как разказва нещо на Стайко от Покрован.
- Здрасти, Дени, това е Стайко! Ние с него сме брад‘чеди! – поздравява ме Капитана, който година след година, продължава да мисли, че се казвам Денислав. Всъщност въпросното изречение на живо прозвуча горе-долу така: „Ааати, Ени, ова е Шайко! Ние ш нео ме ашеееи!“, но през годините с Капитана сме изпили толкова много ракия, че въпреки липсата на зъби в устата му, разбирам по-голямата част от нещата, които казва. За разлика от Капитана, който обикновено е спокоен и позитивен, Стайко реагира остро на моменти, мислейки, че се опитваме да му се подиграваме.
- Абе, дяте! Нимой ма снима, на нищо не приличам! – кара ми се той, докато им правя обща снимка с Капитана. – Абе я ма снимай, бе, дяте! – казва ми той 2-3 минути по-късно, но след малко отрицанието отново започва да взима връх:
- Абе, слушай, дяте, ни съм за снимане! Ти после да́ ма качиш из тея интернети-минтернети, моя син да́ ма види, ше са хвани за главата! Нимой са базикате с мене! – казва Стайко, предизвиквайки смеха на останалите в кръчмата. Дори Борката, който през цялото време тихо седи на масата, подпрял главата си на палеца и показалеца, също се засмива.
Братовчедите Пешо (Капитана) и Стайко
Разговорът преминава през няколко етапа, като в главните роли са братовчедите Пешо и Стайко. Първо Стайко започва дебат със своя началник Николай, дали Николай може да изкара кравите в 6 сутринта сам. Стайко е сигурен, че това не може да се случи. Капитана влиза в ролята на умиротворител, като дава тон за песен, но резултатът врещенето на раждаща котка. В крайна сметка обаче вниманието на Стайко се измества от кравите на песните, които вървят по телевизията. Хората от селото лека-полека започват да се прибират по къщите си. На фона на настаналата тишина, Капитана започва да разказва за политическите си пристрастия към Патриотичния фронт и телевизия „Скат“. Това сериозно ядосва стоящия в другия край на масата чич‘ Наско a.k.a Бялата мишка, който не крие привързаността си към демократичните партии. Монологът на Капитана за Волен Сидеров и Куба кара предимно мълчащия чич‘ Наско да се включи в разговора:
- Абе, будала загубена, к‘о ми разпраяш тая била гебий, оная била гебий. Цял ден гледа телевизия, до́йде тука да м‘ го разпра‘я! – скастря го Бялата мишка.
- Добре! – продължава със спокойния си тон Капитана. – Нека бъдем опоненти на тема „Политика“! Искаш ли сега хем да те обидя, хем да те убедя, ама? Ти не беше ли цял живот със син байряк? СДС-то сега в коя конфеерасия йе?
- Ти ли ш‘е ми разправяш на мян за СДС, ба? Ти знаиш ли сега кой е лидера на СДС?! Радан Кънев! Нищо не разбираш, будала загубена! – продължава Бялата мишка.
- Как да не разбирам, бе? Аз съм политик! – отвръща Капитана.
- Ам, кат‘ си такъв политик, вър‘и в политиката, ба!
- Ам, как да ида, бе, нямам висше образование?!
- Ам, за к‘о ти йе висше образование, ба? Бат Сали да няма висше образование?
- Няма, ама той йе мангал!
- Ам, стани мангал, тогава, ба! Само и само да влязеш в политиката!
Чич’ Наско – Бялата мишка
Спорът им приключва, когато Бялата мишка решава да си тръгне. В кръчмата оставаме само Борката, Капитана и аз.
- Аре, ъ-ъ, да ходим, ъ-ъ, ако искате у нас, докат‘ нашия още не си е легнал, че, ъ-ъ-ъм, нямам ключ! – кани ни Борката в тяхната кръчма.
- Каквото кажете! – отвръща Капитана, който си е все така спокоен и е забравил за политическия спор, в който е участвал само допреди няколко минути. – Аз съм народен човек! – допълва той.
Следва продължение…
Кърджалийския Деко
Още снимки от Хухла може да намерите на страницата ни във Facebook. Записи от пътешествието очаквайте скоро в архива на радио “Реакция” в Mixcloud, където може да си припомните и другите приключения на екипа на радиото из българските села.