Browsing May, 2016
Две групи в “Неделния рок блок”
Времето взе да се затопля, хората започнаха да избират парковете и градинките пред традиционния метод за увеселение, слушането на “Неделен рок блок”. Тъй като е всеясно, че това е част от конспиративния план на големите лейбъли и малките гаражи да подбият популярността на предаването баща и майка, този път водещите на блока са се постарали двойно и на гости ще ни дойдат две групи.
Първо ще ви срещнем с Last Remains. С тях ще си поговорим за бъдещите, настоящите и отминалите им творчески планове, за най-якото пого, в което са участвали, за това какъв цвят чорапки обичат да носят и още, и още.
След тях за кратко ще отскочат и група demenzia. Те ще ни представят новия си сингъл и ще ни разкажат малко повече за предстоящия им нов албум.
За сметка на двете гостувания ще пропуснем “Извън светлините на прожектора”, но “Железобетон” и “Roll Over” отново ще има. Ще ви поднесем и редовния набор от рубрики, без които вероятно изпитвате затруднения да заспите.
Накратко: ще е яко. На малко по-дълго: ще е много яко. Започваме в 18:00, а в часовете, които остават дотогава, можете да поразгледате социалните мрежи, в които се подвизаваме:
SLIM @DJambore.com On Air 30/5/2016 20:30
SLIM-арата пристига в DJambore.com On Air по любимото ви Радио “Реакция” в понеделник, 30-ти май, от(към) 20:30 ч. Йейи!
Въобще не знаем #тикойсикъдеси, нито за какво точно ще си говорим със Слимарата (все още), но за сметка на това на 100% знаем, че всеки един от вас ще може да задава въпроси на живо в ефир (както винаги), на които да получи адекватен (или не чак толкова) отговор. Така че, в случай, че имате нещо да кажете на Slim, не пропускайте шанса си да го направите в понеделник вечер, след 20:30!
Вероятно ще засегнем и теми като back in the days в БГ рапа, Sniper Records (уф, пак ли бе), родната рап сцена, ъндърграунд vs. комерс и други такива, специално за вас, фенчета!
Слушайте ни дори и да не ни харесвате (за което напълно ви разбираме – б.а.) - в понеделник, 30-ти май, малко след 20:30, online audio live stream на: http://www.reakcia.net/radio-reakcia-online/
SLIM в “DJambore-то по Реакция”, бейби!
svine.comPLEX
https://www.youtube.com/user/xbizzitx2dab
http://svinecomplex.blogspot.bg/
https://www.facebook.com/svinecomplex/
DJambore.com
https://www.facebook.com/DJamborecom/
https://www.mixcloud.com/djamborecom/ [radio show records]
Radio Reakcia
Виновна ли е публиката за състоянието на медиите в България?
Който говори – сее, който слуша – събира жетвата. Какво посяхме и какво пожънахме чрез българските медии? Хляб и зрелища. Заситихме ли се и на двете? Не сме. И няма как да сме, след като всеки ден започва и завършва с такава храна. Храна, която сме свикнали да получаваме дори и да не е първо качество… дори и да ни разяжда отвътре. Ние си я избираме, защото сме „свободни”. А избираме ли я? И изобщо свободни ли сме?
Търсенето определя предлагането. Какво предимно търси публиката – информацията за валутните пазари, за мисиите на Червения кръст, за международните конфликти, за изложбите на известни художници или за постиженията на науката? По-скоро нито едно от тези неща. Интересът на аудиторията е привличан предимно от скандали, слухове за известни личности, порнографско съдържание, кадри на насилие и сензации, достойни само за страниците на жълтите вестници. Това ли донесе със себе си така бленуваната демокрация? Такова съдържание ли ще властва във всички видове медии, или просто е прекалено трудно да се преборим за повече? Скуката и посредствеността в комуникацията ни е направила безвкусни, а може би по тази причина всичко, показвано по медиите е пошло и кичозно. С нездравите си интереси ли тласкаме медиите към дъното, или с апатията си към тях?
Преди да се оплета в множество излишни думи, ще се опитам да разгледам и двата възможни варианта: публиката да е и да не е виновна за състоянието на медиите в България. За целта няма да си служа с пийпълметрични изследвания, а с конкретни примери, с които ще се постарая да потърся някои отговори.
Да приемем, че публиката не е виновна за състоянието на медиите. Това можем да твърдим, ако се откъснем за малко от така любимата практика да прехвърляме вината на другите. Журналистиката е кауза. Да вземем например три от нейните елементи според Бил Ковач и Том Роузънстийл: способност да отразява истината, необходимост да е лоялна най-напред към гражданите и способност да осигурява форум за обществена критика и компромис. Точно тези елементи стоят и в основата на гражданската журналистиката или журналистиката като куче пазач. При тях се акцентира върху критичната и контролната функция на журналистиката, върху възможността чрез медийното поле обществото и социално активните граждани да влияят върху властта, управлението и вземането на решения, като защитават социалните малцинства, социалното разнообразие, индивидуалните различия и идентичности. Не можем да отречем, че аудиторията има известно доверие в медиите. За това можем да съдим по многобройните сигнали, които зрителите подават в търсене на помощ в разрешаването на казуси, когато институциите не могат или не искат да се намесят. Пример за това са не само журналистическите разследвания, излъчвани в новинарските емисии, но и репортажите в предавания като „Господари на ефира”. Освен че случаите получават огромен обществен отзвук, много често намесата на Господарите е ефективна. С помощта на сигналите от зрители те успяват да напипат пулса на проблеми, чието решение е подминавано или отлагано. Такива са случаите с фалшивите екскурзии, мъртвите души в класните стаи, съмнителното строителство, умишленото повреждане на асансьори, престъпната медицинска арогантност, незаконните регистрации в КАТ и още много други. При наличие на ефективност при намесата на репортерите и при работата в интерес на обществото можем да говорим за качество на медийния продукт, за добра комуникация (или по-точно за наличие на връзка журналисти – зрители), за обществена полза и реални действия от страна на предаването. В такива случаи задачата на медиите е изпълнена и ефектът от тях е видим. Непосредствената награда за аудиторията е не само решаването на казусите, но и самото им отразяване. Така публиката става „виновна” за положителния резултат от медиите и изпълняването на тяхната роля.
Какво става обаче, когато публиката не отказва да се храни с лесно смилаеми медийни полуфабрикати? Какво става, когато не само не подлагаме на съмнение, но и с желание се храним със слухове (дори такива, предизвикващи паника), сензации и конспирации? Какво да предложат родните медии в такъв случай? Отново търсенето определя предлагането. Вместо да се информира, да намери полза, да се образова или да се замисли, аудиторията предпочита на задоволи любопитството си на примитивно ниво. Вместо да помисли за важното, зрителят предпочита да се забавлява със слухове и клюки, а в по-лошия случай – с нещастието на другите. „Всяко съдържание с клиентелата си”. В името на това да заспят спокойно вечер с мисълта, че „има и по-зле от тях”, зрителите налагат водещото „правило” в новините „If it bleeds it leads.” Не от съчувствие и не от съпричастност. „Емпатия” за тях е непозната дума, неприсъща за продуктите на масовата култура. Нека не забравяме, че сред основните теми на същата тази масова култура са любовната мелодрама, криминалните престъпления, сексът и еротиката, рекламата и суетата и т.н. Масовата култура изисква масови медии, а интересът на аудиторията към подобен тип теми е безспорен. Този интерес е изразен не само чрез броя на пътите, в които думи като „violence”, “pornography” и „hate speech” попадат в търсачката на Google, но и именно с него се занимава американската писателка Сюзан Зонтаг в книгата си „Да гледаш болката на другите”. Там тя пише за интереса на хората да наблюдават бедствия, сполетели някоя друга страна, за войната, представена като зрелища, звуци и безчислени агонии. „На всяко ново чуждо нещастие, попаднало в полезрението ни, ние реагираме със състрадание или пренебрежение, нездрав интерес или пък одобрение…” – това си поръчва публиката и това й „сервират” медиите. А после се чудим защо най-четените статии, свързани с убийства, катастрофи и трагични инциденти, са тези, придружени със снимки. А после се чудим защо медиите превърнаха печен заек в грозна новина за печено куче. А после се чудим как и защо след случая с убитата студентка Вероника беше направено толкова нехуманно, неморално и нелепо интервю с родителите й в предаването „Дикoff”, където с мъката и сълзите на почерненото семейство се „нахрани” Нейно величество Публиката. Подобен тип „лешоядство” е характерен и за двете страни – и за журналистите, и за аудиторията. Поредният пример, че целта не оправдава средствата, очертава границите (или по-точно липсата на такива) в желанието на аудиторията да задоволи любопитството си. Що се отнася до телевизията – за нея репортажът беше като златна мина, а публиката – просто процент в рейтинговата система, който ще донесе печалба от рекламодателите. Пазарно-ориентираната журналистика в идеалния й вид!
Какво да правим и какво да търсим в медийното пространство в XXI век, век на демокрация и нови технологии? Какво да правим, когато може да имаме стотици телевизионни канали с уж разнообразно съдържание? Защо при наличие на толкова много програми… нямаме избор? Преди години, когато телевизиите в България стават две, за да се конкурира на централната емисия новини по БНТ, „Ефир 2” предава класически концерт. Днес, ако не искаш да гледаш едно риалити предаване, превключваш канала и попадаш на друго, почти същото. И да превключиш пак – пак ще попаднеш на такова. Липсата на избор и на разнообразни теми е сред най-големите проблеми на съвременната журналистика заедно с езика на омразата, едностранчивостта на мненията, които се тиражират, честите гости и говорещите глави по всички предавания, липсата на важна обществена информация, смесването на жанровете, сензационността, пристрастието и начина на отразяване на теми с насилие и др. Все по-често ставаме свидетели на т.нар. „монстрация”, за която говори Даниел Даян – по медиите се показват трагичните истории на хора, показвани като чудовища, изложени на показ в цирк или панаир. Ако случайно някой от т.нар. таргет група се замисли дали това, което вижда, е морално, у него настъпва познавателен дисонанс – получава се сблъсък на две мнения, след който съвременният потребител на масовите медии и на масовата култура започва да оправдава своето и продължава да поддържа желанието си за зрелища. По този начин медиите „дресират” зрителя да очаква същото – нито повече, нито по-малко. И зрителят сякаш няма нищо против… и без това е свикнал да приема всяко послание безкритично.
Продължаваме със смляната храна, която засища само привидно, но пък е лесна за преглъщане. Именно „лесно” е ключовата дума. Без усилия – съвременният зрител се прибира твърде уморен от работа, за да се затормозява със сложни теми. Такива теми са икономическите проблеми. Но икономиката е сложна и не е лесна за преглъщане, не е част от „инфотеймънта”. Защо по никоя медия не обясниха по каква причина не влезе в сила законът за данъците на хората с минимални доходи? Казусът всъщност е много прост: въпреки че правителството гласува „за” връщането на процент от данъците на хората с най-ниски доходи, в крайна сметка това не се случи, тъй като те или фигурират като „длъжници”, или „превишават” минималния праг с пари от детски и други помощи. Този парадокс не намери място в публичното пространство, въпреки че опашките пред НАП бяха съвсем видими. Тази новина би донесла много информация на аудиторията – тя е непредсказуема, но и важна за голяма част от хората. Но както казахме – трудно смилаемите новини са нежелани. И като намесихме икономиката… може да опишем съвременните медии с икономическо понятие – деноминация. Вместо с намаляване на номиналната стойност на паричните знаци, намаляваме качеството на медийните продукти. Вместо да заменим старите парични знаци с нови, заменяме старите медиите с нови. Само да не объркаме Нейно величество Публиката, че току-виж ще вземе да свали още нивото. Ако има накъде…И същата тази публика ще се възпротиви и задейства само ако медията показва общ враг – примери за това са протестите срещу поскъпването на тока, ситуацията в Катуница (или Гърмен), изобразяването на България като турска тоалетна от Давид Черни, лекарските грешки, насилието над животни или нечие неприлично поведение. Тогава аудиторията няма да пропусне да загърби за малко пасивността си и доволно да размаха пръст на неморалното… разбира се – най-често от дивана вкъщи.
Според Волтер бог е комедиант, играещ пред публика, която е твърде уплашена, за да се смее. Също като съвременната аудитория на медиите, която е твърде доволна от това, което вижда, или е твърде апатична, за да си поиска друго. За медийното съдържание тя до голяма степен има вина, хранейки се с хляб и зрелища – били те полуфабрикати, или не. Пред журналистите остава изборът: да продължават да произвеждат сензации на конвейер и да поддържат „лешоядството”, или да опитат да насочат вниманието към важното и смисленото, случващо се около нас.
Анастасия Карачолева
София – дигитална столица и столица на новите възможности
Оказва се, че да имаш креативна, разнообразна и добре платена работа – и то без да покриваш нереалистични изисквания за умения и натрупан до момента стаж, вече не е мит. IT секторът в България разцъфтява през последните години и предоставя хиляди работни места на различни позиции. Въпросът „С какво мога да се занимавам, след като завърша?“ вече има още един възможен отговор, при това доста примамлив.
Все по-често на дневен ред стои въпросът с младежката заетост в държавите от Европейския съюз. Що се отнася до България – добрата новина е, че алтернатива за младите хора вече има. Още през 2014 г. фирмите в IT сектора у нас са над 9 600. През 2015 г. софтуерният сектор достигна 1.86% от брутния вътрешен продукт на България, а прогнозите вещаят очакван ръст от още 11%. Освен това според ЕВРОСТАТ България е държавата с най-много жени в софтуерната индустрия – около 40%. И ако все още за вас това са само цифри, ще разгледаме по-обстойно развитието на хай-тек индустрията у нас.
Напоследък все повече световни IT компании инвестират в създаването на офиси в София. Причината е в наличието на добре подготвени кадри и засилващ се интерес към технологиите. Оказва се, че софтуерните компании не само осигуряват много и разнообразни работни места – те предлагат добре платена работа и възможност за развитие. Високите технологии от доста време не са чужди на столицата, а в края на април тази година София стана домакин на Webit.Festival, най-големия от редица конференции, организирани в цяла Европа и Азия. Събитието е отбелязано дори от Forbes, където столицата ни е класирана сред топ 10 градове за започване на стартъп. Причините: нисък данък общ доход и една от най-високите скорости на интернет в света. Остава проблемът – бизнес има, хора – не.
Как да се увеличи заетостта и как да се привлекат младите хора в този така печеливш сектор? Според водещата платформа за въпроси и отговори Stack Overflow България попада в челните места на класациите за програмисти. Не са малко и българите, които попадат сред най-добрите разработчици на Google и Facebook. Именно затова е нужно инвестиране в подготовката на кадри за пазара на труда. Налице са няколко безплатни университета, предлагащи цялостна програма по софтуерно инженерство с най-търсените технологии, както и най-модерните учебни практики. Сред тях са SoftUni, Telerik и Swift Academy, чиито спонсори предлагат работни места още по време на обучението на курсистите.
По всичко личи, че лъчът надежда, който от известно време се прокрадва на европейския пазар на труда, ще се превърне в устойчива тенденция. И този път резултатите на България не са никак лоши – с 8,6% безработни сме на 15-о място в ЕС. Процентите говорят за благоприятна среда, големи заслуги за която има софтуерната индустрия. Един от начините страната ни да бъде просперираща е именно подпомагането на IT сферата. За справянето с основния проблем на бранша има две стъпки: в краткосрочен план липсата на работна ръка да бъде компенсирана с висококвалифицирани специалисти от чужбина, а в дългосрочен – с ранното обучение на кадри чрез програмата „Младши програмист“. Очакванията от допълнителните курсове за ученици от 9 до 12 клас е до 2020 г. да се подготвят около 6 хил. програмисти годишно.
Пазарът е отворен. През следващите години IT индустрията ще има нужда от 35 хил. до 50 хил. квалифицирани специалисти. Немалко световни компании като Ubisoft, Siteground, Softserve и дори Google заложиха на това, да инвестират в офиси в София. Какво се изисква от бъдещите кандидати за хай-тек индустрията? Желание, мотивация и най-вече… време.
Анастасия Карачолева
Война на дронове – най-новата филмова интерпретация на международен проблем
Както знаем, пролетта и есента са силните филмови сезони. И тази година сред филмите за супергерои и романтичните комедии се прокрадва поредната интерпретация на международен проблем. След успехите от предишни години на филми като „Арго“, политически трилър от 2012г., направен на базата на реални събития, а именно спасяването на американски дипломати, взети за заложници в Техеран, „Снайперисти“ – биографичен филм, базиран на мемоарите на американеца Антъни Суофорд – участник във Войната в Персийския залив, и „Игра на кодове“ – една история за математик, вербуван от британската армия, чиято задача е да разбие нацистките кодове по време на Втората световна война, идва времето и на конфликтите в Източна Африка, част от които са представени във филма „Война на дронове“.
Въпреки че продукцията е британска, в нея се вижда типично американският начин на представяне на международен конфликт. За разлика от филми като „Код Олимп“( Olympus Has Fallen, 2013г.), където временните политически отношения между САЩ, Северна Корея и Южна Корея са представени напълно едностранчиво, във „Война на дронове“ има опит за оформяне на две гледни точки. Действието се развива в сърцето на Кения – столицата Найроби. Двете главни сюжетни линии вървят паралелно – редуват се кадри със случки от ежедневието на обикновено кенийско семейство и такива от секретна операция, командвана от британския полковник Катрин Пауъл (Хелън Мирен), чиято цел е залавянето на опасни терористи. Заедно с всичко това е вплетена и темата за възможностите на новите технологии – в случая на така нашумелите напоследък дронове. В тази технология също има конфликт: от една страна е ограничаването на свободата на гражданите чрез наблюдение, а от друга – ефективността на този вид средства за предотвратяване на терористична дейност и овладяване на последствията от терористични актове.
Филмът е сравнително статичен – през по-голямата част от времето не се случва нищо. Военните(а също и зрителите) получават информация от мястото на събитието чрез дистанционно наблюдение. Така става ясно, че се готви самоубийствен атентат и първоначалната цел на мисията се променя – от заповед да заловят терористите живи, главните герои се опитват да издействат разрешение да убият набелязаните лица. Тук статичността се увеличава, тъй като е проследена цялата процедура по допитване до всички отговорни звена. Точно когато американският пилот Стив Уотс (Арън Пол) е готов да действа, в смъртоносния радиус на атаката се появява деветгодишно момиченце, което предизвиква сериозен диспут между британското и щатското правителство за посоката на действие. Нямаше как да минем без съспенс – и ето: нов конфликт е налице. От политически, въпросът става чисто човешки – струва ли си да се погуби животът на невинно дете за сметка на предполагаем атентат. И тук е отделено време на дискусии, в резултат на които да се вземе „правилното решение“. Накрая нещата се свеждат до това, да се ограничат до минимум последствията от атаката.
Краят на тази драма оставям в тайна за бъдещите зрителите, но това, което няма как да не отбележа, е безспорното желание на западноевропейците да наложат своето виждане за „доброто“ и „злото“, което присъства във всички кино интерпретации на подобни теми. И все пак, ако сюжетът досега не ви е впечатлил достатъчно, не забравяйте, че това е последната възможност да се докоснете до великия Алън Рикман.
Анастасия Карачолева