Лестър – между Шампионската лига и Холивуд
Брайън Робсън, Стийв Брус, Тим Шърууд, Ерик Кантона, Тони Адамс, Рой Кийн, Патрик Виейра, Джон Тери, Гари Невил, Райън Гигс, Неманя Видич и Венсан Компани. Все хора, оставили изключително сериозна следа по футболните терени в Англия. Три са нещата, които ги обединяват: първо, всички те са европейци. Второ, всички са били капитани на някой измежду Манчестър Юнайтед, Блекбърн, Арсенал, Челси или Манчестър Сити. И трето, всички те са вдигали трофея в Премиършип високо над главата си.
От събота към групата на вдигналите трофея се прибави и Уес Морган. Здравеняк, приличащ повече на ръгбист, отколкото на футболист, чиито корени са от Ямайка – страна, известна с практически с всичко друго, включително и участие в олимпийския бобслей, но не и с футбола си. Уес обаче от малък обича най-популярната игра и се пробва в школата на Нотс Каунти. Обявен е за неперспективен, но в градския съперник Нотингам Форест го харесват и постепенно започва да си пробива път, за да стигне до първия състав през 2003 година. След 9 сезона с екипа на Форест, Морган преминава в редиците на местния враг Лестър през зимата на 2012 година, като за едва шест месеца успява да си извоюва капитанската лента. По това време никой от нас, а едва ли и самият той си е представял това, което се случи в събота. Аутсайдерът Лестър бе коронясан за шампион на Англия.
За триумфа на „лисиците“ се изговори много в последно време, но едно е сигурно – той нямаше да бъде възможен, ако всички играчи в отбора, отписани за големия футбол по една или друга причина, не бяха използвали максимално дадения им шанс и не се бяха възползвали отлично точно от тази си роля на аутсайдери. Спортно-технически Лестър бе безупречен през целия сезон – тимът игра прибрано и всеотдайно в защита, а на контраатака бе безмилостен. Без значение от името на съперника, играчите на Клаудио Раниери излизаха смело във всеки един мач, заради което спечелиха и уважението на всеки футболен запалянко по света. Така за пръв път в историята си малкият клуб от Източен Мидланд спечели титлата и се класира за участие в Шампионската лига – там, където играят само най-големите – Реал Мадрид, Барселона, Байерн и Ювентус.
Преди година никой не е вярвал, че Марк Олбрайтън ще играе срещу Кристиано Роналдо, че Рияд Марез ще бъде сравняван с Лео Меси, а Джейми Варди ще бъде по-опасен от Роберт Левандовски. Но момчетата на Раниери използваха шанса си и написаха една от най-красивите приказки в историята не само на футбола, но и на спорта. История, която може да си съперничи по красота с всеки от най-добрите филми на Холивуд. За разлика от тях обаче, тук сценарият не е плод на нечия фантазия, а е напълно истински.
Съдбите на играчите на Лестър са толкова невероятни, че в сравнение с тях дори историите за Чък Норис звучат достоверно, а филм за всяка една от тях би бил достоен за „Оскар“. Например филмът за Каспер Шмайхел, който стана шампион на 29 години точно както баща си Петер, би могъл да се казва “Like father, like son”. В началото на кариерата си Шмайхел-младши играеше за Нотс Каунти в четвъртото по сила ниво в английския футбол. Мнозина смятаха, че Каспер никога няма да постигне успехите на баща си особено след напускането на Манчестър Сити, защото няма осанката на Шмайхел-старши, но това не го отказа да се труди.
Дани Дринкуотър и Дани Симпсън могат да се снимат в обща прожекция с името “Dannied United”, тъй като освен общото име споделят и общата съдба да бъдат отхвърлени от родния им клуб Манчестър Юнайтед, който години наред ги пращаше в отбори от втория и третия ешалон като Хъдърсфийлд, Барнзли, Уотфорд, Куинс Парк Рейнджърс и Ипсуич.
Левият бранител Кристиан Фукс се присъедини към „лисиците“ през лятото със свободен трансфер от германския Шалке, след като там предпочетоха да заложат в отбрана на бразилската перла на Лудогорец Жуниор Кайсара. Партньорът на Уес Морган в центъра на отбраната Роберт Хут пък изглеждаше приключил за големия футбол, след като след Челси премина през пейките на доста по-скромните Мидълзбро и Стоук Сити. И ако думите за Хут, че кариера му е била пред края си са малко пресилени, то те важат с пълна сила за третия централен бранител на клуба Марчин Василевски. През 2009 година полякът, тогава играещ за белгийския Андерлехт, претърпя едно от най-жестоките счупвания на крак, което футболът някога е виждал. Но успя да се възстанови, премина в Лестър и спечели с него както титлата в Чемпиъншип, така сега и тази във Висшата лига.
Невероятните истории обаче далеч не свършват с играчите в ариергарда. Халфовете и нападателите на „лисиците“ имат не по-малко невероятни съдби. Например алжирецът Рияд Марез през 2013 година, няколко месеца преди да акостира на „Кинг Пауър Стейдиъм“, е пред трансфер в родния Ботев Пловдив. Харесан лично от легендата на Левски Александър Александров-Кривия, Марез веднага получава предложение да продължи кариерата си на Коматево. За жалост на родните запалянковци обаче, щом чува, че го желаят в България, Марез категорично отказва да напусне втородивизионния френски Льо Авър, чийто цветове защитава. Решение, което от гледна точка на „Най-добрия играч във Висшата лига“ се оказва брилянтно само две години и половина по-късно.
Откритието на сезона Н’Голо Канте само до преди три години играе за полуаматьорския Булон във Франция, докато не толкова отдавна Марк Олбрайтън изпадна от титулярите на Астън Вила, за да бъде пратен под наем във втородивизионния Уигън. От следващия сезон и Вила, и Латикс ще играят в Чемпиъншип, докато Олбрайтън ще рита в Шампионската лига.
Аржентинският таран Леонардо Уйоа печели Класура и Копа Судамерикана рано-рано в кариерата си, но след това започва дълго лъкатушене из по-малки отбори като Олимпо и Арсенал Саранди в родината му, както и испанските Кастейон и Алмерия и английския Брайтън, преди да попадне в Лестър през 2014 година.
Японецът Шинджи Оказаки дойде в Лестър от германския Майнц през лятото на миналата година срещу солидните 11 милиона евро – сума, която вече се изплати не само с представянето на дребничкия нападател, но и с продадените фланелки в Страната на Изгряващото слънце. Той и Фукс са единствените двама основни играчи на Лестър, които никога не са играли в по-ниска от най-високата дивизия на съответното първенство.
Това разбира се не може да се каже за Джейми Варди, който до 2010 година играе за осмодивизионния Стокбридж Парк Стийлс, след това в шестодивизионния Халифакс, петодивизионния Флийтууд Таун, от 2012 година в Лестър, а от миналата есен и в националния отбор на Англия. Бунтарят Варди работи като техник, докато си докарва допълнителни по 30 лири на седмица в Стокбридж, а междувременно е с наложена мярка за неотклонение в рамките на шест месеца заради пиянско сбиване. Интересна подробност за Варди е, че главната трибуна на стадиона Стокбридж е кръстена на негово име (може би по подобие на трибуна „Моци“).
След всички тези истории не трябва да забравяме и тази на Анди Кинг – живата легенда на Лестър. Полузащитникът е юноша на Челси, но още през 2004 година, когато е на 16, преминава в състава на Лестър. Три години по-късно уелският национал дебютира за „лисиците“, за да се превърне впоследствие в първия играч, спечелил Лига 1, Чемпиъншип и Премиършип с един и същи отбор съответно през 2009, 2014 и 2016 година.
Историите на играчите на Лестър, както и на техния треньор, вечно недооцененият и пренебрегван джентълмен Клаудио Раниери, показват, че в спорта, както и в живота, няма невъзможни неща, а ключът към всеки успех са упоритата работата и волята. Приказката Лестър е живото доказателство за несломимостта на човешкия дух, а дали това е бил нейният край, или ни предстои още по-красиво продължение, само времето ще покаже. В Холивуд обаче гледат.
Георги Крумов