Виновна ли е публиката за състоянието на медиите в България?
Който говори – сее, който слуша – събира жетвата. Какво посяхме и какво пожънахме чрез българските медии? Хляб и зрелища. Заситихме ли се и на двете? Не сме. И няма как да сме, след като всеки ден започва и завършва с такава храна. Храна, която сме свикнали да получаваме дори и да не е първо качество… дори и да ни разяжда отвътре. Ние си я избираме, защото сме „свободни”. А избираме ли я? И изобщо свободни ли сме?
Търсенето определя предлагането. Какво предимно търси публиката – информацията за валутните пазари, за мисиите на Червения кръст, за международните конфликти, за изложбите на известни художници или за постиженията на науката? По-скоро нито едно от тези неща. Интересът на аудиторията е привличан предимно от скандали, слухове за известни личности, порнографско съдържание, кадри на насилие и сензации, достойни само за страниците на жълтите вестници. Това ли донесе със себе си така бленуваната демокрация? Такова съдържание ли ще властва във всички видове медии, или просто е прекалено трудно да се преборим за повече? Скуката и посредствеността в комуникацията ни е направила безвкусни, а може би по тази причина всичко, показвано по медиите е пошло и кичозно. С нездравите си интереси ли тласкаме медиите към дъното, или с апатията си към тях?
Преди да се оплета в множество излишни думи, ще се опитам да разгледам и двата възможни варианта: публиката да е и да не е виновна за състоянието на медиите в България. За целта няма да си служа с пийпълметрични изследвания, а с конкретни примери, с които ще се постарая да потърся някои отговори.
Да приемем, че публиката не е виновна за състоянието на медиите. Това можем да твърдим, ако се откъснем за малко от така любимата практика да прехвърляме вината на другите. Журналистиката е кауза. Да вземем например три от нейните елементи според Бил Ковач и Том Роузънстийл: способност да отразява истината, необходимост да е лоялна най-напред към гражданите и способност да осигурява форум за обществена критика и компромис. Точно тези елементи стоят и в основата на гражданската журналистиката или журналистиката като куче пазач. При тях се акцентира върху критичната и контролната функция на журналистиката, върху възможността чрез медийното поле обществото и социално активните граждани да влияят върху властта, управлението и вземането на решения, като защитават социалните малцинства, социалното разнообразие, индивидуалните различия и идентичности. Не можем да отречем, че аудиторията има известно доверие в медиите. За това можем да съдим по многобройните сигнали, които зрителите подават в търсене на помощ в разрешаването на казуси, когато институциите не могат или не искат да се намесят. Пример за това са не само журналистическите разследвания, излъчвани в новинарските емисии, но и репортажите в предавания като „Господари на ефира”. Освен че случаите получават огромен обществен отзвук, много често намесата на Господарите е ефективна. С помощта на сигналите от зрители те успяват да напипат пулса на проблеми, чието решение е подминавано или отлагано. Такива са случаите с фалшивите екскурзии, мъртвите души в класните стаи, съмнителното строителство, умишленото повреждане на асансьори, престъпната медицинска арогантност, незаконните регистрации в КАТ и още много други. При наличие на ефективност при намесата на репортерите и при работата в интерес на обществото можем да говорим за качество на медийния продукт, за добра комуникация (или по-точно за наличие на връзка журналисти – зрители), за обществена полза и реални действия от страна на предаването. В такива случаи задачата на медиите е изпълнена и ефектът от тях е видим. Непосредствената награда за аудиторията е не само решаването на казусите, но и самото им отразяване. Така публиката става „виновна” за положителния резултат от медиите и изпълняването на тяхната роля.
Какво става обаче, когато публиката не отказва да се храни с лесно смилаеми медийни полуфабрикати? Какво става, когато не само не подлагаме на съмнение, но и с желание се храним със слухове (дори такива, предизвикващи паника), сензации и конспирации? Какво да предложат родните медии в такъв случай? Отново търсенето определя предлагането. Вместо да се информира, да намери полза, да се образова или да се замисли, аудиторията предпочита на задоволи любопитството си на примитивно ниво. Вместо да помисли за важното, зрителят предпочита да се забавлява със слухове и клюки, а в по-лошия случай – с нещастието на другите. „Всяко съдържание с клиентелата си”. В името на това да заспят спокойно вечер с мисълта, че „има и по-зле от тях”, зрителите налагат водещото „правило” в новините „If it bleeds it leads.” Не от съчувствие и не от съпричастност. „Емпатия” за тях е непозната дума, неприсъща за продуктите на масовата култура. Нека не забравяме, че сред основните теми на същата тази масова култура са любовната мелодрама, криминалните престъпления, сексът и еротиката, рекламата и суетата и т.н. Масовата култура изисква масови медии, а интересът на аудиторията към подобен тип теми е безспорен. Този интерес е изразен не само чрез броя на пътите, в които думи като „violence”, “pornography” и „hate speech” попадат в търсачката на Google, но и именно с него се занимава американската писателка Сюзан Зонтаг в книгата си „Да гледаш болката на другите”. Там тя пише за интереса на хората да наблюдават бедствия, сполетели някоя друга страна, за войната, представена като зрелища, звуци и безчислени агонии. „На всяко ново чуждо нещастие, попаднало в полезрението ни, ние реагираме със състрадание или пренебрежение, нездрав интерес или пък одобрение…” – това си поръчва публиката и това й „сервират” медиите. А после се чудим защо най-четените статии, свързани с убийства, катастрофи и трагични инциденти, са тези, придружени със снимки. А после се чудим защо медиите превърнаха печен заек в грозна новина за печено куче. А после се чудим как и защо след случая с убитата студентка Вероника беше направено толкова нехуманно, неморално и нелепо интервю с родителите й в предаването „Дикoff”, където с мъката и сълзите на почерненото семейство се „нахрани” Нейно величество Публиката. Подобен тип „лешоядство” е характерен и за двете страни – и за журналистите, и за аудиторията. Поредният пример, че целта не оправдава средствата, очертава границите (или по-точно липсата на такива) в желанието на аудиторията да задоволи любопитството си. Що се отнася до телевизията – за нея репортажът беше като златна мина, а публиката – просто процент в рейтинговата система, който ще донесе печалба от рекламодателите. Пазарно-ориентираната журналистика в идеалния й вид!
Какво да правим и какво да търсим в медийното пространство в XXI век, век на демокрация и нови технологии? Какво да правим, когато може да имаме стотици телевизионни канали с уж разнообразно съдържание? Защо при наличие на толкова много програми… нямаме избор? Преди години, когато телевизиите в България стават две, за да се конкурира на централната емисия новини по БНТ, „Ефир 2” предава класически концерт. Днес, ако не искаш да гледаш едно риалити предаване, превключваш канала и попадаш на друго, почти същото. И да превключиш пак – пак ще попаднеш на такова. Липсата на избор и на разнообразни теми е сред най-големите проблеми на съвременната журналистика заедно с езика на омразата, едностранчивостта на мненията, които се тиражират, честите гости и говорещите глави по всички предавания, липсата на важна обществена информация, смесването на жанровете, сензационността, пристрастието и начина на отразяване на теми с насилие и др. Все по-често ставаме свидетели на т.нар. „монстрация”, за която говори Даниел Даян – по медиите се показват трагичните истории на хора, показвани като чудовища, изложени на показ в цирк или панаир. Ако случайно някой от т.нар. таргет група се замисли дали това, което вижда, е морално, у него настъпва познавателен дисонанс – получава се сблъсък на две мнения, след който съвременният потребител на масовите медии и на масовата култура започва да оправдава своето и продължава да поддържа желанието си за зрелища. По този начин медиите „дресират” зрителя да очаква същото – нито повече, нито по-малко. И зрителят сякаш няма нищо против… и без това е свикнал да приема всяко послание безкритично.
Продължаваме със смляната храна, която засища само привидно, но пък е лесна за преглъщане. Именно „лесно” е ключовата дума. Без усилия – съвременният зрител се прибира твърде уморен от работа, за да се затормозява със сложни теми. Такива теми са икономическите проблеми. Но икономиката е сложна и не е лесна за преглъщане, не е част от „инфотеймънта”. Защо по никоя медия не обясниха по каква причина не влезе в сила законът за данъците на хората с минимални доходи? Казусът всъщност е много прост: въпреки че правителството гласува „за” връщането на процент от данъците на хората с най-ниски доходи, в крайна сметка това не се случи, тъй като те или фигурират като „длъжници”, или „превишават” минималния праг с пари от детски и други помощи. Този парадокс не намери място в публичното пространство, въпреки че опашките пред НАП бяха съвсем видими. Тази новина би донесла много информация на аудиторията – тя е непредсказуема, но и важна за голяма част от хората. Но както казахме – трудно смилаемите новини са нежелани. И като намесихме икономиката… може да опишем съвременните медии с икономическо понятие – деноминация. Вместо с намаляване на номиналната стойност на паричните знаци, намаляваме качеството на медийните продукти. Вместо да заменим старите парични знаци с нови, заменяме старите медиите с нови. Само да не объркаме Нейно величество Публиката, че току-виж ще вземе да свали още нивото. Ако има накъде…И същата тази публика ще се възпротиви и задейства само ако медията показва общ враг – примери за това са протестите срещу поскъпването на тока, ситуацията в Катуница (или Гърмен), изобразяването на България като турска тоалетна от Давид Черни, лекарските грешки, насилието над животни или нечие неприлично поведение. Тогава аудиторията няма да пропусне да загърби за малко пасивността си и доволно да размаха пръст на неморалното… разбира се – най-често от дивана вкъщи.
Според Волтер бог е комедиант, играещ пред публика, която е твърде уплашена, за да се смее. Също като съвременната аудитория на медиите, която е твърде доволна от това, което вижда, или е твърде апатична, за да си поиска друго. За медийното съдържание тя до голяма степен има вина, хранейки се с хляб и зрелища – били те полуфабрикати, или не. Пред журналистите остава изборът: да продължават да произвеждат сензации на конвейер и да поддържат „лешоядството”, или да опитат да насочат вниманието към важното и смисленото, случващо се около нас.
Анастасия Карачолева