Скотопис (Пътешествието на един скот из Балканите) Vol.1 (+снимки)
16 март, автогара „Сердика”, малко след 3 следобед
„Няма къде да го сложа” – измърмори шофьорът на автобуса, показвайки ми съвършено празното отделение за багаж. Както доста от колегите си, и той се правеше на интересен, знаех; място имаше не за един бецикъл, а за националния отбор по колоездене. Вярно, още не бяха дошли останалите пътници, но все пак се подразних. Не избързах да се отчайвам, знаейки, че шансът да се изметне точно преди началото на пътуването бе немалък. Приличаше ми на един от онези хора, които използваха нечия зависимост от себе си, за да придадат поне малко важност на личността си.
До четири оставаха около четиресет и пет минути. Реших да ги използвам за последна настройка на предния дерайльор, след което възседнах колелото, за да го тествам. Бутнах педалите и усетих неочаквано съпротивление. Направих едно кръгче по пиацата и бързо установих, че така няма да стигна никаква Албания. От паметта ми изплува онзи момент преди около две-три седмици, когато веломеханикът, при когото занесох колелото да поправи скъсаната верига, каза „О, т’ва централно е мъртвец”. Тогава не му повярвах, мислейки, че става дума за един от онези трикове, с които майсторите пробват балъци като мен, надявайки се, че ще мине номерът и ще приберат две-три цифри.
Мозъкът ми веднага защрака и скоро карах към Женския пазар, където се намираше най-близкият сервиз, за който успях да се сетя – забутана в безистен тясна стаичка, с търкалящи се части и инструменти по земята; видимо без нужното пространство за спокойна работа, що останало пък за разминаване на хора и колела.
Чиракът ми каза да изчакам и без повече да ми обърне внимание продължи вглъбено да играе на телефона си. Излишно е да казвам, че за човек, който гони автобус, това бе доста изнервящо и скоро започнах да се питам „дали не сбърках, че дойдох тук?”. Няколко минути по-късно се появи майстор…ката.
Предразсъдъкът, който се опита да се загнезди в мен скоро ме напусна – сякаш не курбела, а тъкмо него тя налагаше с чука. Стана ясно, че автобусът в четири няма да хвана, но знаех, че до края на деня има още две възможности, което ми даваше известно спокойствие. Проблемът, който сега се появи бе друг – нямах левове, с които да платя новото средно движение и труда на момичето. Започна едно въртене на телефони, в резултат на което ми бяха изпратени до най-близкия офис на куриерска фирма петдесет и петте спасителни лева.
Бусът в седемнайсет и трийсет беше пълен и се наложи да стоя до шофьора, с крак почти опрян в скоростния лост. През последното денонощие почти не бях спал и възлагах надежди тъкмо на часовете път до Скопие. Уви, до границата се налагаше да балансирам между врата, опашката и краката си, разпределяйки разумно малкото „точки комфорт”, които ситуацията ми предлагаше.
Първата по-сериозна сянка на съмнение в безупречността на плана ми се появи на КПП Гюешево, където имаше сняг. Знаех, че ми предстои да се качвам на високо и си помислих, че може да съм подценил отиващата си зима.
Вечерта на 16 март, Скопие
Със смесени чувства наблюдавах Вардар, сградата на надворешно министерство, велоалеята и мостовете с десетки статуи на български и не само творци, феодали и царе. Хората, излизащи от операта, и долитащата от нея музика на Чайковски; мостовете и уличните лампи. Много беше лесно да се подхлъзна в посока подигравки, но усетих, че пързалянето няма да ме доведе до конструктивен извод. Изглежда, че някой в Македония отчаяно се опитва да оправдае съществуването на държава и народ с това име. Предполагам, че не са само политици, „историци” и народ, а е съвкупно. Причините за това самозалъгване са комплексни и мястото за обсъждането им не е тук.
Впечатленията, които Скопие остави у мен сякаш потвърждават набързо формирания извод – двуетажните червени автобуси на градския транспорт; галеоните във Вардар и триумфалната арка, обвитият в мъгла (за която се запитах дали по някакъв начин не е изкуствена) кръст на хълма над града, цялата естетическа и историческа еклектика, макар на моменти да бяха приятни за окото, създаваха по-скоро атмосфера на абсурд и безвкусица, отколкото характерен облик на града. Ако трябва непременно да ползвам купешки израз – всичко, или поне твърде много неща бяха wannabe.
Сутринта на 17 март, Косово
Обиколката на центъра ми отне около час. Отправих се към Прищина, от която ме деляха осемдесет и шест киломера и към пет часа въртене на педали. Митничарите на границата ме предупредиха да се пазя на пътя, защото в Косово никой нямало да го прави. Откликнах на умерения интерес, който проявиха и продължих. За пръв път бях в Косово и се озъртах любопитно. Първото нещо, което привлече вниманието ми беше някакъв ТЕЦ – симпатично мрачен и подходящ за декор в постапокалиптичен филм.
Към три сутринта, на тридесет и пет километра преди Прищина, с бибиткане и десен мигач ме задмина кола. Спря пред мен, съответно аз намалих. През отворения прозорец шофьорът ми предложи да ме качи до Прищина. Бързо приех поканата, закрепихме колелото в багажника и продължихме. Спеше ми се, но сметнах, че предвид оказаната ми услуга би било неуместно да килна глава.
Рамадан беше на шейсет и девет, шофьор на такси с четирима сина и пенсия от сто и петдесет евро, който побърза да одобри българските жени. Били много лепи. Разбира се, че се съгласих. Говореше сръбски и знаеше няколко думи на английски, та се разбирахме сравнително добре. Закара ме до гарата на Косово поле – град, практически погълнат от Прищина, откъдето в осем сутринта щях да хвана влака за Печ.
Върху пейката, за която заключих колелото разпънах чувала и се пъхнах с дрехите вътре. Към шест сутринта ме събуди неочакван студ. Изправяйки се и събирайки багажа целият се тресях. Към осем се качих на влака за Печ, плахо закрепих колелото в междинното пространство между два вагона и седнах срещу непозната девойка така, че да мога да го наблюдавам с повдигане и накланяне встрани от седалката. В следващите два часа спях на пресекулки, будейки се на всяка гара, за да се уверя, че никой не ми краде колелото – и не от предразсъдък, същото ми се случва и в България.
Някъде преди Печ се получи симпатично-неловка ситуация. Докато дремех, момичето срещу мен се бе изправило, за да слезе на гарата си. Не помня какво ме събуди, но я видях как чака да отворя очи, несмеейки да ме бутне или да каже нещо, с което да ме накара да се помръдна (бях запречил с изпънатите си крака изхода ѝ към пътеката). Извиних ѝ се; тя ми се усмихна и си тръгна.
17 март, Печ, Ругова и Чакорски проход. Бруталия в Проклетия
Влакът наближаваше Печ. Гледката, която се откриваше към Проклетия, сиреч Албанските алпи, поделени между Албания, Черна гора и Косово, откровено ме стресна. Стръмни, заснежени склонове, обвити в мъгла. Планината бе надвиснала над града и изобщо не изглеждаше като да ме чака с отворени обятия, а днес трябваше да я прекося, след което от Плав в Черна гора да карам за Тамара, Албания. Няколко дена по-рано ме бяха споходили известни съмнения относно възможността да премина границата между Косово и Черна гора през Чакорския проход; затова говорих с посолството на Косово в София, откъдето ме увериха, че границата може да бъде премината с велосипед, което се оказа достатъчно, за да не се откажа от предварително начертания план.
Бързо се ориентирах без да включвам джи пи ес-а и поех от гарата към началото на каньона Ругова. Пътьом питах трима полицаи дали мога да мина в Черна гора през Чакор, които след леко разногласие потвърдиха.
Стръмните, високи стотици метри скали на руговската клисура доста ми напомниха Триградското ждрело. Усетих, че се бавя заради честото спиране за снимки – мини-лавина или някакъв снегопад, американското и албанското знаме, вплетени в измамна прегръдка, сините води на Печка Бистрица, издълбаните в скалата тунели и виещите се серпентини, заснежените върхове – приятните гледки се редяха и отнемаха от времето, за което още нямах ясна идея колко скъпоценно можеше да се окаже.
След малко над двайсет километра изкачване от Печ в посока Черна гора асфалтът свърши. С насмешка продължих по черния път край реката, мислейки си, че това е най-абсурдното КПП, през което някога ще съм минавал. Не че не допусках такова да няма, предвид отсъствието му от сателитните снимки на местността, които бях гледал. Ала потвърждението от косовското посолство, което получих, ме накара да сметна, че въпросните не са актуални и наскоро поне някаква инфраструктура е изградена. Поне по една бариера от двете страни и кабинка с митничар в нея.
Нищо подобно. Сняг, през който до Черна гора личаха коловозите на някой по-малко заблуден от мен шофьор. Мястото на границата бе маркирано от четири бетонни пирамиди, препречващи пътя и правейки го невъзможен за преминаване от четириколесно МПС. Там следите от гуми свършваха и започваха други – от вълци. Въпросните щяха да се появяват, преплитат и губят в следващите няколко часа, но неизменно да ме следват по пътя нагоре. Без да съм изпадал в детайлното им изследване – ставаше въпрос за цяла глутница, при това с малки. Макар мисълта да срещна вълци в естествената им среда да бе доста примамлива, ясно съзнавах, че не го предпочитам. Същото, разбира се, се отнасяше и за тях, което в известна степен ме успокояваше. Все пак запазих два от сандвичите си и минах на въглехидрати, в случай, че ми се бе наложило да ги примамя или отвлека вниманието им. Не знам доколко маслините щяха да са по вкуса им, но пъстърмата трябваше да им се ослади.
Водата ми свършваше, затова натроших няколко шушулки в шишето си и го увих в черна найлонова торба, за да привлича слънцето. Предпочетох този вариант пред пиенето от реката. След като за няма и ден се нагледах на мини-сметища на всевъзможни места нямах доверие на Печка Бистрица – не знаех какво има нагоре по течението и с какво е замърсена. В същото време бях спокоен, че прецедилата се през скалите вода под формата на шушулки бе чиста. Да е жив и здрав бат’ Беър Грилс; нищо, че не разбира от политика.
Напразно се надявах, че пътят от черногорска страна ще е разчистен. С нерегистрираното и не знам доколко регламентирано преминаване на границата пресякох и течащата през долината река. Снегът от тази ѝ страна бе огряван от слънцето, което го правеше по-мек и мокър, съответно – неудобен и неприятен за газене. Обаче след конявското и старопланинско фиаско от миналата пролет бях подготвен – черни найлонови торби за боклук, в които увих обувките си, трябваше да ме предпазят от влагата.
Следващата надежда за чист асфалт рухна около три километра по-нагоре, където знаех, че има планинарски дом.Тук бе момента, в който трябваше да се откажа и да се върна в Печ. Първоначалният ми план бе да се спусна по пътя вляво от хижата и оттам – през стръмна пътека да се изкача на близо намиращото се било, откъдето да се спусна в Плав. Цялото упражнение възлизаше на около шеснайсет километра, ала възможността да изгубя пътя ме принуди да избера два пъти по-дългия, заобиколен, десен път, който поне ясно се открояваше в снега.
Беше около четири и половина следобед, вече над три часа бях газил снега нагоре от Ругова. Движех се с мравешки крачки; на моменти ми се налагаше да нося колелото. Направих кратка пауза край хижата, за да навра краката си с чорапите в найлонови торби, които пък – да сложа в обувките; от вече разкъсаната найлонова „броня” си направих импровизирани гети. Не спирах да се тъпча със сладко, за да запазя сандвичите непокътнати. За няколко часа причиних на устната си кухина половин килограм захарни изделия. Позволявах си лукса да пия по една капачка шушулкова вода на всяка почивка. Със залязването на слънцето се наложи да измисля друг начин, по който да я разтапям, затова свалих шишето от стойката на рамката и го сложих във вътрешния джоб на якето си.
Още по онова време направих грубата сметка, че с това темпо ще ми трябват поне дванайсет часа, за да преваля планината и да стигна цивилизацията. Понеже още не бях грохнал физически и психически – подобна мисъл не ме плашеше. Или поне не достатъчно.
Нощта скоро настъпи. Придвижването ставаше бавно, снегът – все по-дълбок. В някакъв момент се сетих да сваля раницата от гърба си и да я закрепя върху кормилото, рамката и седалката – така, че да ми се налага само да тикам двайсет и петте си килограма товар. Това доведе до изобретяването на специфичен метод на предвижване, който ми позволяваше да не затъвам в продължение на поредици от по „цели” няколко крачки – прехвърляйки част от телесната си тежест върху кормилото на колелото (на практика отпускайки се на кормилото), я разпределях по-равномерно и подметките ми се задържаха на повърхността.
Слязох до Чакорски поток, за да напълня бутилката – наоколо нямаше повече шушулки. Можех да я напълня и със сняг, но вече нямаше съмнение – никой луд не би дошъл дотук, за да си изхвърли боклуците.
Първата от две-трите ми психически кризи настъпи след като навлязох в тъмна борова гора. Тишината на това място ми позволи да чуя колко учестено бие сърцето ми. Опитах се да рационализирам и да се залъжа, изтъквайки пред себе си, че това бе само от физическото натоварване, ала знаех, че не беше така. В радиус километри нямаше жива душа (или поне не каквато би ми се искало); бях сам, без обхват, без средство за адекватна защита срещу потенциални атаки на хищници, без възможност за бягство поради дълбокия един метър сняг, с неизвестно колко път пред себе си; недоспал и изморен. На всичко това отгоре се притеснявах за близките ми, които само знаеха, че влизам в планината и не бяха получавали никаква вест от мен в продължение на часове.
В този момент разбрах в почти пълния смисъл на думата какво означава „да се насереш от страх”. Почти, защото захвърлих колелото и раницата, извадих пакетче носни кърпи, отъпках известен периметър в снега, за да не ми изстине задника, и дефекирах.
Мислих си колко ли нелепо би било ако точно сега ме нападне нещо – смъкнатите до глезените дънки щяха да парират и без това ограничените ми възможности за предвижване, правейки ме безпомощен и напълно неадекватен на ситуацията.
Свърших работата и продължих. В някакъв момент спрях и направих опит да събера разпадащия ми се приключенски дух. Временно подейства.
Втора тъмна борова гора. Лунната светлина едвам се прокрадваше през черните клони, ала тя, както и тази, идваща от фара ми, се оказаха достатъчни да разпозная следите от мечка. По-надолу отново бях видял такива, но се опитах да не им обърна внимание, да се залъжа – че са от много голям вълк или нещо си. Сега обаче нямаше съмнение. Баба Меца окончателно се включи в психологическият купон от всевъзможни сцеанарии, който се вихреше в главата ми.
Снегът изведнъж бе станал по-дълбок, а краката ми между глезените и коленете вече бяха мокри. Спрях – не знам за колко. Опитах се да разчета на джи пи ес-а колко са метрите, оставащи докато преваля планината. Това бе основна цел, тъй като – макар да знаех, че с това снегът нямаше да свърши, се надявах на обхват; освен това надолу щях да вземам метрите значително по-бързо. С доста сериозно усилие на волята успях да се фокусирам върху светещия дисплей, който безчувствено предаваше отчайваща картина: тепърва предстоеше да прекосявам още гори и поне два пъти по толкова километри. Проблемът с горите бе не само психологически – падналият от дърветата сняг върху пътя го правеше по-трудно проходим отколкото бе на открито. Имах сили да продължа, но не знаех още колко.
Встрани от пътя се бяха образували нещо като хралупки в снега. Изглеждаха невероятно уютни, особено след като едвам успявах да не заспя прав. В един момент сериозно обмислях възможността да постеля в някоя от тях чувала и да заспя – може би до сутринта, може би за два-три часа. Но тъй като не знаех колко точно студено може да стане и дали изобщо студа щеше да е това, което ще ме събуди – отхвърлих алтернативата.
Мисля, че в цялата ми скромна „кариера” на пишман-пътешественик за пръв път се пречупих духом. Просто се отказах. И това беше най-ценният урок от цялото албанско-косовско приключение: човек трябва да знае кога да се откаже. Понякога това може да му спести неприятности, понякога – да спаси живот. Разбира се, че ситуацията ми не беше чак толкова драматична – особено за някой опитен планинар; за някой с по-добра физическа подготовка и кален в повече изпитания. Но съвкупността от фактори – за добро или зло – я направи непреодолима за мен. Пък и – който ме познава знае, че не се стряскам съвсем лесно.
Другият безценен урок не е нов и се повтаря с почти всяко пътуване, което предприемам – никога да не подценявам подготовката, винаги да проучвам всичко до най-дребния детайл. Следващият път ще го направя по-добре, а дали ще е достатъчно – времето ще покаже.
Решението да се откажа ме ободри. Преглътнах гордостта си – може би това бе най-трудната част – и поех по обратния път. За три часа бях на асфалта и скоро слязох в Печ, където с помощта на местен албанец си намерих хотел. Петнайсет евро, пълна мизерия. Докато се пльосна върхуъ леглото три пъти губих равновесие. Реших да не глася аларма. Утре щях да преначертавам маршрута. Нещо щеше да отпадне от първоначалния план – може би Тамара, може би Тети, може би и двете.
Текст и снимки: Ивайло Дончев