СКОТОПИС (ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ЕДИН СКОТ ИЗ БАЛКАНИТЕ) VOL.2 (+СНИМКИ)
Първата част на Скотописа можете да прочетете тук.
18 март – Печ, Байрам Цури, Валбона
Обувките на прозореца още не бяха изсъхнали от десетте часа газене на сняг. Двете зарядни, с които разполагах, ми позволиха да заредя докрай само две от общо петте батерии, които имаха нужда от живот – тези на телефона и джи пи ес-а. След като промених маршрута и от него отпадна най-тежката му част – планинският преход между Тети и Валбона, както и десетките километри каране през пустата най-северна част на Албания, събрах багажа и излязох от хотела по обяд. Ограничих харченето на евро до някакви центове, които дрънчаха в джоба ми – не знаех къде още можеше да ми се наложи да платя нощувка.
Докато нагъвах закуска и пиех айрян група любопитни деца ме наобиколи. „Откъде идваш?”, „Къде отиваш?”, „Само с колелото ли?” – обичайните въпроси. Докато се суетях около тях, колелото и раницата, изглежда, някое от момчетата успя да ми гепи облеклото на седалката, чието предназначение беше да ме предпазва от болки при по-дълги преходи. Стигнах до този извод на няколко километра от Печ в посока Албания, когато установих липсата. Тогава се сетих как се смяха и подмятаха нещо на албански зад гърба ми. Подложих ситуацията на кратък анализ и реших, че не се сърдя на крадеца, макар да му пожелавам някога да го заболи задника и да няма какво да му подложи.
От предишната ми по-близка среща с албанци през две хиляди и дванайсета бях останал с почти изключително положителни впечатления – едва ли имам близък приятел, на когото да не съм разказвал историята за хотела в Дуръс и това как предразсъдъците на голяма част от компанията бяха принудени да рухнат под ударите на местното гостоприемство и услужливост. След второто ми посещение тези впечатления щяха да бъдат затвърдени, но и обогатени – щях да се сблъскам с обратната страна на сиромашията – тази, която кара хората да гледат на туристите като на ходещи касички, били те и приличащи на клошари велосипедисти с двайсет евро в джоба.
Пътят от Печ за Албания бе сравнително лек и не предложи някакви потресаващи гледки или предизвикателства. За кратко се притесних за състоянието на колелото, след като усетих наличието на луфт. Установих, че всъщност вилката запецва, затова я заключих и продължих, недоволствайки наум от скорошното ѝ сервизиране.
Под звуците на новия Килсуич се спусках от граничния пункт към Байрам Цури – няколкохилядното градче, от което започваше двайсет и няколкокилометровата долина на р. Валбона. Хората край пътя ми махаха, аз им отвръщах. От главния път за Фиерза се отбих вдясно и влязох в Байрам Цури през нещо като циганска махала. Встрани от разбитите улици се издигаха дву-триетажни сгради, а няколко деца със засилка прескачаха сравнително ниските ограждения на окаяно игрище. Малко по-надолу приятно ме изненадаха сините води на реката.
Залъгах се с два банана и сладко и потеглих през долината. Скоро се стъмни. Когато ми оставаха единайсет километра до Валбона (курортното селце, не реката) ме застигна бяла баничарка. Шофьорът – не помня на какъв език се разбрахме – ме покани да се кача при него и да ме закара до горе. Час по-малко въртене? С удоволствие.
Бесник – така се казваше албанецът – беше полицай. Побърза да покаже документите, които го удостоверяваха, с думите за „няма проблем” на немски. Явно се притесняваше, че може да го мисля за какъв ли не. Успях да разбера, че ме пита дали ще спя на хотел. Аз само повторих „хотел” и посочих раницата отзад.
Хотел „Звездоброй” отвори врати (цип) към девет вечерта. Бях си намерил симпатично местенце на завет в близост до няколко ниски борчета и скали, с достатъчно мека настилка и в същото време – току-до пътя. Този път постлах на земята разгънатия дъждобран и непромокаемото яке, тъй като усетих, че беше – макар съвсем леко – влажна. С останалите дрехи се навлякох и се мушнах в чувала.
19 март – Валбона, Фиерза, яз. Комани, Дяково
Винаги съм смятал, че нося на студ. Ала малко преди полунощ се събудих, целият треперещ. Бях на хиляда метра надморска височина и предполагам, че температурата бе паднала около или дори под нулата. Земята, дъждобранът и чувалът бяха скрежасали. Нахлух всички чисти чорапи, които имах, напъхах кажи-речи всичко платнено от раницата в чувала и въпреки това не успях да се стопля. „Видяло се е, че ще паля огън” – си помислих; станах, взех втория фар и тръгнах да обикалям за съчки. Имах известни притеснения, че няма да успея с иначе простото начинание, тъй като наоколо всичко изглеждаше да е обвито в скреж. Все пак, сравнително бързо успях да намеря сухи клечки, които откърших от няколко ниски храста. Полях ги със спирт и ги запалих.
В този момент си спомних как се двоумях на касата на магазина дали да дам два лева за запалка: „реалната ѝ стойност е далеч по-ниска” – говореше габровецът в мен. За щастие не го послушах.
Цяла нощ спах на пресекулки – ту обикалях за дърва – ту дремех за по половин час. Щом усетех студ се събуждах и хвърлях по нещо в огъня. Към шест сутринта окончателно станах, препиках тлеещите му останки, напъхах всичко обратно в чантата и тръгнах нагоре по безупречния асфалт в посока Рогам. Знаех, че пътят скоро ще свърши и нямах намерение да ходя до селото: от него ме деляха три километра каране или по-вероятно тикане по речни камъни.
Двайсетината километра спускане до Байрам Цури, чисто новият асфалт и почти пълното отсъствие на трафик ми предложиха удобни възможности за развиване на високи скорости. Уви, задната ми спирачка изглежда бе поела въздух (или ѝ беше изтекло всичкото масло или комбинация от двете) и я нямаше никаква, затова се наложи да съм предпазлив – само шейсет и седем км/ч. Това остана и максималната скорост за цялото пътуване.
В Байрам Цури проведох няколко минутен разговор с местен. Докато лакомо нагъвах питка с наденица и пържени картофи той ми разказваше за седемте години престой в Англия и живота в Албания. И той, като Рамадан, не пропусна да похвали българките. Ползвах случая, за да му разкажа как в Париж, катерейки Айфеловата кула, точих лиги по една непозната – може би най-красивата жена, която видях за целия си престой във Франция. Когато се приближих до нея я чух да говори български. Засмяхме се.
Пътят до Фиерза, откъдето трябваше да хвана ферибот до Коман, се виеше край долината на Валбона. Имах достатъчно време, за да не се притеснявам, че ще закъснея. И както става обикновено – това доведе до поредица от дребни забавяния. Когато стигнах градчето ми оставаха около петнайсет-двайсет минути до предполагаемото отплаване. Доверих се на джи пи ес-а и поех наляво по мост над язовир Комани. След кратко изкачване хвърлих поглед на запад и видях пристанището – бях поел по грешния път. Прецених разстоянието на око и сметнах, че няма да изпусна транспорта, но все пак се разбързах.
„Няма ферибот” –ми казаха в бараката на пристанището, играеща ролята на кръчма. В началото не се доверих, особено след като две минути по-късно мъж около петдесетте се приближи към мен и ми връчи телефона си – отсреща някой говореше английски. Беше ми обяснено, че корабът не пътува поради реконструкция. Ама ако съм искал – можело срещу седем хиляди леке (петдесет евро) да ме закарат до Коман. „Невъзможно” отвърнах и благодарих.
След кратък размисъл на брега на язовира реших, че ще се разходя по пътя край него до следващото село. „Може пък оттам да има транспорт до Коман” – си мислех, макар да знаех, че е малко вероятно.
Пътьом срещнах непознат дядо, от когото някак успях да разбера, че възможностите ми да стигна Коман по вода се изчерпват с пристанището на Фиерза. Все пак продължих напред заради приятния пейзаж: тясната снага на язовира се гънеше между високите стотици метри планински склонове. Пътят я следваше като сянка, като в същото време се издигаше на прилична височина над водата, което означаваше само едно: трудно изкачване и приятно спускане с остри завои. Съответно – извадих екшън камерата (благодаря ви, приятели) и – отново – съвсем професионално я залепих за каската с бандажна лента от три и петдесет. А каишката на go pro е към трийсет лева… само защото е go pro. Както и да е.
Беше топло. Две момчета пасяха кози край пътя и се катереха по надвисналите над водата скали. Нагласих фотоапарата на самоснимачка и си направих няколко снимки. След като се нагледах и наснимах се спуснах обратно към Фиерза. Минавайки оттам предизвиках интереса на няколко хлапета, които бяха особено заинтригувани от мартениците ми. Свалих няколко от ръката си и ги закичих. Едно от тях говореше английски и се опитах да му обясня, че това е българска традиция и че трябва да ги свалят когато видят щъркел. След като видях, че не разбира думичката „stork” ми се наложи да правя комични движения с ръце, имитиращи птица. Мисля, че опитът ми бе неуспешен.
В края на градчето седнах в крайпътна кръчма да изпия една бира и да заредя батерията на фотоапарата. Барманът, който приличаше на собственик и единствен член на персонала, ми препоръча Peja – уж най-добрата косовска бира. После ме покани да седна на неговата маса. Слънцето приятно препичаше докато нескопосано обсъждахме на няколко езика великоалбанската идея, историята на България и турското робство. Той повдигна темата за последното, което ме подсети, че явно е представител на някой от католическите кланове, които населяваха северната част на Албания. Оказах се прав.
Събеседникът ми потвърди информацията за реконструкцията на ферибота. Вече можех с чиста съвест да се отправя към Брод в Косово (все още имах съмнения, че е възможно някое от коритата да пътуват на следващия ден и си тръгвах с лека неохота). Оттам ме деляха малко над сто и трийсет километра. Исках да взема разстоянието възможно най-бързо. Реших, че ще карам по тъмно и че ще си намеря място за следобедна дрямка – идеята бе да избегна мръзненето в случай, че бе ми се наложило да прекарам нощта на открито.
Скоро се катерех по стръмна пътека встрани от пътя. Тя ме отведе до развалините на къща със сравнително голям двор, в който разпънах чувала, легнах и надявайки се, че местните не са твърде ревниви пазители на частната собственост – заспах.
Събудих се малко преди залез слънце. В добро темпо се измъкнах от Албания и навлязох в Косово. На границата имах симпатична случка. Предния ден, когато влязох през същото КПП, забелязах, че косовските и албанските митничари не работят едновременно, а се редуват: появяваш се на кабинката на едните и те без дори да ти погледнат паспорта те препращат към следващите. Така беше и този път.
След като видях, че косовският митничар, който ме предупреди да внимавам и да включа светлините си, говори доста добър английски, реших да го питам за обменно бюро в Дяково. Бяха ми останали албански леке, а еврото беше на привършване. Той каза нещо на колегата си и ме попита:
- Колко имаш?
- Три хиляди – отвърнах.
- Колегата ще ти ги обмени.
Бръкнах и извадих първата банкнота.
- Ама ако може – идете ей там отзад, да не е тук пред камерите. Да не стават недоразумения.
Извиних се за несъобразителността, след което с колегата му се отдалечихме и извършихме сделката.
В Джакова, първият по-голям град от косовска страна, ядох бургер, после поръчах и нещо като студена и доста плътна баница. Единственото по-гадно нещо, което сложих в устата си по време на пътуването беше албанският кашкавал с вкус на гума. Размъквах го с мен в случай, че отново се наложи да оцелявам. В крайна сметка с леко гузна съвест го изхвърлих в Брод. Но до този момент имаше още време.
Почти съм сигурен, че в бързата закуска ме измамиха с парите. Нещо доста характерно за разните магазини и заведения в Косово бе тъкмо това: на доста от местата няма цени.
По пътя за Призрен на два пъти спирах в крайпътни мотели, за да питам за цената на нощувката. Щом видеха окъснелият велосипедист с голяма раница „далновидните” мотелиери ми предлагаха цена от двайсет евро, след което само виждаха гърба ми да се отдалечава в тъмнината. „Как пък не – ще дам аз четиресет лева, за да ми дънят албански чалги на главата цяла нощ и да спя в някаква мизерна дупка” – мислех си. Бях подготвен отново да разгъвам чувала, когато за трети път пробвах късмета си. С рецепционистът пробвахме няколко езика, докато се спряхме на сръбски.
– Петнайсет евро.
- Ще си помисля – и посочих главата си, след което тръгнах обратно по стълбите. Вратата зад мен се отвори отново:
- Може и за десет, ако нямаш.
Стаята бе по-малко мизерна от онази в Печ. Разхвърлях багажа, включих устройствата да се зареждат и скоро спях здрав сън.
Текст и снимки: Ивайло Дончев