СКОТОПИС (ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ЕДИН СКОТ ИЗ БАЛКАНИТЕ) VOL.ФИНАЛЕН (+СНИМКИ)
Първите 2 части на Скотописа можете да прочетете тук и тук.
20 март – Призрен и Брод
Щорите на вратата на терасата – единственото място, откъдето можеше да влезе естествена светлина – бяха спуснати. Това доведе до приятно, но не прекалено полезно за графика ми наспиване. Беше почти обяд, а исках да видя Брод по светло. Бързо-бързо прибрах всичко и скоро въртях педалите към Призрен. Карах десет километра докато видя кофа за боклук, в която да изхвърля насъбраните отпадъци. Отново се уверих, че страната има сериозен проблем със сметосъбирането.
Гаврътнах три айряна и взех кифла с шоколад за из път. Хвърлих изследователски поглед на по-хубавото от двете момичета, които тъкмо си тръгваха от пекарната. Това не остана незабелязано и докато се отдалечаваха видях как няколко пъти се обръщаха към мен, говорейки си нещо. Помислих си доколко подобно поведение се вписва в мюсюлманските схващания за морал, както и колко ли трудно е да се очаква от теб да спазваш безумни порядки, напълно противоречащи на човешката природа. В игривите им погледи видях универсалното; онова, което е присъщо за всички хора, на което не можеш да сложиш бурка или расо, чийто шепот и най-гръмогласните религиозни химни не могат да заглушат; нещото, с което всеки си е лягал, колкото и да се опитва да го отрече пред себе си, колкото и вкоренени да са в представите му всевъзможни неплодотворни стереотипи и предразсъдъци: страстта.
Насрещният вятър между Призрен и Жур откровено ме изнерви. За щастие, за трийсет и петкилометровото изкачване до Брод смених посоката от запад на юг, та мъчението трая само няколко километра. Инак начинанието щеше да е крайно неприятно.
След рилската тренировка от края на февруари изкачването на Шар планина не можеше да ме стресне. Единственият проблем дойде от грешка в пресмятането на разстоянието до селото, която сравнително скоро осъзнах и промених психическата си настройка – предстояха с около двайсет километра повече от очакваното.
Малко преди Драгаш имаше кратко спускане. Използвах го, за да се засиля и тъй като пред мен имаше кола, се фокусирах върху изпреварването ѝ, забравяйки за джи пи ес-а. На близко намиращия се разклон хванах грешния от двата пътя – стръмно изкачване, водещо до някакво село. Доста бързо хората, които задминах по баира нагоре се развикаха и привлякоха вниманието ми – незнайно как бяха разбрали, че съм се объркал и ми казаха да се върна.
С навлизането в Шар планина гледките ставаха по-приятни, като изключим едно отвратително сметище, завзело долчинката между две от селата по пътя нагоре.
Деца играеха на крива нива с врати и почти романтично разположение на възвишение над долината, разделяща два планински рида. Слънцето се скриваше зад единия от тях, а на мен ми оставаха още пет километра до Брод. За моя радост пътят към края се позаравни, което ми позволи да преодолявам разстоянието в по-високо темпо. Зад един от завоите се подаде стадо овце, което млад овчар прибираше към селото. Две кучета го съпровождаха. Щом се доближих, посочих едното от тях и попитах:
- Шарпланинец?
- Шарпланинец – отвърна момчето.
- Как се казва? – продължих да любопитствам.
- Жоль.
Връчих фотоапарата на овчаря, клекнах и повиках кучето. В контраст с размерите си, то плахо пристъпи към мен и ме облиза по ръката. Моментално се разлигавих и започнах да го чеша по врата.
С вечерта пристигнахме заедно в Брод. Кажи-речи първите деца, които срещнах, попитах за хотел. „Арджена, но там е скъпо” – рекоха те. Приватно можело и за десет евро. Одобрих и скоро ме водеха по тесните улички. Появи се непознат възрастен, който бързо разбра, че съм българин и подвикна нещо на намиращ се на трийсетина метра мъж. Кратката размяна на реплики завърши с настаняването ми в съвсем прилична стаичка над хранителния магазин в селото.
Докато се зареждах с въглехидрати за следващия, последен ден от пътуването ми, със собствениците на къщата-магазин – баща на около шейсет-седемдесет години и син на трийсет и няколко – обсъждахме – аз на български, те на сръбско-македонско-български, гораните, Косово, Милошевич, България, великите сили и други теми. Бързо се разбрахме, че на последните не им пука за нас и че изкуствено сеят напрежение и омраза. „Българите са най-мирния народ” – рече бащата. Ще ми се да е прав.
В една от селските кръчми имало безжичен интернет, та се отправих към нея – мобилният такъв в роуминг, при това в Косово, е безбожно скъп и беше постоянно спрян през цялото пътуване.
Поръчах чай, седнах и почнах да чукам с пръст по дисплея на телефона. В началото присъствах мълчаливо и само от време на време улавях нечий любопитен поглед. Ала щом си отворих устата да попитам сервитьора за най-прекия път до Скопие, голяма част от мъжете се обърнаха към мен и започнаха да се надпреварват в съветването. Няма и пет минути по-късно един от тях ми предложи да ме качи с колелото дотам.
- Утре в осем сутринта тук, отпред – рече той преди да излезе от кръчмата.
„Добре дошло” – помислих си. До Скопие имах около сто и четиресет километра, а бусът за София тръгваше в десет вечерта на следващия ден. Трябваше да стана доста рано и да карам почти без да спирам. В крайна сметка с човекът се разбрахме да се чакаме в края на Жур, на разклона за Призрен. Исках да спусна трийсетте и пет километра, които ме поизпотиха нагоре. Доволен се прибрах. Под прозореца ми се водеха безгрижни детски игри. Погледах ги тайно през щорите.
21 март – Брод и Скопие
Последната сутрин от приключението ми започна вълнуващо. Взех със себе си само фотоапарата и екшън камерата; оставих почти целия багаж в стаята – бях решил да се изкача до хотел „Арджена”, на три километра южно от селото – навътре в планината към границата с Македония – там, където свършваше асфалтовият път. Щом чу за намеренията ми, възрастният хазяин се опита да ме разубеди, обяснявайки ми, че насред пътя имало шест големи и доста зли шарпланинеца. „Ще те изядат” и „няма да се върнеш” – говореше човекът и изглеждаше сериозен.
Не го послушах. Единственият път след селото неизменно минаваше покрай къщата, която кучетата охраняваха. Видях я отдалеч – може би от сто и петдесет метра, но явно дзверовете ме усетиха първи. Появата ми бе достатъчна причина за два-три представителя на глутницата да се насочат към мен с такава скорост, че да нямам време да се върна назад. Един от тях – и то най-големият – се телепортира пред мен и доста настървен се хвърляше насреща ми, лаейки и ръмжейки. Единственото, което бях успял да направя бе да сляза от колелото и да го поставя между мен и заплахата, ала с периферното зрение видях как втори шарпланинец се опитва да ме заобиколи и да ми влезе в гръб. Тогава, макар запазил самообладание, си помислих същото, което и Влади Стоянов, докато Роналдо се готвеше да изпълни пряк свободен удар срещу него.
За щастие – преди да започне схватката – а такава щеше да има и някой щеше да изяде капла в муцуната – две момченца на около десетина години викайки дотичаха с пръчки в ръце, скараха се на кучетата и ги разтуриха. Очевидно бяха техни стопани. Едното ме проводи нагоре, уверявайки ме, че всичко ще е наред. Продължих. Срещнах колата с туристи без туристите, която ме бе задминала нагоре. Явно шофьорът бе оставил младежите при хотела и сега се връщаше неизвестно къде. Спря и започна да ме разпитва разни неща. Говореше български сравнително добре – оказа се, че бе работил във Варна.
Скоро стигнах крайната точка на сутрешната си разходка. Позяпах, направих няколко снимки и закрепих екшън камерата за каската. Знаех какво ще направя: щях да се засиля и да профуча край къщата с достатъчно висока скорост, че да не могат едрите и поради това тромави кучета да ме настигнат.
Речено-сторено. Въртях педалите по неголемия наклон и с лека нотка притеснение установих, че няма да мога да развия много повече от четиресет-четиресет и няколко км/ч без да си извадя душата. Всичко приключи буквално за секунди: приближавайки къщата видях двете деца и едно-две кучета на пътя. Те отвлякоха вниманието ми и не забелязах двата по-големи шарпланинеца зад тях. Профучах невъзмутимо край децата, които явно бяха неподготвени и се чудеха как да реагират. Иззад тях изскочиха двете кучета, които видях в последната секунда. Нямах време за реакция – едва докоснах спирачката; ако я бях стиснал рязко щях не само да се пребия, но и след това да бъда глозган. По чудо се разминах с единият шарпланинец. После гледах видеото кадър по кадър, за да осмисля случилото се: когато ме виждат, кучетата се опитват да запречат пътя ми. Щом става ясно, че няма да отстъпя, едното се дръпва и отървава кожата на косъм – да те блъснат стотина килограма с четиресет км/ч едва ли е особено приятно.
След рискованото изпълнение животните ме изпратиха с подобаващ спринт, ала преценката ми се бе оказала правилна – нямаха шанс да ме настигнат.
Мислената картинка на потенциалния алтернативен изход от ситуацията ме развесели. Щеше да настане пълен цирк: убит или смъртно ранен шарпланинец, претърколил се няколко пъти пребил се човек, дърпан за четирите крайника от глутница рунтави планински кучета, притекли се да отмъстят за другаря си и две потресени дечица, които не знаят дали да оплакват домашния си любимец или да спасяват побъркания чужденец от изяждане. Красота!
Щом стигнах магазина отнякъде се появи шофьора на колата с туристи без туристи. Покани ме на чай. Присъединих се за кратко. Патриархалната атмосфера в селската кръчма бе подсилена от облика ѝ – широка стая с дървени паркет, стени и таван с резба. Няколко стола и масички, разхвърляни околовръст, печка на дърва и сръбска телевизия. Кръчмарят донесе чая в едни от онези малки, извити чашки, каквито ползват в Турция. Разменихме по няколко думи, след което се сбогувах с тях и хазяите и потеглих към Жур.
Малко над час спускане, около трийсет км/ч средна скорост, умерени гонки с коли и бусове, преследване на камьон и дишане на газовете от него – това, общо-взето, представляваше слизането от Брод. Десетина минути след като слязох на главния път за Призрен се появи и мъжът от кръчмата. Натоварихме колелото, седнах отзад, поздравих возещият се до него човек и скоро се предадох в ръцете на Хипнос.
Оставиха ме в покрайнините на Скопие. Благодарих за пореден път и понечих да дам нещо дребно от себе си. „Няма да се притесняваш, нали си наш човек” – беше отговорът. Последва обичайният пазарлък „вземи-не ща”, след което хвърлих купеният с последните евро шоколад на задната седалка на колата и си тръгнах.
Планът да посетя каньона Матка пропадна, пък и не бях пределно мотивиран. Обиколих четири чейндж бюра – бях останал само с левове и съвсем малко албански леке, а нямаше да успея да се прибера ако отнякъде не намерех скромната сума от петдесет денара. Трябваха ми за перонски билет, някаква македонска измишльотина, която никъде по света не бях виждал. Позволих си да изкажа изненадата си пред касиерките на автогарата, които побързаха да контрират, че в София искали по три лева за заверка на билет. Не знаех и нямаше какво да кажа, затова приех затапванката.
Останалите денари похарчих за дребни сувенири, дюнери, вредни пържени картофи и паста с лимонада. След пет дена сухоежбини се отдадох на кулинарен разгул, който щеше да доведе до крайно неприятни газове на следващия ден.
Последната по-интересна случка преди да се прибера се случи след като заверих билета си. Докато се мотаех с колелото около автогарата, усетих как нещо ме тупва по крака. Бях свикнал сходни неща да се случват, след като от раницата ми стърчаха какви ли не връзки, презрамки и пластмасови накрайници, които от време на време дрънчаха я по задния калник, я по спиците. В първите няколко секунди не обърнах внимание и продължих. Изминах десетина метра и все пак реших да се обърна: в прахоляка зад мен нещо червенееше. Беше паспортът. Върнах се и го взех пред любопитния поглед на непозната циганка.
Веднага се замислих за ефекта на пеперудата: само ако не бях се обърнал или ако паспортът, падайки, не беше закачил крака ми – щях да установя шокиращата липса чак на границата с всички неприятни последици от това. А на следващата сутрин бях на работа.
Последни думи
Много хора ми казваха, че съм луд, за да тръгна сам на подобно пътуване. Все хора, чийто критерий за лудост се различава твърде много от моя. Много по-голяма лудост за мен представлява комфортният, безсъбитиен, сигурен, нормален живот. Да ръждясвам вкъщи, в офиса и в пространството между двете места, би било престъпление спрямо личността ми. Животът е толкова кратък, а светът – толкова голям. Понякога имам чувството, че усещам физически дискомфорт от всяка загубена секунда, неизпълнена със смисъл, неподчинена на моето самоусъвършенстване или опознаването и промяната на заобикалящата ме среда. А такива, за съжаление, не са малко.
Доста от същите хора ми казаха, че съм направил нещо екстремно. Не смятам. По-скоро бих казал, че не беше съвсем безопасно – като да люпиш семки или да се возиш на ескалатор. Ако е имало някаква реална заплаха за здравето ми – тя е била поради недостатъчно добрите физическа подготовка и екипировка, поради липсата на непоклатим дух и достатъчно задълбочени познания за избрания маршрут – все неща, които зависят от мен. И които трябва да подобря ако искам да продължа с по-смели начинания.
Макар да прекарах по-голямата част от времето в път и сред природата, досегът с живота на местните за пореден път затвърди изводи, до които отдавна бях стигнал: няма добри и лоши народи, има добри и лоши хора; вторите са в твърде голяма степен жертва на неблагоприятните обстоятелства, в които са израсли и са се формирали. Промяната на средата е изцяло в ръцете на първите. Дали такава ще настъпи – времето ще покаже. Пък може и да не покаже.