Действай, докато университетът ти бездейства
Снимка: Вадер Акбархан
Колко е сладко. Колко сладко е да пиеш кафе с приятели и цветно и стерео да описваш проблемите на университета и системата. На теб толкова ти се учи, така бленуваш за стажове и усъвършенстване, но просто образованието ти връзва ръцете. Е, все пак не ти е отнело всичко. Имаш кафето и злия си език…
Знаеш ли какво? Сутрин стани, изпий си чашата енергия, облечи се, чуй любима песен или прочети няколко страници, а след това тръгни с малки и смели крачки към мечтите си. Не чакай университетът да прояви интерес към теб като личност. Към това как пиеш кафето си и за какво мечтаеш, докато го правиш. Там в повечето случаи си факултетен номер или „колегата отзад с червеното”.
Започнах да уча това, което уча, от любов и страст. Така и ще си тръгна от университета. С още повече обич към това, което правя. Защото има смисъл. Защото през тези години имах честта да срещна невероятни хора, луди и цветни творци и страхотни професионалисти. Някои ми помогнаха много, други за кратко ми подаваха ръка, тъй като заетостта им не позволяваше време за момичето с шапката и мечтите. Получавах покани за театрални постановки, за които после пишех отзиви, вземах интервюта от чуждестранни автори и се чувствах в правия път. Чувствах се изпълнена с вяра и смисъл. Но… сама откривах всяка редакция. Самичка се представях на всеки човек. Чуках по вратите, защото това е начинът. Защото факултетът по журналистика не ме отведе до нито едно издателство. Не ми показа как ухае редакцията отвътре. Разбрах го сама. Защото у мен с всеки ден назряваше творческа енергия, която се оказа ненужна за факултета.
Някои лекции и преподаватели ми дадоха много. Не. Всъщност…нищо не са ми дали. Аз сама си откраднах. Но пораснах. И винаги ще ми е приятно да пия кафето си пред университета, без да го ненавиждам. Ще сядам на пейките пред ФЖМК, пазейки крещящия спомен от въртящата се врата и усещането за уютен двор с рози и гълъби, и ще мисля за моите идеи, планове и музи. Защото имам творческия бръмбар, любовта и розовите очила. Защото понякога си мисля, че наистина съм родена за това, което правя. А вселената е любезна и всеки ден малко по малко си редим пъзела.
Разбира се, понякога има нужда от крясъци, но на мен не ми се вика. Твори ми се. Мечтае ми се. Осъществява ми се. И просто се опитвам всеки ден. Моля те. Моля те, не прехвърляй всичко на системата. Излез навън и се гони с вятъра и мечтите си. А ако по цял ден се отдаваш на меланхолия и лежане, то тогава не обвинявай никого. Създай се, сътвори се така, както се мечтаеш. Бъди главното действащо лице в романа си. Действащо.
Александра А.
(Една от музите на Александра са книгите и можеш да прочетеш нейни ревюта във фейсбук страницата „В трамвая с книга”)