Пиратите на Пиротска
Израснал съм на улица „Пиротска“. В този район на София се е запазил един дух, който на много други места вече липсва. От десетилетия тази улица с всичките си преки, е средище на всякакви култури: българи от Одрин, Солун и Македония, евреи и арменци и се стигне до днес, когато българското население живее заедно с турци, кюрди, араби, афганистанци. Помня, че като малък обожавах мириса на хляб от турската пекарна под нас, на отсрещния ъгъл пък имаше арменци. По-надолу пък е къщата на семейство Славкови, около тях са стари еврейски къщи, а отсреща са арабски магазини.
През последните години някои аспекти на живота в тази част на София, се промениха. От една страна, част от старите жители на „Пиротска“ и „Цар Симеон“, заминаха да търсят по-добър живот извън България, а от друга – появиха се нови желаещи да се заселят. През последните две години, с развитието на сирийската гражданска война и последвалите вълни от бежанци към съседни държави, често става дума в обществените дебати за „притока“ на бежанци, за „прилива“ на чужденци, които се засилват в страната. Много пъти този дебат минава през призмата на национализма и реакцията на самозащита. Страхът от чуждото надделя и в медийното отразяване, където се повтарят мантрите на институционалната липса на реакция: „прекалено много чужденци“, „те са навсякъде из София“, „засилват се тук и ще ни вземат земите.“
Изградили сме им образ на пирати, които нахлуват у нас, за да плячкосват и да окупират най-ценното: улиците ни, работата ни, жените ни.
Когато съществува липса на държавна реакция и още повече – липса на адекватна информация – обществото би могло много по-лесно да бъде манипулирано по една или друга причина.
Вглеждането в детайлите, обаче, е важна стъпка, която трябва да бъде направена, за да се обясни защо казаното от 2013 година насам не отговаря на преувеличенията. Според статистиката на Eurostat България е сред четирите страни на ЕС с най-малък брой пребиваващи чужденци: само 5 на всеки 1000.
Заговорихме за чужденците сред „нас“ сякаш едва, когато бежанската вълна от Сирия застигна и България. Но ако човек се вгледа в детайлите, би открил, че София отдавна е град, в който успешно съжителстват хора от различни националности и религии. И без да говорим за миналото на една от най-старите части на града, „Пиротска“ и „Цар Симеон“, една разходка из този район би ни показала една пъстра картина, пъзел с различни по вид парченца, но взаимнодопълващи се.
През 1941 година Чавдар Мутафов описва добре този пъзел:
„И все пак, ючбунарецът е интересен. За него красотата е някаква религия, чийто жрец е той, единствено посветен в тайните й пътища. Напразно модата минава със съблазнителните си задиряния на слугиня покрай невъзмутимото му лице на познавач, напразно времената се менят и новото остарява: за ючбунарския gentняма нищо старо, понеже той превъзмогва времето със суровата си безпогрешност на единствен – и тогава всички стилове и безстилия се сключват във вечна и неразривна амалгама от правила, форми и безформия, в един дълъг бревиер от безвкусия, в една безумна италианска салата от крайности, невъзможности и карикатурност.“
Оставяйки стереотипите за улица „Пиротска“, които битуват в обществото именно поради причината, че това е „чуждата“ част на София, бихме могли да забележим, че под „софиянци“ вече разбираме нещо по-голямо и цветно. И примерите за това са сред нас. Ние се здрависваме с тях, разговаряме. Те са наши приятели, храним се при тях, пием по питие след работа. Тези примери са хората, които са останали в София, избирайки да започнат наново живота си тук, независимо, че идват от всички краища на света.
Когато видим чужденец, а ние неимоверно разбираме, че той е „отвън“, обикновено го разпитваме за страната му, за живота му преди да пристигне в България, за онова, което е преживял, очаквайки да чуем нещо травмиращо. Видяхме този модел на държание и подход и в медиите, които задават често един и същи въпрос на чужденците, когато успеят да разговарят с тях: „Кажете ни, какво преживяхте?“
Онова, за което често не си даваме сметка е, че тези хора – чужденците – живеят тук от години. Много от тях имат семейства, изучили са се в България. Започнали са работа в София или някой от другите големи български градове, и участват успешно в ежедневния живот на града. Те са станали нещо повече от чужденци, избрали да живеят в София.
Те са софиянци.
Руслан Трад
Текстът е взет от сайта КлинКлин (https://www.klinklin.bg/)