Browsing November, 2016
ЩЕ БЪДЕ ДЕТСКА ПЛАНЕТА
Бой между родители на юношески мач между Левски (София) и Черно море (Варна) през 2011 година. Главен участник в конфронтацията е легендата на “сините” и сегашен директор на детско-юношеската им школа Даниел Боримиров. В мача участва сина му, Алекс, който днес вече е в представителния тим на стогодишния клуб. Кадър: Телевизия “Евроком”
Тия дни с колега сме на командировка в няколко града на страната. Днес бяхме във Варна. Минаваме транзит през градското пространство и спираме на един малък стадион с изкуствена трева, близо до гробищата. Сядаме на пластмасовите седалки и вадим скритите камери от раниците, с които да се оборудваме съвестно. Обсъждаме план за действие. Правим разстановка. Преговаряме историята, която имаме за пред хората. Снимаме едни тегави репортажи в кофти общности. Дано изковем материал, който да стигне до екрана …
Но това е друга история. Всъщност долу на игрището има мач. Градско дерби между юношите на Черно Море и Спартак. Чувстваме се като в сцена от “Под прикритие”. Насред детската игра с угрижени лица и напрежение ние се подготвяме за околокриминалното си начинание …
Но всичко това се изпарява, когато се заслушваме в атмосферата на мача. Зад нас са родителите. Изправени най-горе на трибуната, в редицата на посредствеността. Люпят семки и крещят по съдия, деца и треньори. Зад тях са паркираните им черни коли, привидно луксозни, но всъщност дълговечни трошки, които са си купили изгодно на старо – смислен символ не на материалната нищета, а на духовната им оскъдица. Простете, но ще приведа само малка част от родителските наставления (главно към съдията), изграчени с пресипнал и все пак категоричен тон:
“Тоя флаг ше ти го навръ в гъзъ!”
“Ей, пеерас, ше ти съ изпразня на прическата!”
“Брей, тоя да няма мотор в гъза, ве, многу тича!”
Матерните мръснословия ще ги пропусна, защото те бяха като интегрална част от пейзажа и сивото небе.
И диалогът след края:
-Дай да ходим да бийм съдията!
-Ти си го бий, аз ше го ибъ!
Едни такива татковци, с анцузи и тромби. Знам я тая свръхамбиция синковецът ти да стане на всяка цена футболист. Ти си бил бек в Окръжната група навремето, но виж той ще прокопса. И милите майки, които също подвикват отривисто, уж без цинизми, но се подхилкват на цинизмите на мъжете си. Демек, виж го МОЯ к’ъв е речовит и духовит. Голяма скица, ти казвам …
А долу децата играят. Не Гигант Белене и Вихър Бързия, а деца. После се прибират, вечерят и живеят с родителите си цяла вечност. Очакваме тези деца да бъдат България утре. Живял съм го това. До 18 години играех организиран детско-юношески футбол. Играл съм и съм слушал. Казваха, че имам някакви качества, но аз седнах, разсъдих и реших, че не искам да играя цял живот във В група. Имах техника и поглед, но заради ръст и физика скоростта и повратливостта ми бяха като на Трамвай 5, когато върти на Съдебната палата …
И не само заради това, мамка му. Радвам се, че спрях. Но ако искате да се отчаяте от България днес и утре, посетете и послушайте детски мач някъде из родината …
Ангел Иванов
Toy Letters раздават скара и бира във ФАРС
Мога Фест 2016
В последната ноемврийска вечер във Фабриката за алтернативни радио слушатели посрещаме пичовете от Toy Letters. Те са от София и свирят по посока на ска-кор фънка, тук-там реге и хип-хоп. Довечера ще празнуваме снега, ще пием винце, но не пред камина, а в Студио 69 и ще задаваме интимни въпроси на нашите благи гости. Очакваме ги да дойдат повече, скарата ще я правим на покрива на ФЖМК, а бира все някой ще донесе.
Следете още за нова информация от инспекцията по комиксите или Комиксариата, за да научите по колко върви кило музика в Нотна стойност, както и какво са ви прочели звездите в Книгоскопа.
Тази вечер от 8 часа настройте компютрите на честотата на радио “Реакция”, сипете си и забравете за студа с ФАРС.
Меджувременно един поздрав, за да подгреете:
СКОТОПИС от Мароко – III част
14 октомври, Озоуд
Докато проучвах местата, които да посетя в Мароко, се натъкнах на водопада Ouzoud, намиращ се на границата между Среден и Висок Атлас. Уви, макар да бе на едва около 150 км от Маракеш, изгледите да намеря начин да се добера до него с автобус, влак или дори гранд такси, не бяха обещаващи. Затова реших да дам шанс (за пръв път) на един от онези организирани еднодневни турове (трябваше да е полудневен, но в крайна сметка зае почти целия ден), които са доста популярни сред „нормалните” (каквото и да означава това) туристи.
Избегнах опита на рецепциониста да ме цака с около пет евро и писах имейл директно на компанията-организатор. Уговорихме се сутринта да ме вземат в осем от хостела. Закъсняха с над двайсет минути. Натовариха ме на бус, пълен с туристи. От Маракеш тръгнахме с около час и половина закъснение.
Точността не е сред топ три на най-характерните за мароканците качества. Обикновено транспорта, на който разчитах, закъсняваше с десет-двайсет минути. Но веднъж, няколко дена по-късно, спокоен пиех чай и ползвах интернет на автогарата в Agadir преди тръгването на автобуса за Ouarzazate. Та тогава отидох на сектора десетина минути преди официалния час на тръгване, а автобусът… потегли с осем по-рано!
Както и да е. Стовариха ни на паркинг. „Изненадващо” се оказа, че трябва да доплатим за екскурзовод (факт е, че всеки, който не желаеше да ползва услугите на такъв бе свободен да иде до водопада сам). След като никой не се възпротиви, Абдерахман – така се казваше гидът – ни поведе по черен път край река, след това – по леко стръмна пътечка. Движението по нея се случваше толкова бавно, че при други обстоятелства щях доста бързо да се изнервя. Добре че бяха поляците Павел и Моника, с които бързо се надушихме и сдушихме. Емигранти в Ирландия, с три деца, те ми разказаха за това как, за разлика от Англия, в Ирландия никой не се отнасял с тях като с втора ръка хора.
Турът в околностите на водопада не бе нищо особено – минахме покрай няколко магазинчета, ресторанти, седнахме за обяд (доматите в салатата ми, поради някаква причина, имаха вкус на вонещици), видяхме няколко берберски макака. Един от тях дори се покатери закратко на раменете и главата ми, друг ме одра по ръката. Асоциацията с филма „Зараза” веднага изплува в главата ми. Надявах се, че няма да занеса до България мистериозен африкански вирус, след което да настане апокалипсис и половината планета да измре. Не помня колко му беше инкубационния период, ама засега съм добре.
Невъзможността да се движа когато, където и както си поискам, пречкащите се хора, грозните лодки пред водопада, на които въпреки това се качих – всичко това, особено след тубкалското приключение – ясно и категорично сигнализираше, че подобни организирани форми на туризъм не са за мен и ме навежда на интересни разсъждения за психологията на 1. консумацията на забележителности („нормални туристи”), 2. себеизлагането на опасност („екстремни типове”) и моето място между двете.
Ние се самозалъгваме: поставянето на отметки в личния списък със страни за посещение, тагването от не знам си къде, поглъщането на места, подпирането на статуи, кули и други фалоси; гледането иззад стъклото на автобуса с климатик, отсядането в защитения хотел, далеч от реалния живот, създават илюзията – на първо време за пред себе си, след това за пред другите – че действително се движим, че се случваме, че сме пълноценни, интересни, щастливи; докато всъщност – ние никъде не сме тръгнали, дори не сме напуснали себе си; пътуването се случва „за нас” и по-точно „вместо нас”, когато можем да бъдем пълноценна част от него; запълваме душевните си празнини, но не сме намерили или се правим, че не знаем къде е течът.
Усещам себе си някъде по средата, но не златната. На времето пътувах като куфар с баща ми – където, както и когато той каже. Разбира се, благодарен съм му, че запали в мен страстта към пътя. Едва преди няколко години се превърнах от обект в субект на пътуването. Ако щете – в творец – не много добър, но поне някакъв. Да, планирането на маршрута, подбора на места, балансирането на факторите пари/време/качество си е творческа дейност.
Ала това бе самото начало на пътуването вътре в мен. Все още продължавам да робувам на ненужни неща, на паразити, които само отвличат вниманието от истински същественото: да имам снимка тук и там, ама да съм в гръб, че да е по-алтернативно. Суетен и алчно поглъщащ, дори може би по-алчно, отколкото повечето хора. Излагащ се на сравнително добре премерени „опасности”, за да имам интересни истории за разказване и за да се чувствам достатъчно жив – това са само част от размишленията които ме спохождат.
* * * *
След тура до Озоуд се прибрах в Маракеш и промених плана, така че да отдам заслуженото на този прекрасен град, който досега ползвах само за подслон.
15 октомври, Маракеш
За пръв път се наспах като хората. Първата спирка за деня бе Jardin Majorelle – приятна, но надценена частна ботаническа градина. Там срещнах отново поляците Павел и Моника. По-късно, докато разглеждах Ben Youssef Madrasa, пък се засякох с литовката Лина, с която по-предната вечер философствахме до късно в хостела. С нея и бразилката Сесилия прекарахме остатъка от деня. Обикаляхме тесните улички на м’дината и пазарите с невероятното им многообразие – антики и псевдоантики (всъщност не съм сигурен дали не са само псевдо), рисунки, дърводелски изделия, подправки, храни, кланици редом с гумаджийници, кожени изделия, красиви берберски рокли и грим; вдишвахме миризмите – на сандалово дърво, кехлибар, шафран, миксове от подправки, мента, билки, парфюми, канела и други, не толкова приятни; злоупотребявахме с местните вкусотии и чай (обикновено го унищожавам като ламя, но ми наляха един от канела, който едвам изпих – толкова бе лют), гледахме залеза над града и завършихме вечерта на Jemaa el Fnaa, най-емблематичното за града място, където човек може да срещне всякакви шмекери, змиеукротители, танцьори, музиканти, разказвачи на истории, гледачки и други шарлатани. Беше различно от всичко, което бях виждал досега през живота си.
Един продавач на антики се опита да ми продаде гривна-кутия за деветдесет евро, след което, излизайки от магазина, го чух да казва, че истинската цена била четиресет. После ми поискаха пари задето съм снимал змиеукротител. Отказах и изтрих снимката. Друг един шмекер ми обяснява как бил учил за имам, пя ми като ходжа, показа ми калиграфските си „умения”, след което ме поведе из площада. „Аз не съм от Маракеш… бла-бла… тъкмо пристигнах от Казабланка… бла-бла… онези танцьори са от Тунис, а пък тази жена тук, ела, седни, е врачка и говори английски”. Прекалено бързо се беше ориентирал като за новодошъл. Отказах услугите му на екскурзовод и си тръгнах. Четвърти шемет се опита да ми продаде мента на кристали и буквално ме хвана за ръката и ме сложи да седна в магазина му – във връзка с незачитането на личното пространство, макар че, допускам, повечето местни сякаш въобще не си дават сметка, че то може да представлява някаква ценност за някого. С това предположение стрелям в тъмното, но с такова усещане останах.
Навсякъде очакват от теб да се пазариш. С което нямам проблем. Ала онова, което не ми харесва, е фалшивото дружелюбие на голяма част от търговците. В момента, в който откажеш да си купиш нещо – изстиват, някои дори се сърдят. Като не си на кеф – посрещни ме намръщен! Сетих се как големите вериги хипермаркети са „решили” проблема – като задължават касиерите си да са дружелюбни и да те питат как е минало пазаруването. Отврат. Но това е друга тема.
След като се разделих с момичетата, поех към автогарата. Към полунощ хванах автобус за Tiznit. Целта на упражнението бе да спестя някой лев от нощувка, спейки в рейса. После щях да го повторя и потретя на път за Уарзазат и Казабланка.
16 октомври, Легзира
В Тизнит висях между пет и седем сутринта, докато се качих на автобус за Sidi Ifni. Девет километра преди градчето слязох насред пътя, спуснах се по неасфалтиран път към океана и се озовах на дългия няколко километра, широк, чист и пуст плаж, Legzira. Срещнах всичко на всичко трима души и четири-пет кучета; отдалеч видях двама-трима рибари. Радвах се на арките в червената скала (преди са били повече, но наскоро една от тях рухнала), високи от порядъка на двайсет-двайсет и пет метра. След като изминах към два километра в посока Сиди Ифни, реших да се изкача по виеща се над плажа пътечка до издигащите се над него скали. Горе се запознах с лежерните хипари Миша и Вики от Москва. Колата им имала нужда от ток, а приятелят им, Вячеслав, духнал нанякъде, не се знае накъде.
Бях решил да не се къпя, тъй като, за разлика от планината, в морето никога не се чувствам особено сигурен. Присъствието на други хора около мен, обаче, ми даде нужното спокойствие, че океанът няма да ме прибере и нашите няма да се налага символично да погребат раницата вместо мен. Водата беше двайсетина градуса и след кратка адаптация с охота посрещах прииждащите вълни, които ме мятаха и влачеха като парцал по дъното. Беше забава.
Скоро се появи Вячеслав, който, макар да живеел от две години в Мароко, знаел само две-три думи на арабски. Душица. Викам на Вики: „Ми то аз знам толкова – шукран[i], селам[ii], риад[iii]”, тя се смее.
С помощта на един местен, който даде ток, подкараха Дачия-та. Оставиха ме в Сиди Ифни, където срещу малко над четири лева обядвах четвърт печено пиле с чинийка боб, пържени картофи и хляб. Оттам пътувах до Guelmim, града, който наричат „вратата към пустинята”.
На автогарата веднага ме прилапа един местен. Пита ме: „откъде си?”, след което, като чу „България”, приповдигнато ми отговори: „путка!”. Смях се на езиковите му заложби, а той ми обясняваше, че имал любовница в София, Станка; че пътувал с камион още в Гърция и Румъния. Беше решил да ми разказва за живота си, а аз само исках да знам кога има автобус за Bouizakarne. Стори ми се интересно как не бързаше, как искаше да си поговори с мен и по-точно на мен за нещата, които го вълнуваха.
С пристигането в Буизакарне направих опит да намеря транспорт до Амтуди, но вариантите не ми допаднаха и се примирих с мисълта, че ще остана там за през нощта – беше станало следобед и нямах много други опции. Едва ли много атласовци биха отседнали в хотел „Атлас” – беше мизерно и нямаше топла вода. Ала той, така или иначе, май беше единственият в града. Преглътнах условията и се метнах в мръсните чаршафи директно с дрехите.
Впрочем, преди това, се запознах с французина Филип, който пътуваше из страната с колело. Тъй като имало вероятност на следващия ден да му се наложи да пътува извънредно за родината, той ми предложи да ми завещае колелото си (при условие, че някакъв местен, на който вече го обещал, не се нуждае от него). Така или иначе, събитията на следващия ден се развиха сравнително бързо и пътищата ни се разминаха.
17 октомври, Амтуди
Рано-рано цъфнах на стоянката на гранд такситата. Към онзи момент, мисля, започнах да схващам принципа им на работа: на един паркинг може да има доста таксита. Обикновено всички те имат общ – да го наречем – администратор, който обикаля с тефтер или пише с тебешир на черна дъска. Той е и този, който се озърта за пътници. Ако изглеждаш като турист – почти сигурно е, че ще те заговори. Ако, да речем, искаш да пътуваш за Амтуди и попиташ „неправилния” шофьор, той ще те препрати към друг или директно към администратора. Последният отговаря за оптимизацията на целия процес. Курсовете – не знам на какъв принцип – до различните дестинации, изглежда, са поверени на различни таксита. Всяко такси може да бъде наето от един човек срещу определена сума; същата сума може да се подели между двама, трима и т.н. до шест души. И макар да не е особено комфортно да пътуваш сбръчкан на задната седалка редом с двама възрастни и болно дете, което се къса да кашля без да си слага ръката на устата, определено е енергоефективно. Тъкмо по този начин се добрах до Aday. Оттам до целта ми, Амтуди, имаше още петнайсет километра и никакъв транспорт.
За нея научих малко преди да замина. Правейки последното си проучване попаднах на берберските агадири (хамбари), разпръснати из района на Антиатлас. Амтуди бе едно от селата, които разполагаха с такъв, и макар (всъщност, по-скоро точно заради това) изобщо да не бе сред популярните туристически дестинации в страната, реших да го включа в плана си.
Пристигайки в Ади се озовах пред селския магазин, от който купих разни дреболии. На въпроса ми „Snickers?”, местното момче с тениска на Барселона, което превеждаше, отговори, че бил много скъп, и затова не зареждали с него. Питах го дали има някой наоколо, който би ми дал колелото си под наем за няколко часа. Отговорът беше отрицателен, след което благодарих и поех пеш към Амтуди. Бях минал не повече от стотина метра, когато чух да се вика зад гърба ми. Обърнах се. Младежът от магазина ми предлагаше своето колело, при това безплатно. Разбира се, че приех. Хукна нанякъде и след петнайсетина минути се върна. След като му благодарих, завързахме кратък разговор:
- Откъде си? – попита ме.
- От България.
- Аа, София!
- Точно така – изненадано отбелязах. – Откъде знаеш?
- Ами, кандидатствах право в Софийския университет и в Букурещ – обясни Ибрахим.
- Аз пък това завърших! – отвърнах.
Общата ни изненада бе голяма. Обменихме още малко думи, след което се разбрахме да му оставя колелото в магазина – дори да го няма. А то – горкото – сигурно не беше виждало такъв зор. Окрилен от приятната среща му дадох жега. Профучах с двайсет км/ч край двама местни с колелета. Тази скорост, която не е нищо особено, за велосипеда на Ибрахим бе направо убийствена – с луфта в средното движение, меката задна гума, „отхапаната” наполовина седалка и отказващия да превключва заден дерайльор (освен това единият рог се клатеше, а ръкохватки на кормилото кажи-речи липсваха). И въпреки това ме издържа, закара до и върна от Амтуди.
Тези петнайсет километра до селото бяха идилия: правата отсечка, чийто край се губеше в далечината, пустинята и пълното отсъствие на хора. Пуснах си новия албум на Ирфан и се потопих във филма.
С пристигането в Амтуди влязох в местната кръчма-хотел, за да пия една кола и да оставя там колелото и раницата си. Да се катеря с тях по виещата се нагоре пътечка към агадира не бе невъзможно, но щеше да ми коства доста усилия.
Скоро се разхождах из тесните му улички. На практика – човек трудно би го различил от замък, освен може би по това, че стените му са по-тънки. Оказа се, че го реставрират и един от майсторите ми се лепна, опитвайки се да ме развежда наоколо срещу пари. Когато ми каза, че влизането струвало двайсет дирхама, му поисках билет. Като видя, че ми е ясен, ме остави на мира. Иначе, ако може да се вярва на информацията, която ми даде, агадирът е на малко повече от сто години, което леко ме разочарова. Но, въпреки това, разположението му на скалите над селото, пустинният пейзаж и гледката, напомняща Гранд Каньон, не ми позволиха дори за миг да съжаля, че бях там.
На слизане към селото избрах друг, заобиколен път. Видях пустинна лисица, която дори успях да заснема. Спуснах се по пътека през долинка, в която се чувствах сякаш съм на друга планета – и по-точно – в онази от романа „Непобедимият” на Станислав Лем. Сетне – обратно по пустинния път до Ади, където, с помощта на таксиджия и местно хлапе намерих дома на Ибрахим и оставих колелото на роднините му (магазинът беше затворен и не ми се струваше добра идея да го оставя просто така, незаключено, на пътя).
С две таксита се върнах в Буизакарне, а оттам хванах автобус за Агадир. Предстоеше да пътувам на изток – към ждрелата Dades и Todra и към Сахара.
Текст и снимки: Ивайло Дончев
[i] Благодаря
[ii] Здравей
[iii] Хотел
Има ли светлина в края на тунела?
Не, не става въпрос за подпаления трибагреник в бежанския център в Харманли, макар че с журналиста Руслан Трад ще си говорим именно за ситуацията в Близкия изток и как тя рефлектира върху нас. Наш гост ще бъде и политологът Анастас Стефанов, с когото ще потърсим отговор на въпроса бедства ли и българската политика след избори и в очакване на нови. Слушайте „Трибуна“ в ефира на радио „Реакция“ в понеделник точно в 18ч с водещ Радина Начева.
Death Metal парти в Неделен рок блок
Тази седмица, при липсата на гръмки релийзи от родната сцена, погледа ни хвана събитие, което ще се състои ден преди рождения ден на любимото ни радио “Реакция”, а именно съвместен гиг между четири предимно death metal банди в Live & Loud.
Мисията ни този път е да съберем гости от колкото се може повече от групите от концерта. И доколкото Dagger of Betrayal са гърци (а нашият гръчки не е съвсем мольто бене), то Hyperborea, Past Redemption и Hellrider са целта, която гоним.
В контекста на нещата, които ни се случват тоя сезон, изглежда, че пак няма да ни остане време за “Извън светлините на прожектора”, но това няма да е такава болка, тъй като студиото отново ще е пълно.
Дали и какъв гост ще имаме в “Roll Over” водещите по традиция ще оставят мистерия за слушателя и за повечето си колеги от студиото до часа, в който в ефира ще зазвучи музика от средата на миналия век.
И като контрапункт на всичко, което ще се случи (и музикално ще прозвучи в ефир) по време на разговора с нашите гости, днешният “Железобетон” ще ви представи един успокоителен плейлист.
В крайна сметка цялата работа ще започне в 18:00 и ще свърши приблизително около 23:00. През тези няколко часа до поредния ефир можете да посетите и социалните ни кътчета, за да се нарадвате на съдържанието, което сме посипали там:
