СКОТОПИС от Мароко vol. 1
Любов, нейде из Рим
10 и 11 октомври, София, Пиза, Рим
С умерена доза притеснение и любопитство изследвах вътрешността на самолета. „И това нещо, тази черупка, ще ме понесе на десет километра над земята, ще лети с хиляда и кусур км/ч (всъщност са по-малко), ще преодолява облаци, ветрове, бури, влага, атмосфера…? Ама то… изглежда супер паянтово!”, мислех си. Никога досега не бях летял (не и със самолет; бях пробвал с делта- и парапланер, както и с чадър), което за мъж, при това пишещ се пътешественик – бе срамота. Умопомрачителните цени (сто и седемдесет лева отиване и връщане от София до Мароко) обаче се оказаха достатъчен стимул да изоставя досегашните оправдания. Тъй или иначе, сега, след четири полета, продължавам да поддържам тезата, че това не е моят транспорт: действа като телепорт – изпускаш хиляди километри път, които обикновено си заслужават. Ала когато разполагаш с ограничено време и пари – правиш компромиси.
Полетът до Пиза не бе нещо особено. В началото зяпах с интерес през прозореца, ала когато всичко стана бяло, най-безцеремонно и забравил доскорошните си страхове – откъртих.
Едно от малкото неща, които бях оставил нерешени, бе дали след като кацна 1. ще пътувам за Vernazza с влак или на стоп, за да обходя двайсетината километра прекрасно крайбрежие в посока La Spezia; или 2. ще пътувам за Рим с влак, автобус или на стоп, откъдето на следващия ден щях да летя за Маракеш. Ключът към решението ми бяха цените на влака/автобуса, които тепърва щях да науча.
Сравнително бързо стигнах ЖП гарата, където, след няколко минути нескопосано кълване с пръст по тъчскрийна на автомата за билети, реших, че влак за Вернаца няма да хващам и че първо ще мина през автогарата, след което ще си пробвам късмета на стоп в посока север.
В Пиза бях идвал през 2006 г. и нямах намерение да ходя до кулата, ала джи пи ес-ът сочеше, че най-прекият път минава оттам. Колкото повече се приближавах, толкова повече ставаха негрите, продаващи евтини дрънкулки.
Запитах се: какво ли е да си дошъл от хиляди километри, от Мали или Конго, за да продаваш на европейски и азиатски туристи ключодържатели и чадъри? Колко ли пари се печелят от това, че да ти останат и да съумееш да изпратиш нещо до вкъщи? Кой си ти, чиито прадеди са гонили антилопи в саваната, а по-късно са гребали на кораби, натоварени с подправки и чай; чиито приятели и роднини гинат във войни, глад и суша? Дали робството в Италия ти се струва рай пред алтернативата у дома? Дали си задаваш и ти същите въпроси… или просто оцеляваш?
Удивителната липса на разнообразие сред артикулите, които африканските гурбетчии продаваха, ме накара да се замисля за потенциалното наличие на някаква експлоатационна схема, от която биха могли да са част. Уви, така и не се спрях, за да разговарям с някой от тях и да науча повече, за което се укорявам. Фактът, че търговията с джунджурии бе изцяло в ръцете на емигранти, не ме изненада; само отново ме накара да се замисля за ефектите на икономическото неравенство в глобален мащаб. На хартия, пакистанецът, от който си купих дюнер, не е дискриминиран; той, допускам, има същите законови възможности да прогресира материално; но никога няма да има равен старт с местните, тъй като тепърва с пристигането си започва да учи езика и да се ориентира в обстановката. „Естествените закони” на пазара на труда ще го направят по-неудачен избор в повечето случаи и той ще си остане дюнерджия, без значение дали в родината си би могъл да бъде „нещо повече”. Всички имаме кадърни приятели в чужбина, които мият чинии или кенефи.
Иначе, като цяло, на Арнό[i] си е áрно. Един забавен момент бе когато седнах в местно кафене да пия чай. Поисках паролата за интернета и получих в отговор… двайсет и четири хаотични символа?! Тези хора какво си мислят, че охраняват с това, сървърите на НАСА? Както и да е, отказах се от вариантите „автобус” и „стоп” и си взех билет за влака. Разбира се, проспах пътуването.
Рома Термини[ii] към полунощ е гледка, която би направила Ломброзо[iii] горд с оная донаучна теория за връзката между чертите на лицето и престъпните намерения на субекта: десетки, може би стотици съмнителни типове, шумна музика, долитаща от полуотворената врата на казино, бездомници, спящи в кашони или директно на земята и мръсни улици. Посрещането, което получих, отново ме върна към горните разсъждения, които, поради ограниченията на жанра, само скицирах.
Нощта трябваше да бъде прекарана някак, за предпочитане – не в скъп (за джоба ми) хотел. Напуснах сравнително бързо района на гарата и се отправих на около двайсет километрова разходка, покриваща някои от основните забележителности на Вечният град: фонтана ди Треви, испанските стълби, Ватикана и замъка Сан Анджело, пиаца Венеция, Колизеума и китния квартал Трастевере. Междувременно спах за по около час на един пън (буквално) и на една пейка.
Сетне, вече през деня, влязох в метрото – трябваше да се предвижа до последната спирка на червената линия, откъдето да се кача на автобус за летището. Двама военни с автомати важно-важно отказаха да ме упътят. Когато слязох на въпросната станция бях приятно изненадан от следната инсталация: в „паркиран” в подлеза вагон от трамвай бяха провесени трийсетина големи, сферични, електрически крушки, които бяха свързани с клавишите на поставен на достъпно за минувачите място синтезатор. При натискане на който и да е от тях – светваше свързаната с него крушка. Към момента, в който пристигнах го беше заел младеж, който, без да бе Моцарт, свиреше приятно и бе насъбрал скромна тълпа от любопитни като мен люде.
В чакалнята на летището се сблъсках с едно от явленията, което щеше да ме впечатли по време на престоя ми в Мароко. Докато чаках да се кача на самолета, някакво дете не спираше да се бута в мен и да ме ръчка. Майката изглежда не си даваше сметка, че е възможно да искам някакво ненакърнено лично пространство и мълчаливо толерираше действията на хлапето. Наблюдавах със смесица от леко раздразнение и интерес ситуацията: чудех се докъде ли можеше да стигне несанкционираното му поведение.
Самолетът още не бе излетял, а аз вече спях на седалката. Събудих се час по-късно от глъчката (лахаба-лахаба, така звучеше) и установих, че не сме излетели. С усмивка си спомнях за смешките на Джордж Карлин по адрес на летищната безопасност. В крайна сметка сменихме самолета и се понесохме над вечерния Рим. Изпитаната тактика с откъртването след края на зрелището отново влезе в употреба.
12 октомври, Маракеш и Имлил
Дори само светлините на града предизвикаха вълнението ми: вече бях в Африка! И да се беше разбил самолетът, пак, технически, щеше да се води, че съм успял да я посетя.
Още с излизането ми от сградата на летището ме почнаха. Някакъв таксиджия ми се лепна и, движейки се съвсем бавно, успоредно на мен, говореше нещо, от което разбирах само „петдесет дирхама[iv], четиресет дирхама”. С усмивка отклоних офертите и продължих по пътя в очакване на това джи пи ес-а да зацепи, че вече не сме в Рим, за да ме поведе по пет-шесткилометровия път до хостела. Беше полунощ и всяка загубена секунда ядеше от съня ми. След малко още един бакшиш, тоя път движейки се на заден ход и предизвиквайки смеха ми, пробва същото.
Миризмата на урина около аерогарата напомняше родната Централна гара в София. После, докато вървях по булеварда в посока м’дината[v], си дадох сметка за осезаемата разлика във влажността. В деня преди да замина (разбира се, кога иначе) хванах някаква настинка и за ден-ден и половина в Италия употребих три пакета носни кърпи. Сега носът ми бързо-бързо взе да се оправя. Въздухът бе сух и прашен, с особена миризма – в него имаше нещо остро, леко парещо, бих казал дори – люто.
С прекрачването прага на стария град започнаха моите десет минути културен шок. Обстановката бе напълно нова за мен, напомняше ми анимираната версия на Аладин на „Дисни”. На един площад се бяха събрали десетки, ако не стотици младежи, които пееха и се забавляваха, тропаха на тарамбуки, движеха се във всевъзможни посоки – тъмни, забрадени, непознати. От там се спуснах по улица между ниски жилищни постройки и магазинчета. „Притоците” ѝ бяха малки, криви и тесни, а тъкмо в един от тях трябваше да намеря и подслона си за през нощта. Тъй като джи пи ес-ът отказваше да намери точния адрес, трябваше да се ориентирам по спомен за местонахождението на хостела, което в този лабиринт все повече започваше да ми се струва проблемно.
В този момент иззад ъгъла се чу трясък и реч, която не разбрах, но с интонацията си звучеше като да става въпрос за ругатни. Продължих, външно спокоен, вътрешно – с нарастващо напрежение – и срещу мен се зададе местен, пиян или надрусан, който започна да ми говори някакви неща. Хладно го подминах, измърморвайки нещо на английски, и, за свое облекчение, се озовах пред вратата на хостела.
Усама, така се казваше рецепционистът (обещаващо начало), бе впечатлен от плана ми за следващите петнайсет дни, особено след като отклоних офертата му да ме заведе до Тубкал с думите „знам пътя”. Ако му бях казал, че ще ходя в Amtoudi, сигурно щеше да ме погледне озадачено – „Това пък къде е?”. Допускам, че това бе причината да откаже да си платя закуската – явно повечето туристи, с които се среща обикновено не са съвсем наясно къде точно са попаднали, накъде, как и с какво да пътуват и т.н. Догадката ми предстоеше да получи редица потвърждения.
На сутринта се отправих към предполагаемата стоянка на гранд такситата[vi]. Последва кратко объркване, за което спомогнаха неправилното разчитане на картата и грешната информация от един полицай и друг местен. Последният, обаче, осъзнал грешката си, ме настигна с буса си и ме закара обратно до входа на м’дината, този път давайки ми коректни наставления.
Намерих такситата, завъртях се двайсетина минути наоколо докато чаках моето да се напълни. Потеглихме за Imlil – село на два часа път южно от Маракеш, от което започва изкачването на Тубкал. Пътьом нахилено зяпах през прозореца накацалите по склоновете на планината селца. От центъра на Имлил си купих вода, банани, карамелизирани фъстъци и шоколадови десерти. Разговарях с двама местни – първият ми каза „Стоичков”, а аз му отвърнах с „Хидиуед”[vii]; вторият продаваше килими на консигнация; шиели ги жените от околните села, за което печелели средно по двеста евро на месец. Предложи ми бартер за нещо от България, което ми се стори малко странно. Впоследствие видях, че и други го правят.
Целта за деня бе да стигна заслона, където да спя и на следващия ден да изкача върха. Имах достатъчно време пред себе си, затова не бързах. С немците Никол и Щефан се водихме до светилището на Сиди (свети) Шамхаруш. А този Шамхаруш бил цар на джиновете/демоните. Та там имало някаква че врачка ли, вещица ли, при която се стичали хора от околността, че и от по-далеч, за да се възползват от вуду-услугите ѝ. За това научих от Амин – местен, с който се запознах в заслона и който говореше доста добър английски. С него обсъдихме значението на Мароко в района, отношенията с Алжир и Мавритания, историята на Западна Сахара и Сахарската арабска демократична република. На въпроса ми дали страната е конституционна монархия, Амин отвърна с усмивка: „мароканска конституционна монархия”, имайки предвид, че не е като нищо друго. Режимът на Мохамед VI бил авторитарен; имало особен вид шпиони, чиято институция съществува още от Средновековието, и, които, бидейки разположени на различни позиции в обществената йерархия, снасяли информация на краля.
Легнах си рано, защото бях решил, че ще е яко да изкача върха по тъмно и да гледам изгрева оттам.
Следва продължение
Текст и снимки: Ивайло Дончев
[i] Реката, минаваща през Пиза и Флоренция.
[ii] ЖП гарата в Рим.
[iii] Чезаре Ломброзо, италиански лекар и „бащата на криминологията”, застъпва тезата, че за престъпните намерения може да се съди по физиономията на индивида.
[iv] 11 дирхама са приблизително равни на 1 евро, но реално никъде не ти дават такъв курс, така че по-лесно се смята като да са 10.
[v] Стария град.
[vi] В повечето случаи тридесет и пет годишни Мерцедес-и, в които се събират до седем души – двама на седалката до шофьора и четирима отзад.
[vii] Мурад Хидиуед, марокански футболист, играл за Литекс и ЦСКА.