СКОТОПИС от Мароко Vol.2
За да се стигне до изкачването на вр. Тубкал на Иво му се случиха още неща … Ето какви.
13 октомври, Тубкал
Алармата звънна в 03:18. Впрочем, още си мислех, че е с един час по-рано. През нощта ми бе станало студено на краката и ги бях завил с якето си, а тъкмо в един от джобовете му се намираше звънящият с не особено приятна за околните (в стаята спяха още десетина души) мелодия телефон. Та последва една епична борба, тъй като и двете ми ръце бяха изтръпнали от начина, по който бях спал, в която трябваше, сънен и неадекватен, да извадя джаджата от джоба и да я спра. Както може да се предположи, събудих народа, след което гузно се изнизах навън по най-тихия възможен за мен начин.
За изкачването на върха взех със себе си само най-необходимото: два шоколадови десерта, фъстъците, половин литър вода, джи пи ес-а и фара на колелото. В последния момент преди да замина (от България) реших да не тръгвам с планинските обувки, а с маратонките. Нямаше да ми е за пръв път да катеря планина цивилно облечен и се чувствах спокоен.
Хижата (изключае моята стая) спеше. Пред мен стояха близо хиляда метра денивелация – намирах се на 3200, а върхът бе на 4167. Първото препятствие бе водопада, който предпочетох да заобиколя отгоре. Сетне тръгнах по пътеката и скоро… я загубих. Работата бе там, че джи пи ес-ът ми не отчита позицията ми при твърде ниска скорост (защото е предназначен за велосипед). Това наложи на моменти буквално да бягам нагоре, за да разбера къде всъщност се намирам и в коя посока е пътеката. Фактът, че няколко пъти я губих не значеше, че няма да стигна върха – посоката бе ясна – нагоре; просто щях да го направя по по-бавен и труден начин.
Стараех се да разпределям скромните си запаси равномерно по време на кратките почивки на завет – подбирах по-големи камъни, зад които да се крия от ставащия все по-силен и студен вятър. Още на 3400-3500 метра се разтреперах един-два пъти. По-голям проблем, обаче, бяха ръцете: без ръкавици (оставих ги в хижата, понеже по някаква причина бях решил, че с тях ми е по-студено) и през по-голямата част от времето стоящи вън от джобовете, тъй като с тях държах джи пи ес-а и фара.
Към онзи момент небето беше още чисто и звездно. Стоях облегнат с гръб о една скала и гледах нагоре, наслаждавайки се на момента и неподозирайки каква забава ми готви планината.
След като за пореден път обърках пътеката, вече на 3900 метра, ми се наложи да пъпля почти на четири крака, понеже се бях озовал на стръмен склон, върху който някой от древните берберски богове беше решил да изсипе с чувала ронлив камънак, та да може хубаво да се повлача надолу в случай на грешно движение.
Който е катерил планини с мен – без значение дали пеш или с колело – знае, че изкачването не е моето нещо. Един-два пъти се задъхах сериозно, като втория път, точно преди последния щурм на върха, спрях и дишах тежко. На 4100 метра вятърът вече минаваше за брутален. Споменах ли, че ме брулеше и суграшица? В далечината видях – буквално – как времето се случваше пред очите ми. Намирах се там – зле подготвен и сам – в природната лаборатория, или може би трябва да кажа – кухня, в която Нейно Величество готвеше облаци, вятър и лед. Плътно прилепен до единствената скала наоколо, която можеше да спре поне част от вятъра, правих опити да сгрея ръцете си. В същото време осъзнавах, че не мога да си позволя да остана там задълго, тъй като тялото ми започваше да се тресе от студ.
Събрах се духом и се втурнах нагоре: ръмжейки, сумтейки, пръхтейки и дори врякайки, досущ като в епичен филм. Хубаво бе поне, че вятърът духаше в гърба ми – иначе, при скоростта от може би 100 км/ч да изкача върха би било смехотворно, а да го сляза – самоубийство. На билото можех да се движа без почти никакво усилие. Направих жалък опит да заснема върха с фотоапарата. Две-три секунди, след като го извадих от калъфа, замръзна, барабар с ръцете ми. Никога не бях виждал последните такива: оранжеви на цвят и сякаш подути. Дясната ми буза на пипане напомняше парче месо, извадено от фризера. Въпреки това – няма как – поех риска да изгубя съответния крайник, извадих телефона и си направих селфи. Той поне не замръзна. Суета!
Горе останах не повече от минута. Не спирах да се движа. Последното би означавало следващите посетители на върха да ме намерят в качеството ми на сталагмит. Не бях обмислял вероятността да бъда криоконсервиран, а и не мисля, че това беше момента да го правя – трябваше да сляза по най-бързия възможен начин. Вятърът и суграшицата бяха превърнали якето и панталона ми в кора. Чувствах се като Брус Уейн, който се оплакваше на Алфред, че батманския му костюм не бил достатъчно гъвкав. Само дето моят не беше от кевлар и струваше има няма двайсет-трийсет лева.
Скоро след като се втурнах надолу се сблъсках със следващата смешка – всичкият камънак бе покрит с много тънък слой лед, който го правеше прекрасен за пързаляне. Жалко, че не си взех кънки. Припомних си стария ми прякор – „Алберто Томба”, който, когато бях в дванайсети клас и влязох като резерва при разгромната загуба на родната гимназия от севлиевци, някой от вражеската скамейка ми лепна след поредното нескопосано подхлъзване край тъча, завършило с дву-триметров плонж в мократа трева.
От един момент насетне студът спря да бъде проблем и опасност представляваше само потенциалното счупване на крак, глава или нещо трето. Падах леко два-три пъти, още десет-двайсет успявах да се задържа на крака след ефектен пирует.
В крайна сметка слязох благополучно. Пих чай в хижата, разказвах си весели истории с другите планинари – повечето от които, тръгнали след мен, се бяха отказали.
Слязох от планината същия ден. С Амин се водихме надолу, обядвахме берберски бъркани яйца (той черпи), след което ме закара до Маракеш и отказа предложените пари за гориво. Един от истински гостоприемните мароканци, с които се запознах.
Изкачването на Тубкал, за който знаех, че е туристически връх и не изисква специална подготовка, се оказа по-голямо приключение от очакваното – основно заради метеорологичните условия. Северна Африка бе последното място, на което очаквах, че ще се опасявам от измръзване. Тъкмо това бе и най-големият ми страх – за разлика от пролетта, например, когато в Проклетия, откровено, се страхувах за живота си. Този път нито духът, нито тялото, нито физическата и умствена подготовка ме предадоха – през цялото време знаех какво да правя. Трябваше само да си нося ръкавици, по-дебело яке и планински обувки. Но за екипировката – по-натам.
Текст и снимки: Ивайло Дончев
Следва продължние. Дотогава можеш да си припомниш балканските приключения на Иво.