Телевизиите, които сбъдват мечти
Тази вечер реших да погледам малко българска телевизия. Хванах предаване по един от най-популярните ни канали, което ме предизвика да напиша този текст.
Беше странен мелез, сглобено от реалити и така наречените забавни програми, които доста нашумяха в последните години по родните телевизии. Питали ли сте се някога защо? Защо, в една малка, неособено богата страна с доста насилие в политиката и живота, са на мода такъв тип предавания? Е, аз ви дадох огромен жокер.
Реалити предаванията се зараждат в Америка през 70те години. Интересна е историята на първото официално излъчено реалити. Казвало се е “An American Family” (“Американско семейство”), излъчено в САЩ през 1973. Показвало живота на едно обикновено семейство – съпруг, съпруга и две деца. Камерите са били разположени из цялата къща – единствено е нямало в банята и спалнята (можем да кажем, че сега реалитито се е развило в това отношение). След приключването на 12те серии семейството се развежда. Не успява да оцелее под силния натиск на камерите. Един случай, когато телевизията не носи щастие на хората, които използва, за да доставя щастие на публиката си.
Която и телевизия да пуснете, в който и да било момент от денонощието, тя ще ви убеждава, че животът е прекрасен. Че мечтите се сбъдват ако участвате в някоя от реалити предаванията им или си купите билетче от лотария, която също я имаме в различни разновидности по различните телевизии.
Ние сбъдваме мечтите ви за кариера, дом и пари в брой! Заповядайте, заповядайте при нас да си купите малко мечти в бурканче от пет стотинки! Ще ви преобразим, ще направим животът ви сладък като мед, без нито едно жило от пчели…Какво се случва с тези хора, когато камерите угаснат? Дали успяват да се приспособят….? Не мога да спра да се питам защо, защо им е на хората да вярват в захаросани, окъпани от яркожълта светлина от прожектор, лъскави хартийки от бонбони? Те не вършат работа в реалността. Топят се при първия дъжд. Дали е въпрос на народопсихология, бягане от реалността или просто наложен с натиск модел от Америка, който, нека си признаем, намери доста плодовита почва у нас.
Изборът по телевизиите е сведен до реалити предавания или актьори, които разиграват изтъркани вицове с изтъркан подтекст и предизвикват у публиката си изтъркан смях. Но има ярки светлини, широко усмихнати водещи, показващи блестящи зъби, и екзалтирана публика в залата! Какво повече може да иска човек?! От какво повече може да има нужда преди да заспи щастливо? Може да няма пари за хляб, книга или билет за театър (ако въжделенията на душата му са по-големи), но ще заспи усмихнат и ще коментира с колегите си на другия ден елиминациите, как са се справили звездите, готвачите и така нататък със задачата си. Защото ако не гледаш този вид предавания и не ги коментираш ти си загубеняк и нищо не знаеш за света. От личен опит ви го казвам, поучете се.
Как стана така, че сигурно 60 процента от програмите на телевизиите в България са реалити-забавни програми?! А изготвянето на такива програми не е лесно. Изискват се доста пари. За помещение, водещи, техника, може и жури да има или някакви специфични особености като остров, примерно. А може и на екзалтираната публика в залата да дават някой лев. Кой ги знае.
От къде идват тези пари? Знам, че такъв тип програми се излъчват от частни телевизии, но за мен въпросът пак остава. Откъде имат пари да правят едновременно даже няколко такива програми. Или да не спират никога от 10 години насам едно реалити, като Биг Брадър. Той никога не спи, никога не спира, все по-просташки, все по-пошъл, все по-бляскав. Публиката е щастлива, въодушевена, развълнувана от това, че някоя попфолк певица си е прала прашките в мивката. Тъжното е, че в голяма част от реалити форматите участват обикновени хора (колкото и да мразя това словосъчетание, тук не мога да не го използвам). Те вярват силно в телевизията, в искреността на водещи, продуценти и жури. Става ми жал за тях. Те не печелят нищо, колкото и да ги убеждават в обратното. Има и други. Такива, които участват за сеира, за шоуто. Защо „шоуто трябва да продължи”, за къде сме без него?! Настръхвам като видя такива хора по телевизията. Те не трябва да са там. Не може да показваме само пошлото. Само грозното. Защото ще свикнем и само него ще можем да понесем.
Представете си свят, в който единственото, което ни трябва да живеем щастливи е прожектора насреща ни и, разбира се, един мазен кючек. Пристрастени сме към блясъка на реалитито. Пристрастени сме към живота на знаменитостите ни. Независимо как са се издигнали до този пиедестал или…са се навеждали. Пристрастеността води до смърт. В този случай само на мозъка….
Целта на този текст беше да освободя мислите си. И може би да се опитам да ви дам една нова перспектива. Успях ли? Следващия път, когато видите щастливата начална мелодия на поредното реалити по която и да е българска телевизия, ще смените ли канала или даже ще спрете ли телевизора, за да почетете книга? Няма. Защото дори и аз, която изписах две страници опозиция на реалититата, не го сменям.
Теодора Патронова