Максуел Пъркинс – редакторът на гении
Максуел Пъркинс не е известен на широката публика, но е ключова фигура за хората от света на книгите, своеобразен герой. Защото е ненадминат редактор.
„Геният“ от А.Скот Бърг
Зад всеки велик мъж стои една велика жена. А зад всеки писател стои неговият редактор. Той, като Сив кардинал, трябва умело да дърпа конците, да балансира между собственика на издателството и авторите. Да има непогрешим усет за читателския вкус, да издава книги с финансова печалба и измежду хилядите ръкописи, които получава да открива онези листи гениалност, които бъдещите поколения ще препрочитат и от които ще се вдъхновяват.
Има един редактор, който прави всичко това, че и в повече. Той е приятел, довереник, терапевт и съратник на авторите си.
Този човек е Максуел Евартс Пъркинс, редактор в издателство „Скрибнър” през първата половина на 20. век. Ако сте се чудили кое е общото между „Старецът и морето”, „Великият Гетсби” и „Погледни към дома, ангеле” – освен, че са писани от тримата най-велики представители на Изгубеното поколение – Хемингуей, Фицджералд и Улф, те имат и общ редактор. Максуел Пъркинс – човекът в сянка, зад едни от най-великите произведения на 20. век.
„…писателите на Макс стават негови приятели, а приятелите му понякога стават писатели – кръвосмесителна бъркотия, която понякога ражда превъзходни книги, а друг път –страховити усложнения.”
Фицджералд е първото голямо откритие на Пъркинс, неговият първи „истински талант”. Редакторите в издателска къща „Скрибнър” получават ръкописа на „Романтичният егоист” и си го прехвърлят един на друг в продължение на месеци, докато не попада в ръцете на Макс.
След няколко преработени варианта и силна защита пред редколегията на „Скрибнър” на бял свят се появява „Отсам рая”. След нея следват „Красиви и прокълнати”, „Великият Гетсби” и „Нежна е нощта”. Освен на Скот, Максуел е редактор и на съпругата му Зелда – той издава единствената и книга „Запази ми този валс”.
Ърнест Хемингуей
Благодарение на Скот, Пъркинс става редактор на най-емблематичния писател от Изгубеното поколение. Именно Фицджералд препоръчва на Максуел дотогава известния само в журналистическите среди Хемингуей. В ръкописите му Пъркинс за пръв път среща подобна възхитителна реч – „корави думи, които отекват дълго”.
Ала авторът вече е обещал първия си материал на друго издателство. Като по чудо „Ливрайт” внезапно губят интерес да го издават и през 1926г. от печатницата на „Скрибнър” излиза романът „И слънце изгрява”. Този роман поставя една нова епоха в издателския бизнес. Години по-късно колега на Макс казва:
„ … със „Слънце изгрява” редактори като Максуел , друго поколение, макар и изгубено, са открили разбиране за писателския занаят, каквото повечето от възрастното поколение не притежава”.
В началото отношенията между Скот и Ърнест са приятелски, почти братски. С времето те захладняват, нападките, особено от страна на Хем, стават все по-жестоки и лични. До смъртта на Фицджералд през 1940г. кабинетът на Пъркинс служи за бойно поле на тези двама гении.
Томас Улф
Отношенията на Макс с Томас са най-сложни и многопластови, те не са само на ниво автор и неговият редактор. В лицето на Томас редакторът намира сина, който никога не е имал. За него той е гениален писател, огромен талант, ала с необуздан творчески процес и темперамент. Улф е толкова многословен, а мащабите на писането му така необхватни, че се налага редакторът да очертае някои граници.
Критиците обвиняват Улф, че той просто пише много, страшно много – без идея, без рамка на произведението си и най-вече без да знае кога да спре. Смятат, че Пъркинс има по-голяма заслуга в успеха на романите му. Няма как да се отрече, че Макс влага най-много усилия именно за ръкописите на Томас Улф, но категорично отрича своя принос. Той смята, че редакторската работа трябва да остане извън прожекторите, че най-доброто произведение на един писател е изцяло негово дело.
Винаги когато авторите му са в творческа криза, Максуел има изпраща книга като подарък – тя е специално подбрана за състоянието, вкуса и темперамента на писателя. Често се е случвало редакторът да е помагал на своите автори със сюжети, но той винаги твърди, че в най-добрия случай редакторът е просто слуга на писателя; той не създава нищо, а само излъчва енергия. Определян като редакторът на гении, той самият избягва светлината на прожекторите.
“Работата като редактор е „най-скучната, най-трудната, най-вълнуващата, дразнеща и удовлетворителната на света.”
Макар да смята, че жените са виновни за „3/4 от проблемите на земята” Пъркинс издава доста писателки – част от тях са съпругите на Скот и Ърнест – Зелда Фицджералд и Марта Гелхорн. За Макс Марта е съвършения автор – тя въобще не се нуждае от неговата помощ. Много писателки се влюбват в този мълчалив и сдържан мъж. Една от тях стига до крайността да спре да дели едно ложе със съпруга си от деня на запознанството си с редактора. Ала освен съпругата му Луиз и петте им дъщери, само една жена има място в живота на Максуел. Тя се казва Елизабет Лемън и е тяхна семейна приятелка. През по-голямата част от съзнателния си живот те поддържат близка, но платонична връзка. Макар да я вижда едва няколко пъти, кореспонденцията с Елизабет е от изключително значение – само с нея той споделя трудностите в редакторския бизнес, препирните с разглезените автори и проблемите у дома.
Биографията на този гений е продукт на мащабно изследване от страна на А. Скот Бърг. Тя е най-прецизното, всестранно и завладяващо нехудожествено четиво, което ми е попадало. За титаничния си труд Бърг печели Националната награда за литература на САЩ. През 2016. романът получи своята екранизация с участието на Колин Фърт и Никол Кидман – той беше част от програмата на единствения в света кино-литературен фестивал CineLibri.
Книгата е издадена на българския пазар от издателство „Колибри”. Преводач е Надежда Розова, а художник на корицата – Стефан Касъров.
Автор: Елис Емин, podmosta.bg