ЩЕ БЪДЕ ДЕТСКА ПЛАНЕТА
Бой между родители на юношески мач между Левски (София) и Черно море (Варна) през 2011 година. Главен участник в конфронтацията е легендата на “сините” и сегашен директор на детско-юношеската им школа Даниел Боримиров. В мача участва сина му, Алекс, който днес вече е в представителния тим на стогодишния клуб. Кадър: Телевизия “Евроком”
Тия дни с колега сме на командировка в няколко града на страната. Днес бяхме във Варна. Минаваме транзит през градското пространство и спираме на един малък стадион с изкуствена трева, близо до гробищата. Сядаме на пластмасовите седалки и вадим скритите камери от раниците, с които да се оборудваме съвестно. Обсъждаме план за действие. Правим разстановка. Преговаряме историята, която имаме за пред хората. Снимаме едни тегави репортажи в кофти общности. Дано изковем материал, който да стигне до екрана …
Но това е друга история. Всъщност долу на игрището има мач. Градско дерби между юношите на Черно Море и Спартак. Чувстваме се като в сцена от “Под прикритие”. Насред детската игра с угрижени лица и напрежение ние се подготвяме за околокриминалното си начинание …
Но всичко това се изпарява, когато се заслушваме в атмосферата на мача. Зад нас са родителите. Изправени най-горе на трибуната, в редицата на посредствеността. Люпят семки и крещят по съдия, деца и треньори. Зад тях са паркираните им черни коли, привидно луксозни, но всъщност дълговечни трошки, които са си купили изгодно на старо – смислен символ не на материалната нищета, а на духовната им оскъдица. Простете, но ще приведа само малка част от родителските наставления (главно към съдията), изграчени с пресипнал и все пак категоричен тон:
“Тоя флаг ше ти го навръ в гъзъ!”
“Ей, пеерас, ше ти съ изпразня на прическата!”
“Брей, тоя да няма мотор в гъза, ве, многу тича!”
Матерните мръснословия ще ги пропусна, защото те бяха като интегрална част от пейзажа и сивото небе.
И диалогът след края:
-Дай да ходим да бийм съдията!
-Ти си го бий, аз ше го ибъ!
Едни такива татковци, с анцузи и тромби. Знам я тая свръхамбиция синковецът ти да стане на всяка цена футболист. Ти си бил бек в Окръжната група навремето, но виж той ще прокопса. И милите майки, които също подвикват отривисто, уж без цинизми, но се подхилкват на цинизмите на мъжете си. Демек, виж го МОЯ к’ъв е речовит и духовит. Голяма скица, ти казвам …
А долу децата играят. Не Гигант Белене и Вихър Бързия, а деца. После се прибират, вечерят и живеят с родителите си цяла вечност. Очакваме тези деца да бъдат България утре. Живял съм го това. До 18 години играех организиран детско-юношески футбол. Играл съм и съм слушал. Казваха, че имам някакви качества, но аз седнах, разсъдих и реших, че не искам да играя цял живот във В група. Имах техника и поглед, но заради ръст и физика скоростта и повратливостта ми бяха като на Трамвай 5, когато върти на Съдебната палата …
И не само заради това, мамка му. Радвам се, че спрях. Но ако искате да се отчаяте от България днес и утре, посетете и послушайте детски мач някъде из родината …
Ангел Иванов