Вписва ли се “Rogue One” в сезона на наградите?
На високобюджетните филми е отредена особена роля на кинонебосвода – те са най-гледаните и най-чаканите филми, но същевременно с това и най-критикуваните. Ние от филмовото предаване нерядко подлагаме високобюджетното кино на (иска ни се да вярваме) заслужена критика, тъй като много често то е инструмент за грандиозни експлозии (ако искате да изгубите някое от сетивата си, това е начинът) и още по-грандиозни финансови постъпления в касичката на студиото, което ни ги поднася. Но нищо повече. На филмовата аудитория все по-рядко й се случва да получи качествен, високобюджетен продукт, а когато това стане, той много често бива категоризиран редом с масата идиотии на Холивуд.
Къде обаче се крие проблемът – в постепенното изчезване на феномена “качествен блокбъстър” или в масовото пренебрежение от страна на критика и наградни комисии, когато такъв филм все пак се появи? Филмовият критик Оуен Глайбърман размишлява именно по този въпрос през призмата на новоизлязлото продължение на сагата “Междузвездни войни” – “Rogue One”:
Нека започна с това, че никога не съм бил особено голям фен на “Междузвездни войни”. Което не значи, че не харесвам “Междузвездни войни”. Гледах оригиналния филм (който сега и завинаги отказвам да назова с името “Междузвездни войни: Епизод IV – Нова надежда”) в деня на неговата премиера през 1977-а година и го харесах, беше завладяващ. Три години по-късно гледах и “Империята отвръща на удара” в деня на неговата премиера и го харесах дори повече. Когато три години по-късно дойде време за “Завръщането на джедаите”, вече бях професионален филмов критик и имах възможността да присъствам на предварителна прожекция на филма. Излишно е да казвам, че там нещата не се развиха толкова добре. Филмът съвсем не се доближава до качеството на своите предшественици.
През годините съм гледал “Междузвездни войни” и “Империята отвръща на удара” по четири или пет пъти и ги оценявам високо, но никога не съм разбирал безкрайните разговори за звезди-убийци, ситски лордове и джедайски храмове, те никога не са представлявали особен интерес за мен. Въпреки това, приемам напълно сериозно вселената, която Джордж Лукас създаде, и нейното огромно влияние в попкултурата от последните десетилетия, дори и ако в това число добавим хаотичната и абсолютно ненужна нова трилогия към цялостния феномен “Междузвездни войни”. Миналата година Джей Джей Ейбрамс на практика направи духовен римейк на оригиналния филм. Той успя не само да улови наново техно-религиозното великолепие, определящо първите два филма, но и да го проектира върху “Силата се пробужда”. Въпреки че на второ гледане по-скоро се прокрадва усещането за носталгия, граничеща с репететивността, все пак Ейбрамс в немалка степен успя да насочи сагата в правилната посока и да заличи част от белезите, оставени ни от новата трилогия.
Всичко това ме води и до тазгодишните награди на критиката. Тази година, точно както и предходната, “Rogue One: История от Междузвездни войни” няма да бъде показан навреме, за да бъде включен в наградите на критиката. Дисни, студиото зад филма, има пълното право да не се съобразява с нашите награди; те най-вероятно са разработвали съвсем различна стратегия за разпространението на филма. Обаче именно тук си струва да се отбележи, че е притеснителен най-вече фактът, че и студиото, и ние, критиците, сякаш приемаме съвсем радушно ситуация, в която раздаваме годишни награди, без да сме оценили всички възможни филми за годината. Това говори предостатъчно и за начина, по който вече гледаме на високобюджетните продукции и как критическият мироглед се изменя през годините. Излиза че от една страна блокбъстър-киното е превзело напълно съвременната попкултура, но от друга, на същото това кино никога не се е гледало толкова негативно, колкото сега.
Голяма част от моите колеги-критици са страшни фенове на “Междузвездни войни” и винаги ми е било любопитно как се чувстват те, когато “Силата се пробужда” или “Rogue One” не са включени в гласуването на критиката. И всеки път, когато ги попитам, получавам различни версии на един и същ отговор: умират от нетърпение да гледат филма, но когато стане въпрос за неприсъствието му на наградите, те отговарят “По-добре, че не може да участва, и без това не е филм за критици (It’s not a critic’s movie)”. Когато чуя подобно твърдение, винаги питам нещо от сорта на: “Ти откъде знаеш, че не е?” или “И защо не?” Все пак тези, които отхвърлят филма преди дори и да са го гледали, са именно неговите най-големи фенове.
Преди 40 години филмовите критици не знаеха как да реагират на “Междузвездни войни”, но въпреки това, филмът беше на първо място в края на годината в повечето им класации. Академията имаше сходни проблеми. Лентата в крайна сметка беше номинирана за най-добър филм, но за да получите някаква перспектива от тази година, другите номинирани бяха “The Turning Point” (балетна сапунена опера), “Julia” (полу-манипулативен биографичен филм за Лилиън Хелман), “The Goodbye Girl” (сълзлива романтична комедия с Ричард Драйфус) и победителят – “Ани Хол” на Уди Алън. В следващите десетилетия само “Междузвездни войни” и в по-малка степен “Ани Хол” издържаха теста на времето. Но днес от двата филма феноменът в популярната култура и изкуство е само един и останалите ленти от тази петорка не могат да се доближат до него. Възниква въпросът защо може “Междузвездни войни” да е бил кандидат за най-големите отличия тогава, но не може да бъде и сега?
Най-логичният отговор е, че “Rogue One” не е оригинален филм (кой филм всъщност е?). Ами ако филмът се окаже велик? Дали критиците ще погледнем списъците си и тайничко ще си помечтаем за ново класиране? Истината е, че в света на непрестанните блокбъстъри, подходът на критиците вече не е да изгледат същите тези блокбъстъри и чак тогава да не ги харесат, а предварително да ги класифицират като недостойни. С малки изключения, в днешно време този тип филми много рядко достига до класациите на десетте най-добри филма за годината или пък до сезона на наградите и вниманието на Академията. А ако това се случи, то ще е само в техническите категории.
Що за филмова култура имаме, щом спонтанно обръщаме гръб и доброволно спираме да гледаме сериозно на потенциално най-значимият popcorn-филм на годината? Дори и филмът да не е добър, проблемът е системен. И е много просто: имаме надменна филмова култура, която оценява един филм не според неговите достойнства, а го категоризира според предварително зададените си идеали за качество.
Оуен Глайбърман