Очите й
Жени на летището в Доха. Снимка: Juanedc @ Flickr (Лиценз: CC BY 2.0)
Имах 3 часа престой в Доха преди прекачването за Сеул. В 5:30 сутринта местно време, още по тъмно, в метрите между автобусчето и сградата на летището, за един протяжен миг усетих смъртоносно сухия нажежен въздух. Все едно ми посипаха въглени на гърдите. И веднага след това дойде климатизираната, дори хладна шир на аеропорта, която ме блъсна като много желана първа морска вълна.
Международното летище “Хамад”, едно от най-големите в света. Хангар, витрина и шоурум на катарските авиолинии. Характерният виненочервен цвят на логото, надписа и униформите насищаше картините наоколо с преднамерен лукс, който тече в цялата страна ведно с петрола и се оттича, освен другаде, и в сметките на терористите.
Подминах помещението за молитва и спрях да позяпам пистите навън. Винаги съм обичал да гледам самолетите. Това ме кара да се чувствам световен човек. Ето този прилича на делфин, а моторите му – на разрязани половини грейпфрут.
После се бухнах на една пейка. Размъкнах се и почти легнах. Исках да покажа, че съм свободен западен човек. Стана ми смешно от това и тогава я видях. …
Отсреща, през десет метра, на друг ред от седалки, с лице срещу мен седеше жена в черна бурка. Всъщност не с лице, а с онова, което се виждаше от него – две очи. Наоколо беше пълно със забулени от глава до пети жени, но нещо ме накара да спра погледа си именно на нея. Така явно беше отредило Провидението на спонтанните летищни срещи. Или произволният случай, който няма име и умисъл.
Регистрирах присъствието и на децата – очевидно нейни – момченце и момиченце, които я атакуваха с претенции и полуплач от двете й страни. Посягаха, домогваха се до тъмния й корпус, катереха се върху нея в кръстосан пристъп и от време на време хвърляха погледи към мен.
Защото децата знаят.
Наблюдавах контраста между тях – с цветни дрешки, с малки играчки-залъгалки и подсмърчащи нослета – и Нея, величествената статична непроницаема черна бездна, която им казва по някоя глуха дума изпод копринения плат или направо ги отбива с ръце. Но в следващия момент проявява майчина нежност и поема някое от тях, люлее го и го загащва …
Тя, послушницата на ултраконсервативните уахабити. Не знам дали беше красива и нямаше как да разбера. Но беше някак всепоглъщаща и моя, беше пред очите ми. Всъщност, беше хубава, защото беше на мястото си. Целият етюд изглеждаше класически и очакван. И при все това – имаше известна мистика, която сладко ме унасяше в наблюдение. Някаква тайна на живота се разкриваше пред мен.
Продължавах да я гледам. Бях крадец на щрихи и полусенки и сега упражнявах деликатната си мания. В малкия процеп около очите безпогрешно открих очна линия и спирала. Миглите й бяха дълги и извити като шанци за скок. На китката й, изплъзнала се от мрака на ръкавите, се виждаше гривна, която хвърляше облясъци. Пръстите й бяха фини. Представих си я как свири на арфа в безкрайните домашни следобеди, гола и ненаблюдавана от никого, дори от Аллах.
Въпреки всичко женствеността беше съхранила своите древни основания. Беше отвоювала от Исляма острови за себе си. Гримът и гривната бяха нейните малки победи.
И тогава тя извади отнякъде пакет с чипс. Нова изненада премина като сладостна тръпка през тялото ми. Очите поемаха жадно зрелището отсреща. Тя взимаше парченце и го пъхаше изпод висналата кърпа пред лицето си. Още едно. И още едно. Парчето плат пред устата й шаваше като оживяла завеса на сцена, зад която са нетърпеливите актьори. Действието продължи няколко минути, не знам точно колко. Бях потънал в живеенето на всичко това. Дори децата бяха преустановили своите неразбираеми частни игри и гледаха отривистите движения на строгата си майка, която поднасяше сплесканите пържени картофи към невидимата си паст (почти провиждах отвъд черното чувствени устни).
Накрая тя съвсем немедлено пъхна целия лъщящ пакет под кърпата. Изви врат назад, като изпрати тънки въздушни змии скъп парфюм към мен, и очевидно (макар да не се виждаше) изсипа остатъка от чипса в устата си. Когато върна глава и понечи да изтупа черния плат от мазните останки, погледите ни се срещнаха.
Взаимното неудобство беше нашата мигновена любов.
Тези очи са пред мен, когато гледам в нищото. Човекът, това са очите му. Жената е само очи. Нейните нямаха определен цвят. Всъщност имаха – на запазени реликви в дълбок сандък; на космически прах; на красива песен, която чуваш, когато имаш нужда от нея. Очите й бяха с вътрешно горене, което не се виждаше от черното, но задвижваше и него, и самолетите по пистите и цялото бяло на летището. Те осмисляха днешния свят, който наблюдаваше мен, докато наблюдавах тях.
Жена и свят, възможни заради очите. Тогава разбрах, че никога няма да можем да скрием очите й, защото имаме нужда да четем в тях любовта и вината си. Те са нашата утеха и нашата присъда.
И й заговорих просто така. Тя разбираше всичко, без да го изричам.
“Здравей, любима! Исках само да ти кажа, че си прекрасна по начина, по който съществуваш. Да, точно този. Усещам те толкова близка и така ще бъде винаги – през океани и континенти, през други жени … Ти си майката, която милува; любовницата, която целува; сестрата, която те брани от живота с топлите си гърди. Прости ни, задето превърнахме това тайнство във вещ от пейзажа. Просто искахме да те съхраним между страниците на старата книга, но май не ни се получи … Все едно, ти си Жената на Света и в тази световна чакалня аз искам да ти кажа, че те обичам…”.
Обикнах тази жена, защото обичах Човека. Бях щастлив със себе си. Станах и тръгнах към нея. Исках да й пожелая “Хубав живот!” и това да идва от сърцето и наистина да значи нещо. Когато отворих уста, тя ме погледна за последен път. Тогава разбрах …
Тя знаеше всичко.
Всичко.
Кимнах тъповато, усмихнах се на момиченцето, което ме гледаше с любопитство (имаше нейните очи) и закрачих по терминала към мястото за трансфери.
Ангел Иванов (още негови текстове има на страницата му “Форми на Жовот“)