СКОТОПИС от Мароко IV – Каньони и пясъци
Аит Бен Хаду
18 октомври, Аит Бен Хаду и Дадес
От Агадир се прекачих на автобус за Уарзазат, където бях към шест сутринта. Прекосих града, за да стигна другата автогара, откъдето с друг автобус стигнах близо намиращия се разклон за Ait Benhaddou – селце, където са снимани ред холивудски продукции като „Гладиатор”, „Небесно царство”, „Принцът на Персия”.
Още не беше съмнало и не ми се чакаше да се съберат хора за гранд такси, така че тръгнах пеш. Разстоянието от девет километра щеще да ми отнеме по-малко от два часа. Набързо се запознах с двама стопаджии, след което – за да не съм им в тежест – продължих нагоре по пътя, вървейки и стопирайки. Двайсетина минути по-късно ме настигнаха – беше ги качил шофьор на джип, който спря, за да вземе и мен.
Азер и Нова – така се казваха – бяха от Турция и Индонезия. Разказаха ми историята си докато стояхме седнали на върха на хълма, на който бе разположено селото. Запознали се на границата между Турция и Сирия – където той доброволствал и строял лагери за бежанци, а тя… пътувала на стоп по границата между Ирак и Сирия… сама! Това двайсет и четири годишно момиче, високо не повече от сто и шейсет сантиметра, ме сложи в малкия си джоб. Скоро след като разбрал колко е смела, Азер ѝ предложил брак – буквално десет минути след първата им целувка. Оженили се, той напуснал работа и продал всичко и заминали на път – Индонезия, Аляска, Мароко…
Може би трябваше да ползвам безплатно декора на Аит Бен Хаду и да заснема кратък филм за тях. А той се състоеше от десетки къщи от кирпич, някои от които – с красиви кули. Този тип архитектура е характерна още за района на Сахел – може да бъде видян в Мавритания, Мали, мисля – и в Судан. От Амин научих, че и до днес продължавали да строят много къщи от глина и слама – защото държали топло през зимата и хладно през лятото.
Докато се разхождахме из улиците с Азер обсъждахме образованието в Турция – и по-точно – интересувах се дали учат за събития като Априлското въстание, например. Както и предположих – никога не беше чувал за него. Не е изненада, че в учебниците им по история Османската империя е „добра” и жертва и е пропуснато да се споменат зверствата ѝ. Нещо, което, повече или по-малко, се отнася за всеки учебник по история – без значение страната на произход.
И макар да подходих доста деликатно към темата, Азер, макар външно да изглеждаше че няма проблем с нея – сякаш вътрешно се съпротивляваше да приеме, че е възможно предците му да са клали невинни жени и деца. Което е напълно нормална реакция, разбира се. Поканих го в България и му казах, че ако/като дойде ще го заведа в църквата в Батак. И не защото те са „лошите”, а ние „добрите” – а защото историята трябва да се изследва, до колкото е възможно, безпристрастно.
Ждрелото Дадес
За пореден път промених изначалния план, след като видях, че Аит Бен Хаду изисква далеч по-малко време от очакваното. С Нова и Азер хванахме стоп до разклона за Уарзазат. Взех си сбогом с тях и скоро пътувах за Boumalne Dades, откъдето се надявах на гранд такси до каньона Дадес. Уви, липсата на тълпи от желаещи да го посетят в четири следобед и неприемливите оферти за транспорт предопределиха какъв ще бъде изхода от все по-заприличващата на забатачена ситуация: стоп.
Трийсет и един километра ме деляха от ждрелото и надеждите ми не бяха големи. Бях приел мисълта, че това ще е първото място от плана, което ще пропусна. За радост – скептицизмът ми отстъпи пред услужливостта на добри хора от района. Три пъти ме качиха на отиване. Накрая едни младежи с камьон ме стовариха точно на върха на каньона, до който се стига по доста витиеват път.
Докато зяпах наоколо не знам защо реших, че червеният фон на мароканското знаме следва да символизира земята – та там всичко беше червено – почвата, скалите, къщите. Впоследствие проверих и се оказа, че греша. Нямах възможност да прекарам много време в изследване на Дадес, иначе сигурно щях да се спусна до дъното му, нагазвайки минаващата през него река. Беше шест следобед. Разполагах с малко над пет часа да се върна до Боумалне, от които само един час светлина. Трябваше да държа средна скорост около шест км/ч ако исках да успея да стигна навреме за автобуса на „Супратурс” до Tinghir.
С ударно темпо се насочих в обратна посока. Вървях няколко километра, качиха ме на стоп за още два-три. Може би щях да се справя и пеш, но когато едно такси ми предложи да ме откара до града за сумата от десет дирхама – разбира се, приех; стигнах Боумалне и се качих на по-ранен от очакваното автобус.
В Тингир изпитах известни затруднения да намеря вратата на хостела – беше забутан в стария еврейски квартал, нейде из кривите, тесни и тъмни улички между кирпичените къщи. А когато потропах на нея – отвътре не последваха никакви признаци на живот. Добре че тогава на помощ се притече местно хлапе, което заблъска доста по-силно от мен и се развика. Скоро някой отвътре отвори – беше Джамал.
19 октомври, Тингир и Тодра
Джамал беше лежерен хипар. Имаше дълбок глас, по някаква причина се разхождаше постоянно с каубойска шапка (после разбрах, че е учил в Тексас) и беше по ориенталски гостоприемен. Веднага ми направи чай, а по-късно ме покани на десерт – нар с йогурт. И не става въпрос за срязан на две плод и кофичка с лъжичка в нея, а за едно плато, пълно със зърна от нар, леко овъргаляни в кисело мляко, от което всички се хранихме заедно. Така, впрочем, се яде там – често от общ съд, още по-често – с ръце.
Хостелът, „Hike and chill”, се помещаваше в една от онези кирпичени къщи, за които вече говорих. Беше на три етажа, но имаше място само за осем гости. Интериорът бе естетически издържан, с доста симпатични детайли, а от покрива се разкриваше приятна гледка към оазиса на Тингир и близко разположените планини. За пръв път се почувствах толкова у дома си. Задушевната атмосфера и интересните хора, с които се срещнах, бяха едната причина да реша да остана повече от предвиденото.
Двама от тях бяха Елеомар и Брита – съответно от Венецуела и Германия. И те бяха мъж и жена. Запознали се в Нигерия докато доброволствали.
Той разправя как се разболял от малария по време на дванайсетчасово пътуване с такси. Ръцете му започнали да се изкривяват, а мускулите на гръдния кош да го болят зверски. Тикнали го в някаква частна „клиника”, където прекарал сам три дена на антибиотици – в стая, в която имало само някаква че газена ли, спиртна ли, лампа. Едвам успявал да иде до тоалетна, защото се чувствал твърде слаб, а храната, която получавал била крайно неподходяща и недиетична.
Тя пък щяла да се удави в океана: „усещах как нямам никаква сила в мускулите си”. Елео, който бил не по-малко изтощен едвам я измъкнал. Твърдяха, че такива събития скрепяли още повече връзката им – нещо, с което нямаше как да не се съглася.
Разказаха ми за „положителната дискриминация” в Нигерия – където местните, очевидно, неотърсили се от робската психика, останка от колониалния период, гледали на белите като на царе. Брита така и не успяла да убеди хората, с които общувала, че не се чувства нещо повече от тях, а когато се возела в градския транспорт – я гледали с изумление. Причината за последното била в това, че голяма част от немногото представители на европеидната раса в Нигерия били командировани там служители на големи интернационални корпорации, смучещи природните ресурси на страната. Въпросните получавали по двайсет и пет хиляди долара заплата на месец, движели се с охрана и луксозни автомобили и живеели в палати, докато… всъщност – просто напишете „Lagos slums” в търсачката и цъкнете на „изображения”.
Елео разказва и за Венецуела. Образованието, здравеопазването и икономиката на страната вървели стремглаво надолу. На улицата можело да те гръмнат като куче заради най-обикновен битов скандал. Много деца влизали в престъпни банди от седем-осем годишни. Тиквали им оръжие в ръката и понякога ги карали да убиват. Най-голямата мания сред жените пък били силиконовите импланти – едни гърди стрували сто (!?) евро. Мисля, че тук сме назад с материала, а Митьо Пищова е пропуснал ключова за политическата си платформа точка. Няма да продължавам, че на следващите избори току-виж половината мъжко население гласувало за него. Ако дотогава не сме изчезнали от картата. Или ако самата карта не е изчезнала.
На следващия ден тримата се разходихме до каньона Todra – по-голям и зрелищен от Дадес, изграден от същата червена скала. Разказите на Елео и Брита са достатъчна причина за марсианците да не дойдат да си я приберат. Тъй че – вместо да разработваме гига-мага-хипер технологии и пушкала за защита на планетата – достатъчно би било да изпратим нагледен материал за това колко сме смотани и всички извънземни цивилизации ще ни заобикалят като чумави.
Докато се разхождахме из планината Брита падна и се нарани, което донякъде наложи по-бавното ни прибиране обратно в Тингир, а оттам – и оставането ми за още една вечер. За което не съжалявам. Тъпкахме се с нарове, сушени плодове, райски ябълки, извънредно вкусни сандвичи с телешка кайма и хриса (тунизийско чили, смесено с вода или зехтин), а вечерта Джамал приготви (отново без да го включва в и без това символичната цена на нощувката) тажин – типично за Мароко ястие, напомнящо гювеч.
20 октомври, разни неволи
Сутринта прегърнах за „чао” Елео и Брита и се качих на автобуса за Erfoud, откъдето трябваше да пътувам за Merzouga – селото, намиращо се в подножието на скромния марокански дял от сахарските пясъци. Още на спирката забелязах момче и момиче, на чиито чела сякаш пишеше „турист”. Заговорих ги и предположението ми се оказа правилно – бяхме в една и съща посока.
Ала, дали заради някаква присъща за тях хладнина, или заради вида ми на местен, братята славяни (бяха от Полша) подходиха с доза резерв към мен.
Може би тук е моментът да спомена, че по време на престоя ми бях многократно питан дали съм мюсюлманин (понеже явно и в представите на местните брадата е ислямски атрибут), дали съм от Индия, Пакистан, Мароко, ако не се лъжа – също от Саудитска Арабия. Останах доволен от маскировката си, която, вярвам, ми спести доста главоболия и разправии с досадници.
Докато спах в рейса ме събудиха сигурно десет пъти. Коляното ми стърчеше няколко сантиметра в посока пътеката и, допускам, почти всеки минаващ по нея го сръчкваше. Един пътник дори се блъсна в него със сила, която спокойно можеше да ми е донесла доволно много болка. Никакво „извинявай”, нищо. Пак във връзка с личното пространство.
Автобусът спря. Още не бяхме събрали багажите си и на него се качиха представители на туристическа агенция, които ни изкараха (мен и поляците) от него почти като добитък. Изключително припряни, те се държаха сякаш трябваше на всяка цена да слезем възможно най-бързо и да ни натоварят на транспорт за Мерзуга. Договорихме се за последното, при това на добра цена. Първо обаче трябвало да минем през офиса им в центъра на града. Там започнаха да ни увещават да ползваме услугите им (камилски турове). След като неколкократно натъртихме, че единственото, което искаме е транспорт до Мерзуга, ни пратиха към стоянка на гранд таксита-фантом.
Започна едно шляене из града, разпитване, получаване на грешна информация, главоблъскане. Спътниците ми не бяха най-ориентираните на света и не знаеха какво точно искат да правят и може би все още ме смятаха за мароканец, който е измислил мега завъртяната схема, с която да им вземе парите.
Към нас се приближи колоездач, който също реши да се изживява като водач. Съвсем „неочаквано” ни заведе пред магазина си и ни предложи да организира за нас камилски тур в пустинята. В забавата се включи и един, който беше или пиян или друсан, дойде при мен и ми вика: „Ali Baba. You’ve got couscous in the mind”[i]. Посмях му се на глупостите, а той продължаваше да дрънка още и още. Накрая ме хвана за ризата с два пръста, псува ме и ми вика „махай се”. Раздразнението и смътното желание да го цапна бяха изместени от чувството на съжаление. Усмихнах му се и си тръгнах.
След още лутане намерихме такситата. Там пък – след като се качихме на едно от тях – последва десетминутна разправия с шофьора, на който бяхме платили да ни закара до Rissani. Той искаше да дадем още пари и да ни остави в Мерзуга, ние настоявахме на първоначалната уговорка. В пазарлъка се включи и администратора на такситата. В крайна сметка – не се огънахме и бакшишът бе принуден да изпълни желанието ни. Измърмора нещо на арабски – клетва или ругатня, предполагам – и потегли.
В Рисани тримата седнахме в едно кафене докато чакахме да се напълни таксито ни до Мерзуга. Исках да хапна берберски омлет и попитах сервитьора за цената:
- Трийсет и пет дирхама.
Облещената ми физиономия насреща го накара да се осъзнае.
- Така де, двайсет и пет, обърках се – оправда се келнерът. Даже ми показа меню, което потвърждаваше думите му. Имах основание да смятам, че въпросното е само за пред туристи. Нормалната цена беше десет-дванайсет.
Не помня дали му го казах, но скоро обикалях района в търсене на друго заведение, където да се храня при нормални цени. Седнах в едно кръчме, в което условията на приготвяне на храната бяха… абе, да речем, че не беше много изискано и префърцунено. Впрочем – ако пътувате в тази част на света – бъдете готови да правите компромиси с изискванията си към хигиената – мухи кацат меса, плодове и какво ли още не, които понякога се продават за директна консумация; съдове се мият – ако изобщо се мият – с небрежно изплакване; добре че не знам всичко. Бях решил да съм перде и с охота нагъвах каквото ми попадне пред очите. Не съжалявам, макар навярно да съм късметлия, че не се върнах с подарък – болест.
След като обядвах омлет, бил той и неберберски, на нормална цена, с поляците се качихме на таксито – Мерцедес на трийсет и пет години, който хвърчеше със сто трийсет и пет км/ч през пустинята.
В Мерзуга ни посрещна поредната вълна екскурзоводи, камилари и хотелиери. Отклоних офертите им, тъй като имах уговорка с Омар – висок негър в туарегско облекло, уж човек на Джамал. Него намерих да пие кафе или чай в заведение на главната улица. Поляците, навярно решили, че ще ги карам да приемат неизгодните оферти на мнимите ми съдружници, изчезнаха. Та Омар ме повери на някакъв човек, който ме поведе към хотела си. Допуснах елементарната грешка да не попитам на момента за цената на камилския тур (стандартно включващ транспорт с камила до „номадски” лагер, вечеря, нощувка в палатка, закуска и яздене обратно до Мерзуга). Като стигнахме там се оказа, че съм бил пътя само за да получа двойно по-скъпа от нормалната оферта:
- Петстотин дирхама – рече непознатият.
Не помня дали само се усмихнах или директно се изсмях:
- Но аз имах уговорка с Джамал за двеста и петдесет.
- Не познавам никакъв Джамал – продължаваше да упорства.
Станах и тръгнах към изхода.
- Четиристотин – започна да сваля.
Казах, че ако не намеря по-добра оферта – ще дойда пак. Излязох и се върнах на главната улица, където зачаках да завали дъжд от оферти. Наближаваше пет следобед, а тогава стандартно стартираха туровете. Не след дълго видях Омар да ми маха отдалеч. В отговор само вдигнах ръце настрани, показвайки, че не разбирам какво става. Към мен се завтече младеж с мотопед:
- Омар иска да говори с теб.
„Забелязах” – помислих си. Качих се при момчето и то ме откара до Омар.
- Какво стана? Нали имахме уговорка за двеста и петдесет – подхванах го.
- Да, разбира се, сега ще те заведа където трябва, няма да има проблеми.
- Двеста и петдесет?
- Да, двеста и петдесет.
- За последен път ти се доверявам.
Момчето с мотопеда ме откара пред друг хотел. Оттам излезе – тъй ще го наричам условно – ниският шарлатанин:
- Триста.
- Ама аз имам уговорка с Омар за двеста и петдесет – негодувах, макар че вече знаех, че ще приема.
- Е да ве, ама аз имам хубави камили и закуска, и вечеря, и бла-бла-бла-бла…
- Добре, обаче ще добавим и сендбординг към офертата – продължавах да се пазаря.
- Да, няма проблем, имам ски горе – или нещо от тоя род избръщолеви непознатият. Излъга. Нямаше сендбординг.
Влязох в хотела да се изкъпя. Сетне излязох навън. Питам ниския шарлатанин: „Какво чакаме сега? Да дойдат камилите ли?” – никакъв отговор. Пълен темерут. После ми нареди да си взема багажа. Дойдоха четирима марокански туристи. Шарлатанинът отвори вратата на багажника на джипа си и ми вика „Скачай вътре”. Местните се настаниха отпред, докато аз се возих отзад като куфар. Викам си: „Добре, нищо”. Но забавата тепърва предстоеше.
Джипът спря на пясъка – там, откъдето щеше да започне турът. В редица бяха строени осем камили. Още с пристигането си установих, че последната не е наред – беше се насрала, да, точно така; освен това или беше повръщала или всеки момент щеше да повърне и на всичкото отгоре буйстваше и квичеше (условно) неистово. В този момент ниският шарлатанин ми вика:
- Качвай се – сочеше насраната камила.
- Забрави. Та тя има лайна по себе си! – отказвах да се съглася.
В това време привилегированите (по неясно какви причини) туристи заемаха местата си по читавите камили. И така, докато накрая останаха само две – първата и последната, онази, болната.
- Качвай се – продължаваше да настоява шарлатанинът.
- Връщай ми парите – казах. Беше ми дошло до гуша от цял ден разправии с всевъзможни идиоти и измамници и тоя красавец можеше да няма късмета, който друсалката от Ерфоуд с кускуса в главата имаше.
Положението щеше скоро да ескалира, но се появи французинтът Стив, който каза „Няма проблем, аз ще я взема”. После, в лагера, му благодарих и му казах, че не е било нужно да го прави. Поинтересувах се и дали не е платил повече от мен, че да получавам подобно отношение – не беше. От друга страна само аз пътувах сам, но не мисля, че това бе достатъчно основание да ме третират като утрепка. Както и да е.
Керванът потегли. Водачът говореше някакъв английски и имаше нормално отношение. Още бях под афект, но си пуснах Ирфан и постепенно започнах да се наслаждавам на пейзажа. Разбрах, че не е случаен изборът на този час за начало на тура: от начина, по който падаше светлината, пясъците изглеждаха тъмно оранжеви. Сенките между дюните се виеха и придаваха дълбочина на гледката.
Стигнахме лагера на свечеряване. Хапнах обилно, поговорих си със Стив и жена му. Разбрах, че той бил пожарникар, а тя – нещо като медицинска сестра. Разказаха ми за околосветското си пътешествие – Чили, Великденски острови, Таити, Виетнам, Камбоджа… по три хиляди и триста евро на калпак. Което е добра оферта, но се замислих: колко български пожарникари и медицински сестри могат да ги извадят? Сходни на тази мисли ме спохождаха неколкократно докато слушах разказите на някои от пътешествениците, с които се срещах, за страните, които са посетили. Обикновени работници-западноевропейци могат да пътуват където си поискат. Да не говорим за австралийските или новозеландски младежи в gap year[ii], които ме изумяват с километража, който навъртат. Лошо няма, разбира се, нека пътуват хората. Но ми се ще това да е толкова лесно не само за тях.
След вечеря се изкачих на дюната в близост до лагера. Действително – пустинята е сред най-подходящите места за наблюдение на нощното небе. Легнах по гръб и гледах Млечния път. Имаше падащи звезди. Една от тях мина по-близо от всяка друга, която бях виждал дотогава.
Заспах сравнително рано. Сутринта щях да ставам за изгрева.
Текст и снимки: Ивайло Дончев
[i] Али Баба. Имаш кускус в ума.
[ii] Буквално – празна година – период от обикновено няколко месеца или година, в които младежи, завършили гимназията, обикалят света преди да се запишат да учат в колеж или университет.