Тра-ла-ландия срещу масовия вкус
La La Lаnd – най-добрият филм за 2016 тръгна по кината
В La La Land виждаме третия екранен дует на Ема Стоун и Райън Гослинг – и между двамата има забележителна химия.
Деймиън Шазел прави история: през 2014-а засне малък филм за $3 млн., който спечели масовия възторг на критиката, 3 Оскара, 87 други награди, още 132 номиниции и $50 млн. от боксофиса. Тази година направи La La Land – филм за $30 млн., който вече предизвика още по-масовия възторг на критиката (и на публиката), получи 7 (най-много за годината) номинации за „Златен глобус“ и 30 други отличия, още преди да е тръгнал по екраните (но ние вече го видяхме, благодарение на „Киномания”).
В La La Land Миа (Ема Стоун) e пристрастена към кинокласиките, копнее да стане сериозна актриса и ходи от кастинг на кастинг. Но за момента най-близкото й преживяване до актьорството е да сервира лате на звездите в кафене в студията на „Уорнър”.
Себастиан е джаз пианист, който мечтае да отвори собствен малък джаз клуб, в който да свири любимата си музика. За момента обаче е принуден да свири поп песнички, защото в La La Land – един от прякорите на Лос Анджелис, джазът не се радва на особена популярност. Себ е уволнен от клуба, в който работи, заради джаз импровизация по време на коледна песен.
Докато преследват мечтите си, Себастиан и Миа се срещат случайно поне три пъти, преди с песни и танци да се впуснат презглава в любовната история, която ще промени живота им – но не и копнежите им за успех. Кое чувство ще се окаже по-силно – към музиката, към сцената или към неизживяното?
С безрезервната си любов към джаза Себастиан е и нещо като бунтовник – но с кауза – бунтовник срещу масовия вкус. И в двата филма джазът е обсесия на героите, очевидно и на Шазел, който разказва тази история като джаз музикант – с импровизации, цитати от любими автори и демонстрации на виртуозност, които се вплитат съвсем органично в наратива. Най-силните моменти са запазени за финалната част на неговото изпълнение.
Ема Стоун и Райън Гослинг са почти съвършени в лекотата, с която се впускат в песните и танците – и в забележителната химия между тях, вече в трети филм. Освен всеизвестния си чар, Гослинг е вложил и много труд, за да научи да свири на пиано всички парчета, които звучат във филма. Камерата наистина показва неговите ръце (въпреки че в някои от най-трудните парчета чуваме друг пианист). Ема Стоун, която сигурно владее някой трик, с който прави очите си да изглеждат два пъти по-големи от нормалното, отново протяга ръка към Оскара.
В една сцена Себастиан обяснява джаза на Мия така:
„По време на изпълнение музикантът едновременно свири на инструмента си, композира и остава верен на мелодията. Всеки от колегите му в оркестъра прави същото, но на практика свири нещо различно. Джазът е музика на конфликтите и компромисите. Всеки път нов… и умиращ“.
Не се ли отнася същото и за мюзикъла?
Но в La La Land име и още едно определение на джаза. То е на Джон Леджънд, който играе колега на Сет – реалист с по-практични музикални предпочитания. Донякъде в ролята на Змия-изкусителка, той задава на бунтовника Себ труден въпрос:
„Как може дa бъдеш революционер, когато си такъв традиционалист? Живееш сам в миналото, а джазът е музика за бъдещето“.
В La La Land Деймиън Шазел, с цялото си преклонение към най-добрите традиции от миналото на мюзикъла, открехва завесата към неговото бъдеще.
Джон Леджънд към героя на Райън Гослинг: Живееш сам в миналото, а джазът е музика за бъдещето.
След края на Златната си ера с извънземни артисти като Фред Астер и Джин Кели, 60-те години – с „Уестсайдска история“, „Звукът на музиката“, „Моята прекрасна Лейди“, „Мери Попинс“ – бяха последното силно десетилетие на мюзикъла. Той почти изчезна от екраните през 70-те, но точно тогава, нарядко и неравномерно, започнаха да се появяват някои най-оригиналните му образци – „Кабаре“ (1972), „Ах, този джаз“ (1979), „Чикаго“ (2002), „През вселената“ (2007), „Клетниците“ (2012)…
Изглежда, че La La Land е на път да си намери място някъде в тази най-престижна редица.
Емил ГЕОРГИЕВ, http://www.ploshtadslaveikov.com/