Browsing February, 2017
Лъч светлина в българския ъндърграунд – TDK и Khanъ в “Терминал 1″
Преди броени дни пловдивската група TDK представи своя дебютен албум. Изданието, предизвикало голям интерес, е подкрепено от мини турне, чийто старт бе даден на 23 февруари в клуб “Терминал 1″ в София. Какви впечатления остави този концерт у нашия Peter Better ще разберете в слеващите редове.
За мен вечерта на 23 февруари 2017 мина под знака на ъндърграунд културата. След като приключих репетиция с групата, от която имам удоволствието да съм част, бързо се отправих към тролей №2, който от идиличното предбалканско спокойствие на ж.к. “Бъкстон” ме поведе към шумотевицата и светлините на централната част на София. В програмата за вечерта си бях предвидил бързо посещение на партито в бар ARTarea, посветено на Trainspotting 2 – филмът, за който не съм преставал да говоря от седмица насам. Времето обаче напредваше и реших да пропусна тази отбивка, защото в “Терминал 1″ ме очакваше среща с две безкомпромисни български групи – ТДК, с които имах удоволствието да разговарям във ФАРС предната вечер, и Khanъ, които щях да чуя на живо за първи път. Поводът за този концерт, разбира се, беше дебютният албум на ТДК.
Пристигнах на мястото около 21:20 часа. Публиката се събираше, а още с влизането едно от очакванията ми се потвърди – на щанда за mеrch не бяха останали копия от албума. Ограничената бройка физически носители явно бе разграбена за отрицателно време. С бутилка бира в джоба на ризата (да, побира се) и фотоапарат, преметнат през рамо, се разходих из клуба, който вече беше започнал да се пълни и с усмивка се поздравих с немалко познати лица.
По график Khanъ трябваше да започнат своят сет в 22:00 часа. Софийската фолк-кор чета не си позволи да си играе с търпението на публиката и излезе на сцената не повече от 15 минути след обявения час. Трябва да отбележим, че голяма част от зрителите бяха с тениски на групата и знаеха текстовете на песните на Khanъ, които се представиха като пълнокръвен съпорт, а не като пълнеж, преди да настъпи момента за хедлайнерите, както често се случва.
Групата откри с песни от двете издания, които осъществи в последните две години – “Небе” от албума “Знамение” и “Правда”, и “Жертва” от EPто, наречено на името на първата от двете песни. Последваха още парчета от LPто на бандата – “Жар” беше посветена на всички артисти и творци, а “Земя” на хората, пребиваващи извън пределите на родината. Горе-долу по това време вече се бях отказал от упоритите си опити да изпълня функцията и на фотограф. В центъра на пространството пред сцената се беше развихрила впечатляваща метъл хореография, която на моменти засмукваше и зрителите в периферията. Фронтмените Жо и Мартин непрекъснато подканваха публиката да дойде възможно най-близо до сцената и окуражаваха всеки, престрашил се да опита stage dive. По време на изпълнението на “Земя” двамата вокалисти дори слязоха да попеят сред публиката така, както подобава на един уважаващ себе си “оркестър”. Ключов момент от вечерта беше представянето на чисто нова, все още безименна песен на групата. Публиката я прие с одобрение, а след финалната “Пепел” и задължителния бис “Павле ми пие”, групата метна в публиката няколко копия на албума “Знамение” и отстъпи място на сцената за ТДК.
Споменавайки “място”, няма как да не спомена, че дори просторната сцена на “Терминал 1″ беше тесничка за осемчленната формация. Музикантите обаче показаха синхрон не само в музиката си, а и в движението по сцената, така че до сблъсквания не се стигна, а същевременно всеки един от членовете имаше възможност да разгърне своята собствена хореография. Няма да бъда искрен, ако кажа, че Khanъ са група, която се вмества в моите музикални вкусове. Докато ги слушах и гледах обаче, си спомних един извод, до който достигнах след като чух за пръв път “Радула” и в частност парчето им “Bul…”, а именно -
ако патриотарите, които сляпо се кичат с трибагреници и портрети на Левски слушаха и разбираха тази музика, може би всички щяхме да живеем една идея по-добре.
Сетлист на Khanъ:
1. Небе
2. Правда
3. Жертва
4. Жар
5. Чума
6. Земя
7. /нова песен, все още без име/
8. Пепел
———————————–
9. Павле ми пие
След края на сета на Khanъ последва кратка пауза, в която излязох навън, за да се охладя и да разменя по две думи с познати и приятели. След не повече от 10 минути се върнах обратно, за да установя, че свободното пространство пред сцената е намаляло драстично, а на горното ниво на клуба всяка педя, даваща известна видимост към сцената, е заета. Позиционирах се стратегически вляво от сцената, на крачка от бара и санитарния възел, и се отдадох на наблюдение.
След минути, без излишно забавяне, на сцената се качиха ТДК и с валсова стъпка ни понесоха из своя музикален свят. След встъпителната песен вокалистът Никола поздрави публиката и обяви, че оттук нататък “следват песни” – дългоочаквана закана за зажаднялата за качествена музика публика. Последва “Квадрати”, първото записано в студио парче на групата, песента, с която преди три години започна да се събира материал за албум на ТДК, въпреки че към онзи момент формацията нямаше такива намерения. Ето че днес това издание, събрало първите 5 години от израстването на пловдивското анти-рок явление, е факт. Рефренът на познатото парче, подхванат от публиката, премина в сравнително новата “Кошмари в аспергер минор”, а след нея дойде ред и за нещо по-специално.
На сцената бе поканен Димитър Пенчев, познат накратко като Барабани. Той беше част от групата до 2015, а негови партии звучат и в албума. С него зад барабаните чухме за първи път от почти две години версията на “Ралица” (докато междувременно Ревю концертираха в “Строежа”) и “Инфанта”. “Сия Спонтанна” поуспокои публиката преди отново 500 гласа и 1000 ръце да се извисят, този път под звуците на “НАРКОМПРОС”. Както винаги, групата вложи много емоция в изпълнението си, а горещата подкрепа на публиката и важността на този отдавна очакван концерт допълнително спомогнаха за тържествеността на тази вечер. Може би именно, за да не нарушава тази тържественост, гласът на групата, Никола, беше по-пестелив в обявяването на песните и ги остави да говорят сами за себе си.
След като вече бяхме чули песен на Ревю, дойде ред да бъде отдадена почит и на друго българско вдъхновение на ТДК. “Тъмна земя” на Нова генерация беше поклон пред творчеството на Димитър Воев и показа, че и преди, и сега, ако не друго, то поне нелеките условия за живот и създаване на изкуство раждат стойностна музика. С “Мебели” отново бе засегната една наболяла тема, която Khanъ отвориха по-рано през вечерта – тази за българите извън пределите на България. Тук музикантите ни подсказаха как бихме могли да надмогнем този проблем – с взаимопомощ и лоялност един към друг, демонстрирайки го с присъединяването на Здравко от откриващата група, който се включи с тамбура. Неусетно бяхме пренесени в “Еврен” чрез интродукцията на кавал, а от затруднението да опиша връзката между публика и изпълнители по време на тази песен, бих могъл да избягам само с думите “не може да се опише, а трябва да се преживее”. “Еврен” бе определен да сложи край на сета на ТДК, но на всеки беше пределно ясно че групата няма да се размине без бис. Напълно намясто чухме “Емил Димитров”, песента, събрала “Вяра”-та на Вапцаров с “Ако си дал”, притчата на Иля Велчев, изпята от един от незабравимите гласове на българската естрада. Слушайки това изпълнение, в главата ми се събудиха поизбледнели спомени за опърпана стихосбирка от “Библиотека за ученика”, Балкантонски плочи и телевизор “Респром”. Но в никакъв случай тук не може да говорим за носталгия.
ТДК са успели да “изтупат от прахта” вечно актуални послания и идеи и да ги пренесат подобаващо в съвременността.
Сигурен съм, че за всички, които пригласяха на групата в този момент, това беше възможност с очите на зрели хора да погледнем към миналото, с всички негови приятни и неприятни аспекти. Само така бихме могли да продължим напред.
Сетлист на TDK:
1. Валс
2. Квадрати
3. К.А.М – Кошмари в аспергер минор
4. Ралица (Ревю)
5. Инфанта
6. Сия Спонтанна
7. НАРКОМПРОС
8. Тъмна земя (Нова генерация)
9. Мебели
10. Еврен
—————————————
11. Емил Димитров
Песента приключи, а след дежурните поклони и благодарности групата напусна сцената. Публиката започна да се разотива, припявайки си отделни части от песни на двете банди. Още преди концерта имах идея как да го опиша в заключение и много се радвам, че и Khanъ, и ТДК ми дадоха повода да нарека случилото се в онази вечер “събитие и празник за българския ъндърграунд”. Не са много родните групи, чиито издания и концерти предизвикват такъв широк интерес, но фактът, че все още има такива, е обнадеждаващ и мотивиращ за цялата независима сцена. И въпреки някои технически неудобства, като губещите се на моменти китари, ТДК за пореден път постигнаха това, с което привлякоха толкова много фенове на своя страна – разпалиха сърцата и умовете и ни оставиха в очакване за следващи срещи.
ПП. За тези които пропуснаха концерта в София или които искат отново да се срещнат с ТДК – през първите две седмици на март групата ще свири в Пловдив, Велико Търново и Варна. Там ще имате възможност да се сдобиете и с последните останали копия от първия тираж на албума.
Футбол и още много спорт по “Феърплей”
Този вторник в предаването “Феърплей” по радио Реакция:
- В Левски кризата се задълбочава, на терена отборът не можа да бие Локомотив (ГО), не е ясно състоянието на финанси, ръководство, а феновете нервно чакат новини.
- ЦСКА отново запази гола на победата за последните минути и спечели пак. В събота идва Вечно дерби.
- Лудогорец е убедително начело, но скандалът на кръга дойде от мача с Верея, където бе вдигната засада за историята. Какво накара страничния рефер да я отсъди?
- В Англия Манчестър Юнайтед спечели Купата на лигата, а Златан става все по-златен за отбора. Челси запази аванса си на върха – 11 точки, само чудо може да спре отбора към титлата.
- Уволнението на Клаудио Раниери – как може да се обясни, но и как за една вечер Лестър се превърна от симпатичен на всички клуб в поредният пример за бруталността на модерния футбол.
- В Испания Реал обърна невъзможен мач и се върна на върха на класирането, но всичко наред ли е с отбора на Зинедин Зидан?
- Григор Димитров се разходи и на модния подиум, след като уверено гастролира на кортовете през 2017-а.
- Волейболното шоу Левски – ЦСКА написа история и стана първото вечно дерби в Арена Армеец. Надяваме се да не е последното, защото атмосферата бе чудесна.
Тези и още теми във “Феърплей”, вторник, 19.00 ч. по радио Реакция!
Скотопис от Мароко – Равносметка
През последните месеци публикувахме разказите на Ивайло Дончев за пътешествието му в Мароко. Те съдържаха случки (включително неразумни изкачвания на планини, странни пътувания на стоп, скандали с камилари и други), съзерцание, оценки и размисли от африканската страна, След връщането в София е редно да стигнем и до равносметката.
Никога няма да забравя пожеланието на моя добър приятел, Вадер: да пътувам все по-надалеч и все по-наблизо. В себе си то съдържа есенцията на Пътя: докато учиш за света – да учиш и за себе си. Следващите редове ще посветя на онова, което разбрах за себе си и Мароко.
За Мароко
Онова, което ще направи най-голямо впечатление на всеки европейски пришълец е непрестанната игра на котка и мишка с търговци, фалшиви гидове и други схемаджии, които през цялото време ще се опитат да ви измамят. Начините са какви ли не: като започнем от това, че в почти никой магазин няма цени; че постоянно се дават грешни насоки; че с поръчания чай идва непоръчана вода, или с поръчания сандвич – непоръчани картофи, които, разбира се, се плащат допълнително; че на въпроса „колко струва” келнерите ще ви казват „тринайсет”, а после ще се оказва, че е трийсет; че има отделни цени за местни и за чужденци, понякога материализирани в меню за пред вторите; че ще ви преценяват по външния вид когато си купувате килим, шал или подправки; че ще ви цакат с парите в чейндж бюрото; че ще ви лъжат, че хотелът ви е затворен, че улицата е задънена и какво ли още не. Не бих могъл да изчерпя потенциалните възможности.
Битката за оцеляване, обаче, не противопоставя само туриста на местния шарлатанин. Тя тече с пълна сила между местните, които се избиват за всеки клиент. В Шефшауен станах свидетел на сдърпване между персонала на две съседни улични кафенета за това, че едното навлязло с няколко квадратни сантиметра в територията на другото. В Ерфоуд зажаднелите за скътаните ми дирхами организатори на камилски турове почти ме отвлякоха от автобуса, за да ме развеждат тъкмо те, а не някой друг, из пустинята.
Няма да оправдая обикновения измамник, но мога да го разбера. Беден е и се бори за оцеляването си така, както може. Често пъти той (по думите на Амин половината население на страната е неграмотно) няма образование, съответно и възможност за добре или поне нормално платена работа. В същото време на талази в страната му идват западняци, които в очите му са глупави и неориентирани (в което понякога има немалка доза истина). Изкушението да се възползва от наивността им надделява… и схемите започват. „Защо да не го излъжа с десет-двайсет дирхама, като той и без това взема две хиляди евро заплата?” – може би си мислят.
Ще си позволя тук една провокация. Каква е разликата между фалшивият гид, който те размотава, за да препечели някоя жълтица или продавачът в магазин, който ти продава минерална вода с надценка и всички онези „нормални” хора – брокери на недвижими имоти, банкови чиновници, търговци, пиар-и, специалисти в областта на маркетинга и рекламата, които скриват или представят по благовиден начин неприятната за нас информация; които не ни казват за малките букви в договора и приветливо, „интелигентно” и с усмивка ни карат да си сложим подписа някъде или да си купим нещо? Защо когато тези хора мамят това е „добре свършена работа” и получават награда за „служител на месеца”, а когато някой арабин от Маракеш го направи – това е „циганска работа” и той е шарлатанин?
Колко от тези служители на месеца когато идат в Мароко на почивка ще се оплачат от поведението на местните им необразовани колеги? Неспособността да вникнем в дълбочина, да разберем другия и мотивацията му, е симптоматична за обществото ни. Хора, които са прочели една книга по определен въпрос смятат, че са го разбрали; други, които са почивали в добре защитен курорт, далеч от местните и проблемите им – че реално са били в съответната страна; трети са гледали много „документални” филми в ютюб и всичко им е ясно; четвърти се задоволяват с лепенето на етикети и отказват да проникнат отвъд външните прояви на нечие поведение, а може би дори не си дават сметка, че съществува такова „отвъд”. Тази яловост не може да доведе до друго освен повърхностни изводи и представи, а те много трудно могат да са истинни.
Онова, което най-много ме смущава е ниската образованост. И не защото половината от онези, които ме питаха откъде съм не бяха чували за България, след което отговаряха с „Ааа, Унгария/Бънгария”. А защото докато гледах десетките просяци и кибици (един специфичен тип хора, които стояха по улиците и нищо не правеха) имах чувството, че пропиляват живота си, оставят го да изтича без нищо да им се случва, тъй като нямат и бегла идея за неизброимите възможности пред себе си. Тъжно е колко много те няма да опознаят, за колко много няма да подозират и колко много няма да бъдат. Не става дума, че имам някакво завишено мнение за себе си и смятам, че живея „както трябва”. Просто… в захлупения им свят изглежда, че единственото, което има значение, е хлябът и това, че един ден ще отидат при бога. Струва ми се крайно недостатъчно.
С което стигаме до религията. Когато му казах, че не вярвам, Абдерахман се обърна на полушега към мен с думата „вагабонт”. По думите на Самад и Амин съществува натиск от страна на близки и общество и ако не си религиозен – си създаваш проблеми. Какво да кажем за Амал, която ми разказа историята на единайсетгодишно момиче, изпратено от майка си да слугува някъде си, вместо да учи?
От една страна съм твърдо убеден, че човек следва да има пълна свобода да взема изборите, касаещи личната му сфера, включително – дали да вярва и в кой бог да вярва. Но, от друга, когато последствията от избора му са в конфликт с универсални човешки ценности – като започнем от човешкия живот, минем през равенството между половете и стигнем до собственото или това на децата ни образование – толерантността ми към този избор драстично намалява.
Убеден съм, че някаква част от жените, които водят живот на притурки към мъжа, считат, че този избор е техен. В основата на тази рационализация може да стои гузната съвест, пред която те отказват да се изправят, защото са се подчинили на традиционните, религиозни, патриархални норми, въпреки вътрешното им несъгласие с тях. Други може никога да не са били осветявани от искрата на съмнението, тъй като пет пъти в деня ходжата е вил от мегафона, в училище са ги карали да учат наизуст Корана, а мама и тате са им слагали забрадки още от най-ранно детство.
Общественият филтър[i] формира съзнанието на хората. Същото важи с пълна сила и за онези от нас, които биха казали, че мюсюлманите са промити мозъци, а ние сме свободомислещи. Само че механизмите за индоктринация при нас са доста по-фини и незабележими, което, впрочем, ги прави много по-ефикасни. Не бих бил против избора на една жена да носи фередже и да се подчинява на мъжа си ако преди това тя има необходим минимум от познание за света и другите алтернативи; ако е свободна да направи информиран избор (при цялата условност на „свободна” и „информиран”).
Пиех чай на покрива на хостела в Шефшауен и наблюдавах децата от близко разположеното училище. Бяха в междучасие и играеха: по същия начин, по който и аз го правех на времето. Ние преди всичко сме хора, а мелачката на институционализираните образование, религия и медии е това, което съблича човешкото от нас и ни превръща във фанатизирани – мюсюлмани, потребители, идолопоклонници. Различията ни са нещо прекрасно. Онези, които смятат, че в тях има нещо страшно и вредно – без значение дали са хипита-фенове на Джон Ленън или юпита-глобалисти, фенове на европейския съюз – търсят корена на войните и омразата на грешното място. Властимащите са онези, които използват различията, за да ни разделят. А структурата на обществата ни (икономическа и политическа, в частност – конституционноправна) – е онова, което им дава тази възможност.
Докато бях в Африка си спомних думите на Станислав Лем за „унищожаването на онова, което не можем да разберем”[ii]. Бих перифразирал: „ние се страхуваме от онова, което не разбираме”. Единственият начин, следователно, да преодолеем страха е като започенем да разбираме. И обратно. Тогава няма да е нужно да стигаме до фазата с унищожението.
За мен
За пореден път се убедих колко важно е да разполагам с адекватна на условията екипировка. И ако това може да е наложително за изкачването на връх като Тубкал, който е по силите на всеки кашкавал-турист, за по-екстремни начинания си става направо задължително.В същото време – да бродя из планините по своя си, скотски, бюджетен и зле подготвен начин, ми носи бонус удоволствие. Това може да е от суета, криворазбрано себедоказване, подценяване на обстоятелствата или комбинация между изброените, но прави изживяванията по-незабравими. Ограничените пари (а оттам и обем на багажа) и време налагат компромиси от различно естество. Например – щеше да е крайно непрактично да размъквам още един чифт обувки с мен, за да не катеря планината с маратонките и по-дебело яке, за да се застраховам в и без това малко вероятния случай на снежна буря.
Контрастът между авантюрата във Висок Атлас и тътренето по отъпканата пътечка край Озоуд за пореден път ме наведе на мисълта, че обичайните форми на туризъм ме губят. Все повече ставам склонен да жертвам онова, което повечето хора биха нарекли „комфорт” в името на интензивни и нетипични изживявания; все по-малко – да бъда обект вместо субект на пътуването – да ме водят, вместо да се водя сам; да се подчинявам на решения, в чието вземане не съм взел участие. Всичко това звучи като нещо хубаво, но може да означава, че имам нужда да се излагам на нови и все по-силни външни стимули понеже не се чувствам достатъчно жив и пълноценен. Себеопознаването едва ли някога ще спре, а в отговорите, до които ще стигам – няма как да съм напълно сигурен.
Почти идиотска усмивка лъсваше на лицето ми всеки път щом виждах нещо ново и непознато: на улицата, през прозореца на гранд таксито, в магазина за подправки, докато карах колело в пустинята или скитах по брега на океана. Европа, чистите и добре уредени градове, които не ми предлагат нови гледки – ми стават все по-безинтересни. Музеите, катедралите, парковете и статуите отстъпват пред пустошта, кирпичените къщи и суровите пейзажи. И не защото не харесвам определени аспекти от живота в големия град, а по-скоро защото прекарвам в него твърде много време и се опитвам да възстановя баланса: там е социалният живот, навън – безкомпромисната, чиста, неподправена природа.
Тя не лъже, не мрази, не използва, не предава, но също така – не обича, не закриля и не те приема с отворени обятия: тя просто е. Напълно незаинтересована от личността на пътника, напълно безпристрастна и без причина да крие каквото и да е. Може би затова е най-доброто място, на което той може да остане насаме със себе си – защото ролята на човешкия фактор – макар да не може да бъде изключена – е минимализирана. А това е нещо извънредно важно, от което, сякаш, повечето от нас се страхуват – със или без да го осъзнаваме. По тази причина ние търсим всевъзможни начини да ангажираме вниманието си с различни залъгалки: телевизия, игри, все по-нови, все по-технологични, все по-бързи и кратки форми на забавление – стига да не ни се налага да останем сами – за да не се изправим пред собствената си душевна нищета.
Питам се доколко последното важи за мен. Непрекъснатото преследване на разнообразието – в частност – от места и природни картини – би могло да е моя отчаян опит за запълване на вътрешни празнини. В близо сто процента от времето, в което съм буден, държа вниманието си заето с повече или по-малко „смислени” задачи, което не ми позволява да задълбая достатъчно в собствените ми противоречия и конфликти. Ето защо този път си казвах неведнъж: „Няма да слушам музика или аудио книга, сега ще мисля”. И мислех. Беше интересно и предполагам – полезно.
Струва ми се, че отговорът на въпроса за произхода на потребността от събитийност се крие тъкмо в това – как се чувствам когато „нямам какво да правя”, когато съм сам със себе си. Продуктивната нагласа към живота пронизва личността изцяло и се проявява във всички нейни мисли и действия. Тази личност изпитва жив интерес към хората и света, а скуката ѝ е напълно неприсъща. Доколкото става дума за идеален случай, мога само да се надявам, че съм на прав път.
[i] Системата от езика, логиката и забраните в едно общество; онези явления, които не могат да минат през обществения филтър остават неосъзнати.
[ii] Из „Соларис”
RawDope BASS Flashbacks @DJambore.com On Air 27/2/2017
След необяснимо едноседмично отсъствие DJambore.com On Air се завръща на в ефира на любимото ви онлайн радио Reakica.net в понеделник 27-ми февруари от 20:30 до 22:00 по-заредено от всякога! Завземаме понеделнишкия ефир все още разтресени в DnB ритми, за да ви разкажем за и потопим в атмосферата на RawDope BASS - дръмендбейс парти, на което си избухнахме подобаващо миналата събота (24/2) в Чепеларе с участието на:
Vasquez NZ
/Sub:Bass/
https://www.mixcloud.com/VasquezNZ/
Sechnia b2b Fall Monke
/Sketches/Be Electronic/
https://www.mixcloud.com/Se4nia/
https://soundcloud.com/fallmonke
Xylophobe
/Warfare Recordings/
https://soundcloud.com/xylophobe
Arks
/Onset Audio,Clear conceptions/
https://soundcloud.com/arks-5
PK8000
https://www.mixcloud.com/PK8000/
BASIC
/digital NIGHTMAREZ/
https://www.facebook.com/autonomicdnb
Thrust
https://soundcloud.com/stilian-ianev/lxst
slow2move
https://soundcloud.com/a_bezergyanov
ph0ton b2b Inception
https://soundcloud.com/ph0tondnb
https://soundcloud.com/peception
host: MC Cigulkata
В понеделник 27/2 на живо от 20:30 до 22:00 слушаме много дръменбейс с Родопски привкус онлайн на Reakica.net. Не ни пропускайте!
Повече на:
svine.comPLEX
https://www.youtube.com/user/xbizzitx2dab
http://svinecomplex.blogspot.bg
https://www.facebook.com/svinecomplex
DJambore.com
http://www.djambore.com
https://www.facebook.com/DJamborecom
https://www.mixcloud.com/djamborecom [radio show records]
Radio Reakcia
http://www.reakcia.net
hw.facebook.com/reakcia
По телефона със Stokholm и Krossfire в “Неделен рок блок”
След 1 седмица отсъствие неделната доза рок и метъл в ефира на „Реакция” се завръща с 2 интервюта и музика в двете абсолютни крайности на този широк музикален жанр точно в 18 ч. Първите гости в „Неделен рок блок” днес ще бъдат STOKHOLM, които ще ни разкажат повече за най-новото си (въпреки че краят на 2016 е вече все по-далеч във времето) EP – “Individual Manifest of Spirit”. След тях ще си говорим и със старите ни познайници KROSSFIRE, на които им предстоят натоварени седмици на турне, както и участие на фестивала “Hills Of Rock 2017” в Пловдив, където ще свирят и EVANESCENCE.
„Извън светлините на прожектора” ще ви представи трашърите MASS CREMATION, а доколко те са повлияни от немските класици в този стил, ще прецените сами.
В редовната седмична класация “Meltdown Countdown” водещият Симо ще обедини страстта си към музиката и киното, тъй като все пак нощес се връчват Оскари. Темата – 9-те най-добри филма за рок музика.
Преди всичко това обаче блус-гуруто на предаването Насо и неговият специален гост водещ Емилиян Щерев (Upyr; екс-Alley Sin) ще ви представят един от най-великите гласове в музиката, легендата Джони Кеш. Припомняме, че това издание на “Roll Over” е част от мини сериала “The Outlaws Of Music”.
Последната голяма част на рок блока, „Железобетон”, пък ще обърне внимание на съвсем друг музикален стил. Липсата на достатъчно метъл в тaзи част от предаването в последно време накара Симо и Христо да си издърпат ушите, да си седнат на д-тата и да спретнат една сериозна подборка от метъл парчета за Пого (и неговата компания). Дали ще успеят да изпочупят и без това античната сграда на ФЖМК ще разберете в края на „Неделен рок блок”.
Всичко това и още много между 18 и 23 ч. само по любимото ви радио “Реакция”. А докато чакате началото, можете да се разходите из нашите социални кътчета:
