СКОТОПИС от Мароко V – Казабланка, Рабат, Шефшауен, Пез
Казабланка
Предишните части от приключенията на Ивайло Дончев из Африка и Балканите можете да прочетете тук.
21 октомври, на стоп
Със Стив мълчаливо наблюдавахме изгрева. Хоризонтът пред нас плуваше в портокалови нюанси – досущ като в песента на „Нова крайност”, нищо че там е залез. Погледнах назад – японецът, който пътуваше сам и с който се опитах да завържа контакт вечерта се взираше в дисплея на телефона си. Мислено се пляснах по челото – тези хора са толкова зависими от технологиите. Повечето, ако не всички, японци, с които съм общувал, показват сериозни признаци на отчуждение[i].
След закуската се качихме отново на камилите. Две думи и за тях: симпатични създания са, харесаха ми. Самото яздене не бих описал като най-големия кеф на света. Час и половина са достатъчни, за да се разчекнеш качествено и да ходиш, или поне – да се чувстваш, странно като слезеш.
От Мерзуга реших да пътувам на стоп в посока север. Повисях известно време, скрит зад сянката на табела в края на селото. Първата кола, която спря, бе с онези мароканци, четиримата, с които бях на камилския тур. Те ме оставиха в Ерфоуд. След още малко чакане оттам ме качи един мил човечец със стар Фолксваген. И той не говореше английски, така че предимно си мълчахме. В такива ситуации обикновено описвах маршрута си, тъй като поне топонимите се разбират.
В една вдлъбнатина под радиото се търкаляше миниатюрна кофичка кисело мляко, от онези, детските. Стана ми извънредно драго когато човекът ми я предложи. Не че беше кой знае какво, но изглеждаше като да е единствената храна, с която разполагаше.
Обаче няма как всичко да е перфектно. Някъде на трийсетия километър след Ерфоуд усетих бунта в червата си. За капак – жегата беше непоносима – и през половината път до Errachidia сигурно съм изглеждал сякаш всеки момент ще снеса. Спомних си как, когато се информирах относно страната, прочетох, че всеки – рано или късно – го хваща диария. До тоя момент бях късметлия, но явно за кулинарния разгул от последните два-три дни трябваше да платя съответната цена. В същото време не исках да карам човека да ме чака – не стига, че ме вози без пари – да клеча в някой храст край пътя. То не че имаше такъв, де – всичко наоколо беше гол камънак.
Със слизането в Еррашидия (опитах се да благодаря на човека подобаващо и да не се изстрелвам на секундата, което също костваше сериозни усилия), стартирах протокола за спешни случаи. Бях като Робокоп, който сканира района за престъпници, само че аз сканирах за кенефи. Софтуерът ми прихвана целта: намиращо се на около сто метра достатъчно голямо кафене, което изглеждаше като да има нужното съоръжение. Втурнах се вътре – сигурно съм изглеждал доста отчаян – и получих бързи насоки от един от членовете на персонала, за което съм му благодарен.
Вече нов човек, се предвижих до изхода за Meknes. Там прекарах следобеда в безплодно стопиране, след което се примирих, че ще пътувам до Казабланка с автобус и се върнах до офиса на CTM[ii], за да си купя билет.
Джамията “Хасан II”
22 октомври, Казабланка и Рабат
Както София не е България, така и Казабланка не е Мароко. Чак когато пристигнах си дадох сметка за очевидния произход на името на града. Просто нямаше как да не ме осени мисълта, при всички бели къщи наоколо. Доста от тях бяха представителки на колониалната архитектура и придаваха на Казабланка вид, който ме изненада приятно – може би, защото не бях свикнал с него.
Нещо, което не ми хареса бяха плувналите в боклук (ама много) улици и по-високите спрямо останалата част от страната цени.
Тук за пръв път видях: 1. човек да разхожда куче (навсякъде из страната можете да видите основно котки); и 2. жени, които да ми харесат (ако изключим едно момиче в Еррашидия). Последното търпи две-три уговорки. Първо – като цяло жените по улиците в Мароко не са много. Второ – от онези, които можете да видите – немалка част са забулени. И трето – присъщият ми афинитет към по-светли жени също се отразява на преценката ми.
Прекарах в града всичко на всичко пет часа, които бяха достатъчни за: посещението на джамията Хасан II, най-голямата в страната, чието минаре е високо двеста и десет метра; разглеждането отвън на катедралата Сакре Кьор – също като парижката си съименничка – бяла; разходка из м’дината и обядване на морски дарове.
Запознах се и с три девойки, които учат английска литература в някой от местните университети. Искаха да запишат на видео мнението ми по вледния въпрос: майка, която възпира от образование единайсетгодишната си дъщеря, като я прави слугиня, за да я подготвя отсега за брачния живот. Разсъжденията си по въпроса, които споделих с момичетата, както и някои други, ще изложа в следващата част на Скотописа.
Рабат не бе нищо особено. Значително по-чист от Казабланка, спретнат град с европейски вид. Имах два часа и половина да ида до Касба[iii] Удайя и кулата Хасан II. Последната явно я обитаваха някакви птеродактили или от онези летящите гадове, дето ги яздеха назгулите във „Властелинът”, които крякаха от покрива ѝ без да спират. В този момент оцених сутрешното виене на ходжата за това как аллах бил велик.
В градския транспорт се запознах със Самад – местен младеж, на който открито заговорих за хубавите и лошите си впечатления от страната. Констатацията ми, че личното пространство не е нещо, което повечето марканци уважават, го натъжи.
В пет и половина следобед трябваше да хвана автобус за Chefchaouen. До последния момент нямах яснота дали ще успея, особено след като автоматът на спирката реши да не приема монетата ми от десет дирхама, а след това да изплюе билета по начин, по който да не мога да го извадя своевременно и накрая да изпусна трамвая буквално за няколко секунди. Все пак стигнах гарата навреме.
В автобуса беше горещо, фрашкано с народ, миришеше, и за капак средната скорост в първите два часа бе не повече от трийсет км/ч, тъй като спирахме на всяка тухла – все едно бях в градски транспорт. В един момент заспах, за да се събудя на петнайсетина километра преди Шефшауен. Сега пък шофьорът бе решил да наваксва изоставането, карайки бясно по мокрия планински път.
Ралито завърши благополучно. Скоро се настаних в хостела и най-накрая можех да се изкъпя.
Шефшауен
23 и 24 октомври, Шефшауен
Следващите два дни прекарах в почивка. Не че някога съм успявал да се изморя от път, но на фона на последните дванайсет дни, в които бях изминал над три хиляди и двеста километра из страната, престоят ми в „синята перла” на Мароко беше доста спокоен.
Обикалях приказната м’дина. Къщите там се боядисват на всеки три години в различни тонове на синьото. Нерядко биват украсени с шарени саксийки и различни растения. Вратите им също са характерна забележителност – могат да бъдат видяни на доста от пощенските картички от града.
Запознах се с хора от къде ли не – Германия, Франция, Унгария, Чехия, Китай, Саудитска Арабия, Швейцария, Канада. Разпознах маорските корени на австралийката Маги още щом я видях; получих първия си урок по китайски; нищих политиката със симпатичния французин Лукас и любовта с един датчанин, който невероятно много приличаше на младия Брад Пит. Забавлявах се в компанията на хостелиера-рапър, който ми демонстрираше уменията си, редейки рими на арабски, докато саудитецът Мохамед превеждаше. Продължавах да се се тъпча – кеф ти харира[iv], кеф ти кускус със зеле, телешко и сушени плодове, кеф ти евтина и вкусна улична храна.
Открих най-якия магазин в цяло Мароко – за парфюми, сапуни, продукти от арганово масло, билки, чай, подправки, ароматни листенца, екстракт от мента и какво ли още не. Самият той беше произведение на изкуството. С първото прекрачване на прага му се пренесох в „Парфюмът” на Патрик Зюскинд. След може би половин час трябваше да изляза, защото носът ми имаше нужда от почивка – усетих как обонянието ми се притъпява и различните миризми започват все повече да си приличат.
Може би десетина пъти ми предлагаха хашиш. Отглеждат го в околните села и – допускам – с мълчаливото съгласие на местната полиция (срещу съответния процент от печалбата, разбира се) – производители и разпространители го продават сравнително свободно на улицата. Дори може да си платиш, за да те заведат до някоя плантация и да ти покажат как го отглеждат и произвеждат.
25 октомври, стоп до Фез
На третия (технически четвъртия) ден от престоя си в Шефшауен казах „чао” на образите в хостела и си тръгнах с лека носталгия. Бях решил да пробвам късмета си на стоп до Fez (една от старите столици и понастоящем втори по големина град в страната). Е, не е като в България, но и в Мароко се получава.
В последните дни някой ми беше разказал за това как тукашен полицай помогнал на стопаджия да си уреди превоз. Докато чаках на кръговото на десетина километра от Шефшауен, един от местните служители на реда ме заговори и обеща да ми спре автобуса (който иначе може би би ме подминал) в случай, че никой не ме качи на стоп.
До това не се стигна, тъй като известно време след това ме взе Ахмед – шофьор на хладилен камион, земеделец и мил човек. Петте часа път с него са сред любимите ми епизоди от цялото пътуване – нищо, че през по-голямата част от времето си мълчахме, защото едвам успявахме да се разберем, ако изобщо успявахме.
Скоро след като ме качи, Ахмед спря пред мизерна селска кръчма. Разбрах, че ще се обядва. Сподели храната си с мен и не пожела да платя. Имаше и десерт: в купето се търкаляше найлонова торбичка с няколко мандарини в нея – и тях разделихме. Когато ме видя да клюмам – тикна в ръцете ми възглавница. По-късно пък спряхме за чай и кафе. Пак той черпи.
Районът северно от Фез бе различен от всичко, което до момента бях видял в Мароко – кафеви хълмове обработваема земя, мръсно бели, бедни къщи и тесен път. Разминаването по него ставаше с наполовина излизане на банкета – понякога само от наша страна, друг път – и на другото превозно средство. Хареса ми. Там някъде живееше и Ахмед – успях да го разбера, след като използва думата „фамилия”.
Станах свидетел на малък куриоз – двама души и куче на мотор. Ама кучето не беше в кош и не беше чихуахуа, а се возеше като човек между другите пътници.
Пристигнахме във Фез на свечеряване. Ахмед спря камьона на хълм с изглед към стария град. Прегърнахме се и разменихме телефони. Спомних си за косовския шофьор на такси Рамадан (Скотопис I), който също ми поиска номера – с него обаче поне можехме горе-долу да се разберем на българо-сръбски.
Дадох му малко подаръче и се сбогувахме.
Чувствах се леко гузен. Този обикновен човек едва ли живееше твърде охолно или поне – по-богато от мен. В раницата носех техника, която не бе кой знае колко скъпа, но някак не отиваше на представата за „бедния стопаджия”, която може би бе формирал Ахмед за мен. А може изобщо да не го е интересувало, което би било още по-добре. Едва ли някога ще разбера, а и едва ли е нужно – има чар и в това да не знаеш.
Сравнително бързо се оправих с намирането на хотел. Джи пи ес-ът отказа да намери първия ми избор, затова минах на план „Б”. После се разходих, но след като видях, че всичко вече затваря (а беше сравнително рано), реших да се върна в хотела. Поредният хлапак-измамник, който искаше да ме развежда наоколо удари греда с мен. Води ме две-три минути из уличките на м’дината, след което ми вика „дай нещо и за мен”. „Ама аз не съм те викал” – отвърнах. Изнедоволства нещо и си тръгна.
Кожарските работилници във Фез
26 и 27 октомври – Фез, Пиза, вкъщи
За последния ми ден в Мароко бях оставил две неща: посещението на кожарските работилници и издирването на лула за брат ми.
Първата задача не беше трудна. Колкото по-близо бях, толкова по-силна ставаше вонята. Мисля, че за пръв път се ориентирах като куче – с носа си. Трябваше да изключа джи пи ес-а, щеше да е интересен експеримент.
Кожарските работилници са може би най-разпознаваемата забележителност на Фез. До тях се стига през лабиринт от магазинчета за кожени изделия. В общия случай някой ще ти поиска пет-десет дирхама, за да те допусне до терасата, от която можеш да наблюдаваш процеса по боядисването и сушенето на кожите. Интересно и фотогенично е, но допускам, че е за предпочитане да не е жега (повече смрад) и да не сте сама и руса туристка (освен ако не възнамерявате да си тръгнете с ботуши, чанта или яке). Последното е само догадка, де.
Бидейки наврял се в извънредно тясна и задънена уличка (една от над деветте хиляди в стария град!), установих, че – както се пееше в оная песен на Б.Т.Р. – „няма връщане назад”. Опитах се да се завъртя с раницата – невъзможно – опирах в стените. Затова просто тръгнах на заден ход, което предизвика бурния и одобрителен смях на някой зад мен.
Отново ми се наложи да се справям с шарлатани. Този път изпробвах две различни стратегии – с първия фалшив гид бях твърд и на границата на грубостта; следващите се правих, че не ги забелязвам. В отговор получих „Глух ли си?” и „параноик”.
Един продавач на закуски се опита да ми продаде мекица (имат точно същите като нашите тук, а западняците ги сравняваха с донъти) за десет дирхама, когато реалната ѝ цена беше някъде около един. Дълбоко се съмнявам дядото пред мен, който отнесе със себе си на една връв почти дузина, да му е наринал стотачка. Естествено – отказах офертата.
Ако сте от по-фанатичните природозащитници, вегани и любители на животните – мястото ви не е във Фез. Освен, ако, разбира се, нямате желяние да влезете в словесна или юмручна схватка с някой от местните (станах свидетел на две-три такива). Гледки като отрязана камилска глава, висяща насред пазарската улица или разнасяне на петли и кокошки, завързани с връв за краката, на гръб – не са рядкост.
Що се отнася до задачка номер две – определено видях зор. Обиколих доста улици и магазини, но само на едно място продаваха лули. Отчаянието ми няма как да не е станало очевидно за опитния продавач и успях да смъкна цената едва с двайсет дирхама – след като едва ли не обърнах джобовете си, за да покажа отсъствието на повече. Не че нямах останало евро – просто не влизаше в плановете ми да обменям още.
Предвижих се с автобус до летището. Прекарах оставащите часове до полета в четене. Мислено казах „чао” на Африка през прозореца на самолета.
В Пиза го раздавах клошар – спах на пейка, ядох дюнер, лочих вода от чешмата пред ЖП гарата и скиторих околовръст в малките часове. Още с кацането мисълта да пия бира не можеше да ми излезе от главата. Та сутринта влязох в един супермаркет, в който похарчих последните предназначени за харчене пари. Купих си разни дреболии за ядене и бутилка от любимата бира – Бенедиктинер вайс. Беше поне двойно по-евтина отколкото в България. Изпих я на пейка пред магазина и както не бях ял – ме хвана и заспах… в девет сутринта! Сигурно са ме взели за някакъв несретник, не че претендирам да съм много сретник. Беше забавно.
До прибирането в София не последва нищо запомнящо се.
[i] Отчужденият човек, според Ерих Фром, преживява себе си като нещо чуждо; той е станал отделен от самия себе си; не се преживява като център на своя свят и творец на собствените си действия, напротив – неговите постъпки са му станали господари. Той е загубил връзка със себе си и с всеки друг човек. Възприема се, както и другите хора – като вещ.
[ii] Една от двете най-големи автобусни компании в Мароко.
[iii] Цитадела, крепост, стар град.
[iv] Супа от домати и лук.