Без(домните) кучета
„Бездомни кучета нападнаха млада жена в Хасково”, гласи заглавие от 6 декември. Нападенията на уличните кучета често присъстват в новините, а какво правят отговорните власти за разрешаването на проблема?
В Закона за защита на животните се възлага на общините да разработват програми за овладяване на популацията от безстопанствени кучета, но Явор Гешев от фондация „Четири лапи” казва: „В национален план в над 80% от общините в България не се предприемат никакви мерки, за да се намали тази популация”, както липсва и информация за числеността й.
Столична община е една от малкото, където се правят преброявания на бездомните кучета, последното е от 2015 г. и според него те са 4815. За сравнение, в първото преброяване от 2007 г. безстопанствените кучета са над 11 хил. Този резултат се дължи на метода „кастрирай, ваксинирай и върни”.
Кучетата се залавят от „лица със специфична квалификация”, както пише в закона, после се отвеждат в приют за животни. Там те се кастрират, обезпаразитяват и ваксинират срещу бяс. Ако в определен срок не се намери собственик за кучето, то се връща на мястото, от което е взето.
Това според законите и правилниците, но действителността може би е по-различна. Един от приютите в София е в Горни Богров, за него общинският съветник Марта Георгиева разказва: клетките на животните нямат нито покрив, нито стени, а само ламаринена козирка, като във всяка има поне по осем кучета. Съдовете за вода и храна през по-голяма част от времето са празни. Този приют е построен за близо 3 млн. лв.
Други, които се занимават с бездомните кучета, са организациите за защита на животни. Една от тях е „Animal Rescue Sofia”. Създадена от доброволци, тя се издържа изцяло от дарения и от 2014 г. разполага със собствен приют „Фермата”, където живеят около 200 кучета, за които се полагат медицински грижи и се търсят осиновители от страната и чужбина. „Средно месечно задомяваме около 70 кучета от улиците на София”, пишат в сайта си от екипа на организацията.
Разхождам се в парка. Чувам стъпки. Разпознавам звука – лапи на куче. Не са ужасно близо, но не са и достатъчно далече. Включва се инстинктът ми за самосъхранение и още преди да се обърна, за да проверя дали съмненията ми имат основание, хващам човека до мен за ръката. Опасността приближава. А аз стискам силно ръката му. Побутвам го, почти излизаме от алеята. Минали са между 3 и 5 секунди. Чувам само „ще ми счупиш пръстите” и продължавам да правя хаотични движения. Погледът ми е фокусиран само в едно – кучето. Имам късмет и това не се заиграва. Отминава, а с него и ужасът. Проследявам кучето с поглед, вече е достатъчно далече. Връщам свободата на ръката, в която търсех спасение. Усещам облекчение. Краката ми вече не тежат толкова и вървя по-лесно.
Седя на спирката и чакам автобуса. Появява се куче. Твърде жизнерадостно започва да подскача около хората, катери се по тях, дори лае от щастие. Сканирам го. Започвам да се моля на Бог, на Вселената, на автобуса, за да дойде по-бързо, на хората, за да го задържат при себе си или дори на него – да се измори да си играе. Виждам го, че няма интерес да захапе някого, безобидно е. Но страхът ме завладява. Губя контрол над разума и дори безобидният лабрадор, който помага на незрящ човек да се придвижи, за мен е заплаха.
Страхът ми е необясним и панически. Отстрани може дори да е смешно. Не ме е хапало куче, по никакъв начин не ме е наранявало. Но когато преминава около мен, настъпва паника и хаос – в главата и в рефлексите ми. А как се чувствам и какво правя, когато чуя лай или пък видя зъбите и погледа му, насочени към мен? Дори не знам. Тогава съм тотално изключила. Само аз и той сме. Губя представа за мястото, за времето, забравям и да се моля. Дори не правя опит да счупя ръката на някого, ако изобщо има човек до мен. Просто потъвам някъде. Може би това е защитна реакция или висша форма на страх, ако съществува такова нещо.
Всеки ден взимам своята доза стрес, дори предозирам, защото поне едно куче минава покрай мен. Може да не получа скоро шевове в болницата, но шансът да попадна в психиатрията се увеличава.
„Можем да съдим какво е сърцето на човек по отношението му към животните.” – Имануел Кант
Отношението ни към животните показва каква отговорност носим към живите същества около нас. В България грижата за кучетата е по-скоро безотговорна. Щом човек е решил да има в дома си куче, той трябва да се грижи за него до края на жизнения му път. Това не е стока, която да захвърлиш, когато вече нямаш нужда от нея. Както трябва да се грижиш за детето си, така трябва да се отнасяш и към животните. Безстопанствените от тях, които изхвърляме на улицата, стават потенциална опасност за гражданите. Чували сме за десетки случаи на ухапани хора от изоставени кучета.
Има приюти, но местата не стигат. София разполага с „Екоравновесие”, бих го нарекла „ЕкоХАОС”. Това е предприятие за регулиране на бездомните кучета. Но то функционира само на територията на столицата. Как другите общини да се справят с проблема? И какво да правим ние, когато видим страшното куче, което върви след нас? Как да се опазим от острите му зъби?
Службите кастрират, обезпаразитяват и чипират четириногите, но когато няма места в приютите, отново ги връщат на улицата. Кастрацията помага, за да се намали популацията им, обезпаразитяването помага да не се разнасят болести, но това не решава проблема. Случаите с ухапани хора продължават, страхът от бездомните кучета е все още жив, дори при тези мерки. Очевидно това не е достатъчно.
Освен общините, които трябва да помислят за ново решение за справянето с кучета, също и ние трябва да спрем да ги захвърляме на улицата, където стават агресивни и хапят невинни граждани и деца. Ухапаните хора дори не получават обезщетение. Законът работи срещу тях, а не в тяхна подкрепа. Не само държавата и общините ни са виновни, ние също имаме вина. Всеки трябва да поеме отговорността за действията си, както гражданите, така и държавата.
Ако за повечето хора бездомните кучета са досадни четириноги или бесни зверове, то за днешната Жълта шапка – не. Факт е, че не са ме гонили или хапали кучета като дете, което всъщност ми е дало шанс да опозная добрите страни на тези пухкави приятели.
Използвам думата „приятели“ не случайно. Това е точното определение за хиляди кучета по света, които живеят при своите бездомни стопани. Единствената по рода си (така твърдят самите те) организация Pets of the Homeless в САЩ се грижи за любимците на бездомни хора – кучета и котки. Предлага ветеринарни грижи и храна за бездомните животни, които имат стопани, но си нямат дом.
Създателката на организацията Дженъвив Фредерик разказва, че идеята й дошла спонтанно един ден, когато видяла просяк и неговото куче. Започнала да мисли над връзката между този човек и неговия любимец, за това, че той най-вероятно се грижи много трудно за животното. Истината е, че много от свободно обикалящите кучета всъщност са нечий любимец, някой, който един бездомник може да прегърне зимата и да се стопли. Те са нечии приятели, хубаво е да имаме и това предвид. За хората, спящи в подлезите и градинките, бездомните кучета понякога са единствените същества, които безрезервно ги приемат и обичат. Дженъвив прави едно бързо проучване онлайн и разбира, че от 3.5 млн. бездомници в САЩ между 5 и 10% се грижат и за своите любимци. Тогава тя решава, че ще се грижи за тези терапевти на четири крака вместо техните бездомни стопани. Досега организацията се е погрижила за лечението на 14 105 животни, събрала е близо 439 тона храна, създала е над 430 пункта за дарения в страната, като работи с много доброволци и дарители.
Кучетата не са врагове. Да, има много случаи на агресивни животни, но има и много случаи на агресивни хора. Преди да сложим всичко под един знаменател, е добре да погледнем и от черната, и от жълтата страна. Там някъде, посредата на мненията, един пухкав помощник мята весело с опашка, готов да бъде приятел и на най-отхвърлените. Това се нарича кучешка вярност.
Отговорност – това е вълшебната думичка! Златният ключ, който отваря входа към решенията на проблема с бездомните кучета. Стига да я има, възможностите са много.
Като начало е добре да сме наясно какъв е точният брой на безпризорните кучета в цялата страна, както и в отделните области и общини. Справка за това би могла да се направи, ако всички кучета бъдат чипирани – по закон чипове се поставят на домашните, но за уличните това не е задължително. Необходимо е обаче да имаме цялата картина, т.е. единен регистър на домашните и уличните кучета – за да се следи къде и колко са и да се знае кой конкретно отговаря за тях.
Връзката помежду им е от ключово значение – някои кучета попадат на улицата заради безхаберието на собственици на домашни любимци. Например такива стопани, които позволяват кучето им да забременее случайно, а после изхвърлят малките кученца. Ето защо е необходимо тези животни да се кастрират – и домашните, и уличните – за да има контрол върху популацията им. И ако някой собственик поиска любимецът му да има малки, да отговаря с името си, че ще се грижи и за тях. А ако не го направи, да има санкции.
Освен да внесе ред, подобен регистър може да улесни значително както работата на общините, така и на неправителствените организации, които са заети с проблема. Те прибират безпризорни кучета, грижат се за тях, търсят им нов дом. Някои НПО действат самостоятелно, а други имат договори с администрациите по места. Полезно би било това сътрудничество да се насърчава още.
Огромна роля играе и „Фейсбук” като платформа за разпространение на информация. Така бездомните четириноги по-лесно могат да открият стопанин или да получат адекватната грижа, от която се нуждаят. Често всичко това се случва благодарение на труда на доброволци. Но макар че той безспорно е много ценен, за решение на проблема все пак е необходим и финансов ресурс. И дори и да е по-скромен, да е разпределен разумно. Освен добро планиране на наличните средства, полезно би било да се насърчава и даряването – на пари, терени за приюти, храни.
Чий живот е по-ценен? На човека или на животното? Риторичен въпрос. А как да не стигаме до подобни дилеми?
Не искаме да има агресивни животни, които да нападат от улицата – не ги обучаваме в агресивност към други животни и хора. Не организираме боеве с тях, не им причиняваме страх и болка, нито променяме поведението им чрез измъчване.
Не искаме да има бездомни кучета – не ги изоставяме, а когато не можем да се грижим за тях, ги оставяме в приют, спасителен център, организация за защита на животните или им търсим нов собственик.
Не искаме държавата да бездейства – ставаме доброволци, помагаме, не тровим кучета из парковете, изразяваме активна гражданска позиция и, ако е нужно, предлагаме промени в законодателството, които да защитават както хората, така и животните.
Не на последно място – не искаме да се страхуваме – не всеки обича кучета, още по-малко гладните и нападателни от улицата. Но, за да се научим да живеем по-спокойно и да не трепваме винаги, когато видим куче наблизо, всички трябва да вземем мерки – дори чрез писането на тези редове, вашата Синя шапка опитва да преодолее страха си от кучета и да погледне към решения на проблема.
Защо не опитате и вие?
Източник: cvetogled.com