Скотопис от Мароко – Равносметка
През последните месеци публикувахме разказите на Ивайло Дончев за пътешествието му в Мароко. Те съдържаха случки (включително неразумни изкачвания на планини, странни пътувания на стоп, скандали с камилари и други), съзерцание, оценки и размисли от африканската страна, След връщането в София е редно да стигнем и до равносметката.
Никога няма да забравя пожеланието на моя добър приятел, Вадер: да пътувам все по-надалеч и все по-наблизо. В себе си то съдържа есенцията на Пътя: докато учиш за света – да учиш и за себе си. Следващите редове ще посветя на онова, което разбрах за себе си и Мароко.
За Мароко
Онова, което ще направи най-голямо впечатление на всеки европейски пришълец е непрестанната игра на котка и мишка с търговци, фалшиви гидове и други схемаджии, които през цялото време ще се опитат да ви измамят. Начините са какви ли не: като започнем от това, че в почти никой магазин няма цени; че постоянно се дават грешни насоки; че с поръчания чай идва непоръчана вода, или с поръчания сандвич – непоръчани картофи, които, разбира се, се плащат допълнително; че на въпроса „колко струва” келнерите ще ви казват „тринайсет”, а после ще се оказва, че е трийсет; че има отделни цени за местни и за чужденци, понякога материализирани в меню за пред вторите; че ще ви преценяват по външния вид когато си купувате килим, шал или подправки; че ще ви цакат с парите в чейндж бюрото; че ще ви лъжат, че хотелът ви е затворен, че улицата е задънена и какво ли още не. Не бих могъл да изчерпя потенциалните възможности.
Битката за оцеляване, обаче, не противопоставя само туриста на местния шарлатанин. Тя тече с пълна сила между местните, които се избиват за всеки клиент. В Шефшауен станах свидетел на сдърпване между персонала на две съседни улични кафенета за това, че едното навлязло с няколко квадратни сантиметра в територията на другото. В Ерфоуд зажаднелите за скътаните ми дирхами организатори на камилски турове почти ме отвлякоха от автобуса, за да ме развеждат тъкмо те, а не някой друг, из пустинята.
Няма да оправдая обикновения измамник, но мога да го разбера. Беден е и се бори за оцеляването си така, както може. Често пъти той (по думите на Амин половината население на страната е неграмотно) няма образование, съответно и възможност за добре или поне нормално платена работа. В същото време на талази в страната му идват западняци, които в очите му са глупави и неориентирани (в което понякога има немалка доза истина). Изкушението да се възползва от наивността им надделява… и схемите започват. „Защо да не го излъжа с десет-двайсет дирхама, като той и без това взема две хиляди евро заплата?” – може би си мислят.
Ще си позволя тук една провокация. Каква е разликата между фалшивият гид, който те размотава, за да препечели някоя жълтица или продавачът в магазин, който ти продава минерална вода с надценка и всички онези „нормални” хора – брокери на недвижими имоти, банкови чиновници, търговци, пиар-и, специалисти в областта на маркетинга и рекламата, които скриват или представят по благовиден начин неприятната за нас информация; които не ни казват за малките букви в договора и приветливо, „интелигентно” и с усмивка ни карат да си сложим подписа някъде или да си купим нещо? Защо когато тези хора мамят това е „добре свършена работа” и получават награда за „служител на месеца”, а когато някой арабин от Маракеш го направи – това е „циганска работа” и той е шарлатанин?
Колко от тези служители на месеца когато идат в Мароко на почивка ще се оплачат от поведението на местните им необразовани колеги? Неспособността да вникнем в дълбочина, да разберем другия и мотивацията му, е симптоматична за обществото ни. Хора, които са прочели една книга по определен въпрос смятат, че са го разбрали; други, които са почивали в добре защитен курорт, далеч от местните и проблемите им – че реално са били в съответната страна; трети са гледали много „документални” филми в ютюб и всичко им е ясно; четвърти се задоволяват с лепенето на етикети и отказват да проникнат отвъд външните прояви на нечие поведение, а може би дори не си дават сметка, че съществува такова „отвъд”. Тази яловост не може да доведе до друго освен повърхностни изводи и представи, а те много трудно могат да са истинни.
За пореден път получих коментари от рода на „Ама как така сам?”, „Внимавай”, „Ще те отвлекат” и какво ли още не. Пак в очите на мнозина съм „луд” и „екстремен”, когато всъщност съм доста посредствен. Мароко не е опасна страна, пълна с терористи с калашници и човекоядци с ятагани. Всъщност повечето хора вън от места като Маракеш, Фез и Мерзуга, където тълпите туристи възбуждат алчността и креативността на измамниците, са добронамерени, услужливи и гостоприемни. Проблемите там са доста сходни с нашите, а различията идват най-вече от културния контекст.
Онова, което най-много ме смущава е ниската образованост. И не защото половината от онези, които ме питаха откъде съм не бяха чували за България, след което отговаряха с „Ааа, Унгария/Бънгария”. А защото докато гледах десетките просяци и кибици (един специфичен тип хора, които стояха по улиците и нищо не правеха) имах чувството, че пропиляват живота си, оставят го да изтича без нищо да им се случва, тъй като нямат и бегла идея за неизброимите възможности пред себе си. Тъжно е колко много те няма да опознаят, за колко много няма да подозират и колко много няма да бъдат. Не става дума, че имам някакво завишено мнение за себе си и смятам, че живея „както трябва”. Просто… в захлупения им свят изглежда, че единственото, което има значение, е хлябът и това, че един ден ще отидат при бога. Струва ми се крайно недостатъчно.
С което стигаме до религията. Когато му казах, че не вярвам, Абдерахман се обърна на полушега към мен с думата „вагабонт”. По думите на Самад и Амин съществува натиск от страна на близки и общество и ако не си религиозен – си създаваш проблеми. Какво да кажем за Амал, която ми разказа историята на единайсетгодишно момиче, изпратено от майка си да слугува някъде си, вместо да учи?
От една страна съм твърдо убеден, че човек следва да има пълна свобода да взема изборите, касаещи личната му сфера, включително – дали да вярва и в кой бог да вярва. Но, от друга, когато последствията от избора му са в конфликт с универсални човешки ценности – като започнем от човешкия живот, минем през равенството между половете и стигнем до собственото или това на децата ни образование – толерантността ми към този избор драстично намалява.
Убеден съм, че някаква част от жените, които водят живот на притурки към мъжа, считат, че този избор е техен. В основата на тази рационализация може да стои гузната съвест, пред която те отказват да се изправят, защото са се подчинили на традиционните, религиозни, патриархални норми, въпреки вътрешното им несъгласие с тях. Други може никога да не са били осветявани от искрата на съмнението, тъй като пет пъти в деня ходжата е вил от мегафона, в училище са ги карали да учат наизуст Корана, а мама и тате са им слагали забрадки още от най-ранно детство.
Общественият филтър[i] формира съзнанието на хората. Същото важи с пълна сила и за онези от нас, които биха казали, че мюсюлманите са промити мозъци, а ние сме свободомислещи. Само че механизмите за индоктринация при нас са доста по-фини и незабележими, което, впрочем, ги прави много по-ефикасни. Не бих бил против избора на една жена да носи фередже и да се подчинява на мъжа си ако преди това тя има необходим минимум от познание за света и другите алтернативи; ако е свободна да направи информиран избор (при цялата условност на „свободна” и „информиран”).
Пиех чай на покрива на хостела в Шефшауен и наблюдавах децата от близко разположеното училище. Бяха в междучасие и играеха: по същия начин, по който и аз го правех на времето. Ние преди всичко сме хора, а мелачката на институционализираните образование, религия и медии е това, което съблича човешкото от нас и ни превръща във фанатизирани – мюсюлмани, потребители, идолопоклонници. Различията ни са нещо прекрасно. Онези, които смятат, че в тях има нещо страшно и вредно – без значение дали са хипита-фенове на Джон Ленън или юпита-глобалисти, фенове на европейския съюз – търсят корена на войните и омразата на грешното място. Властимащите са онези, които използват различията, за да ни разделят. А структурата на обществата ни (икономическа и политическа, в частност – конституционноправна) – е онова, което им дава тази възможност.
Докато бях в Африка си спомних думите на Станислав Лем за „унищожаването на онова, което не можем да разберем”[ii]. Бих перифразирал: „ние се страхуваме от онова, което не разбираме”. Единственият начин, следователно, да преодолеем страха е като започенем да разбираме. И обратно. Тогава няма да е нужно да стигаме до фазата с унищожението.
За мен
За пореден път се убедих колко важно е да разполагам с адекватна на условията екипировка. И ако това може да е наложително за изкачването на връх като Тубкал, който е по силите на всеки кашкавал-турист, за по-екстремни начинания си става направо задължително.В същото време – да бродя из планините по своя си, скотски, бюджетен и зле подготвен начин, ми носи бонус удоволствие. Това може да е от суета, криворазбрано себедоказване, подценяване на обстоятелствата или комбинация между изброените, но прави изживяванията по-незабравими. Ограничените пари (а оттам и обем на багажа) и време налагат компромиси от различно естество. Например – щеше да е крайно непрактично да размъквам още един чифт обувки с мен, за да не катеря планината с маратонките и по-дебело яке, за да се застраховам в и без това малко вероятния случай на снежна буря.
Контрастът между авантюрата във Висок Атлас и тътренето по отъпканата пътечка край Озоуд за пореден път ме наведе на мисълта, че обичайните форми на туризъм ме губят. Все повече ставам склонен да жертвам онова, което повечето хора биха нарекли „комфорт” в името на интензивни и нетипични изживявания; все по-малко – да бъда обект вместо субект на пътуването – да ме водят, вместо да се водя сам; да се подчинявам на решения, в чието вземане не съм взел участие. Всичко това звучи като нещо хубаво, но може да означава, че имам нужда да се излагам на нови и все по-силни външни стимули понеже не се чувствам достатъчно жив и пълноценен. Себеопознаването едва ли някога ще спре, а в отговорите, до които ще стигам – няма как да съм напълно сигурен.
Почти идиотска усмивка лъсваше на лицето ми всеки път щом виждах нещо ново и непознато: на улицата, през прозореца на гранд таксито, в магазина за подправки, докато карах колело в пустинята или скитах по брега на океана. Европа, чистите и добре уредени градове, които не ми предлагат нови гледки – ми стават все по-безинтересни. Музеите, катедралите, парковете и статуите отстъпват пред пустошта, кирпичените къщи и суровите пейзажи. И не защото не харесвам определени аспекти от живота в големия град, а по-скоро защото прекарвам в него твърде много време и се опитвам да възстановя баланса: там е социалният живот, навън – безкомпромисната, чиста, неподправена природа.
Тя не лъже, не мрази, не използва, не предава, но също така – не обича, не закриля и не те приема с отворени обятия: тя просто е. Напълно незаинтересована от личността на пътника, напълно безпристрастна и без причина да крие каквото и да е. Може би затова е най-доброто място, на което той може да остане насаме със себе си – защото ролята на човешкия фактор – макар да не може да бъде изключена – е минимализирана. А това е нещо извънредно важно, от което, сякаш, повечето от нас се страхуват – със или без да го осъзнаваме. По тази причина ние търсим всевъзможни начини да ангажираме вниманието си с различни залъгалки: телевизия, игри, все по-нови, все по-технологични, все по-бързи и кратки форми на забавление – стига да не ни се налага да останем сами – за да не се изправим пред собствената си душевна нищета.
Питам се доколко последното важи за мен. Непрекъснатото преследване на разнообразието – в частност – от места и природни картини – би могло да е моя отчаян опит за запълване на вътрешни празнини. В близо сто процента от времето, в което съм буден, държа вниманието си заето с повече или по-малко „смислени” задачи, което не ми позволява да задълбая достатъчно в собствените ми противоречия и конфликти. Ето защо този път си казвах неведнъж: „Няма да слушам музика или аудио книга, сега ще мисля”. И мислех. Беше интересно и предполагам – полезно.
Струва ми се, че отговорът на въпроса за произхода на потребността от събитийност се крие тъкмо в това – как се чувствам когато „нямам какво да правя”, когато съм сам със себе си. Продуктивната нагласа към живота пронизва личността изцяло и се проявява във всички нейни мисли и действия. Тази личност изпитва жив интерес към хората и света, а скуката ѝ е напълно неприсъща. Доколкото става дума за идеален случай, мога само да се надявам, че съм на прав път.
[i] Системата от езика, логиката и забраните в едно общество; онези явления, които не могат да минат през обществения филтър остават неосъзнати.
[ii] Из „Соларис”