Как бокойтът на Олимпиадата в Лос Анджелис превърна Румъния във втора спортна сила в света?
За период от над 40 години след края на Втората световна война Студената война е тази, която определя живота на голяма част от хората на света. Това важи с пълна сила за държавите в Източна Европа, които попадат на граничната линия между Запада и една от двете суперсили по това време – СССР.
Съперничеството между двата блока засяга всички сфери на човешкия живот, а надпреварата кой ще има надмощие в дадена област води не само до период на екстензивен научно-технически прогрес, но за съжаление и до политически решения и ограничения, от които страдат обикновените хора. Тези решения често преминават отвъд границата на разумното и раждат истински безумия, които от днешна гледна точка изглеждат и(ли) скандално, и(ли) нелепо. Няма как по друг начин да си обясним например ограниченията при пътуване в чужбина или дефицитa на дадени стоки по магазините, познати до болка на по-възрастното поколение.
Един от върховете на абсурдните забрани е в спорта и по-конкретно в Олимпийските игри. Макар и още от древността те да са символ на примирието, на даването на равни възможности на най-добрите атлети да покажат способностите си, в периода на Студената война Игрите служат изцяло за политически цели и спортът остава на заден план. И докато обикновено държавите се съревновават помежду си с участието си на олимпийски игри, има случаи, в които постигат дадени политически цели с неучастието си.
Първият наистина голям подобен случай е от 1980 година, когато Западните страни, начело със САЩ, обявяват, че ще бойкотират Олимпийските игри в Москва заради съветската инвазия в Афганистан година по-рано. Така на Игрите в съветската столица участие вземат само 80 страни, с 12 по-малко отколкото на предходната Олимпиада в Монреал, а по една или друга причина общо 62 нации не изпращат свои атлети. Част от тях обаче оправдават решението си не с бойкота, обявен от президента Джими Картър, а с финансови затруднения.
Но за държавите от Източния блок, сред които попада и България, много по-важният бойкот се случва 4 години по-късно, когато по нареждане от Москва страните от Варшавския договор отказват да изпратят свои спортисти на Игрите в Лос Анджелис.
С едно изключение: Румъния.
Тогавашният лидер на страната Николае Чаушеску вижда в Олимпиадата в Лос Анджелис отлична възможност да „спечели точки” пред международната общественост, отказвайки да се съобрази с нарежданията на Кремъл. След като само година по-рано Румъния е обвинена в нарушаване на човешките права, а опитите на Чаушеску да получи подкрепа удрят на камък както в Москва, така и на Запад от Берлин, пред него се задава възможност, която не е за изпускане и той успешно успява да манипулира САЩ, които още от времето на президента Айзенхауер търсят верен съюзник в комунистическия блок.
През 1973 година с решение 212 от Меморандума за национална сигурност САЩ разделят комунистическите държави в две групи – добри и лоши, като добрите получават политически и финансови стимули. За да бъде призната една комунистическа страна за „добра”, от нея се изисква да зачита човешките права, да направи икономически реформи, да улесни пътуването в чужбина на собствените си граждани, да либерализира вътрешния си пазар, като му даде по-голяма свобода или да води външна политика, която категорично се разграничава от тази на Москва. Тъй като режимът на Чаушеску не е в състояние, в което да стимулира развитие на пазарна икономика, нито има видимо подобрение на човешките права, то заемането на позиция, противоположна на тази на Москва, е дързък, но напрактика единствен възможен избор.
Чаушеску обаче отдавна има славата на любим комунистически лидер сред западните демокрации. Още през 1967 година той Румъния установява дипломатическите отношения с ФРГ, което германският канцлер Вили Бранд смята за голяма победа. През същата година в страната на частно посещение идва Ричард Никсън, а след две години прави ново такова, този път като президент на САЩ. Дипломатически успехи обаче създават у румънския лидер усещане, че той е по-независим от Москва, отколкото всъщност е.
Възможността пред Чаушеску да се докаже като независим от Москва лидер идва малко неочаквано. Докато текат Зимните олимпийски игри в Сараево в началото на 1984 година, съветският лидер Юрий Андропов умира от бъбречна недостатъчност. На негово място идва твърдолинейният Константин Черненко, с което рязко се сменя и политиката на СССР. Съветските власти започват да изказват съмненията си относно участието на страната на предстоящите игри в Лос Анджелис и така на 8 май Кремъл излиза с официално съобщение, че бойкотира Игрите и ще организира собствени такива, които кръщава „Дружба-84“. Останалите държави от Варшавския договор веднага потвърждават решението на Москва за бойкот, а румънските медии споменават единствено, че СССР е решил да не участва. Но не и че Румъния няма да участва.
Заради тази липса на категорична позиция съветският консул в Букурещ Евгений Тяжелников провежда четири срещи в рамките на шест седмици с Чаушеску, в които настоява Румъния да не участва на Игрите в Лос Анджелис. Румънският лидер използва умело създалата се ситуация, като на среща с президента на Международния олимпийски комитет Хосе Антонио Самаранч му съобщава, че румънските спортисти със сигурност ще бъдат в Лос Анджелис, а за пред обществеността официалната позиция е, че все още не е взето никакво решение.
В този критичен момент на сцената излиза американският президент Роналд Рейгън, който изпраща телеграма с неустоимо предложение на Чаушеску – Румъния да получи удължаване на статута на „Най-облагодетелствана нация“ за още три години, което е от съществена важност за търговските взаимоотношения на страната с другите държави. Писмото изразява категоричната увереност на Рейгън, че Румъния трябва да участва на Игрите, независимо какво ще и струва това, а в рамките на последните 5 години американски президент за втори път използва олимпийските игри за постигането на политически цели. Ситуацията обаче е достатъчно заплетена, а най-точно тълкувание на случващото се дава американският посланик в Букурещ Дейвид Фъндербунк:
„Чаушеска знае отлично какво САЩ искат да направи и е наясно какво би означавало за неговия имидж на „независим лидер“ да се скрие под сянката на Черненко. Според нас е не само излишно, но и не е препоръчително САЩ да карат Чаушеску да прави нещо, което той по всяка вероятност ще направи така или иначе. Вярваме, че планът на Румъния е да получи максимално много от решение, което ще бъда направено по критерии, на които писмото на президента няма да отговаря. Ако Румъния бъде представена в Лос Анджелис, това ще бъде чудесно. Ние не инвестирахме нищо и вече видяхме на какво е способен Чаушеску. Ако той все пак се поддаде на непреодолим съветски натиск или обещания, би било по-добре за САЩ да не са водили неуспешни преговори с него, за да го убедят да прати спортистите си на Игрите.“
В този момент крайното решение за това дали Румъния ще участва в Лос Анджелис изглежда все още далеч и на 24 и 25 май в Прага официални лица, отговарящи за спорта в 11 различни комунистически страни, се събират, за да обсъдят създалата се ситуация с бойкота. Според повечето от участниците в срещата сигурността на атлетите ще бъде поставена под сериозен риск в Лос Андджелис и е по-добре те да не заминават. Спортният министър на Румъния Хараламби Алекса обаче категорично отказва да приеме тези доводи, заявявайки, че страната му „винаги е подкрепяла олимпийското движение и в момента подготвя официална декларация, с която ще потвърди участието си в Лос Анджелис“. Румънските власти нееднократно заявяват, че за тях вземането на едно такова решение е лесно и те не са подложени на външен натиск, а румънските атлети не са спирали да се готвят за Олимпиадата. Декларацията действително е подготвена още на същия ден и вечерта на 25 май Румъния обявява участието си на Олимпийските игри.
снимка: www.olympic.org
На 29 май, пет дни след като Алекса обявява решението на Румъния да участва, в Букурещ пристигат представители на МОК и на Организационния комитет в Лос Анджелис, които да проведат финален кръг преговори, на които да бъдат уточнени детайлите около участието на страната. Румънците успяват да договорят отлично условия за участието си, минимизирайки разходите си. Страната ще трябва да плати едва 60 000 от общо 180 000 долара за транспорта на състезателите до Лос Анджелис, като останалите 120 000 ще бъдат поделени по равно между МОК и организаторите. За да договорят тези добри условия, румънците казват, че са подложени на изключителен натиск от Москва да не участват на Игрите, в страната няма достатъчно стабилна валута, а освен това „Аерофлот“ отказва да ги транспортира до САЩ и ако МОК иска да ги види в Лос Анджелис, трябва да намери начин да им организира пътуването. Въпреки че тези условия са изцяло в полза на Румъния, за МОК и най-вече за американските власти това е победа.
В Белия дом отчитат решението на Румъния като успех на политиката на Рейгън за разграничаване на страните от Източна Европа от СССР. За награда още на 1 юни статутът на Румъния като „Най-облагодетелствана нация“ е подновен.
На 4 юни Чуашеску пристига в Москва, където да проведе среща със съветския лидер Черненко. Темата на посещението не става ясно, но според мнозина визитата е свързана единствено и само с решението на Румъния за участие на Олимпийските игри. Въпреки решението за несъобразяване с позицията на Кремъл, Черненко няма намерение да влошава и без това трудните си взаимоотношения с румънците и предприема ход в посока на сдобряване, като награждава Чаушеску с ордена на „Октомврийската революция“. Румънският лидер се съгласява с мнението на колегата си, че вътре в Източния блок трябва да има по-голямо сътрудничество, но изтъква и нуждата от засилен национален суверенитет.
Всъщност действията на Чаушеску, праволинеен комунист и откровено авторитарен тип лидер, са продиктувани до голяма степен от случващото се в Полша и появата на „Солидарност“. Той търси всякакви възможни начини, по които да предотврати появата на подобна организация, като през 1983 година започва да търси активно съюзници на Запад. След като опитите му се оказват не много успешни, а и след смъртта на Андропов, той няма много други възможности освен отново да търси засилване на връзките с Москва, докато неочаквано не получава шанса да извлече дивиденти от бойкота на Игрите в Лос Анджелис.
На 28 юли 1984 година XXIII Летни олимпийски игри са открити с парада на нациите на „Лос Анджелис Мемориъл Колизеум“. При влизането си на стадиона 127-те представители на румънската делегация са посрещнати като герои от публиката, като единствено по-големи аплодисменти получава отборът на домакините от САЩ.
Изненадващо или не, Олимпийските игри се превръщат в абсолютен триумф за Румъния. Страната завършва на трето място по общ борй спечелени медали с 53 след САЩ със 179 и ФРГ с 59. В официалното класиране по медали обаче Румъния е на второ място, тъй като със своите 20 златни медала отстъпва единствено на САЩ с 83. Далеч зад Румъния се нареждат страни като Китай, Италия, Япония, Югославия, Великобритания и Франция. При завръщането си в Букурещ румънските атлети посвещават успехите си точно на Чаушеску, който още няколко години след това бере успехи на гърба на решението си да се противопостави на съветския бойкот.
Георги Крумов