Войната, която започна на „Максимир“
Звонимир Бобан рита полицая Рафик Ахметович
В началото на ХХ век регионът на Балканите започва често да бъде наричан както от журналисти и историци, така и от важните дипломатически фигури „барутният погреб на Европа“. Това определение е колкото неприятно, толкова и вярно за държавите, намиращи се в тази част на континента. Докато останалата част на Европа живее в почти ненарушим мир още от Виенския конгрес през 1815 година, то на Балканите войните първо срещу Османската империя, а след това и между новопоявилите се държави на практика не стихват. Именно от Балканите започва и Първата световна война, която драматично променя баланса на силите в света и прекроява границите на Европа. С края на Първата световна война приключва съществуването на Хабсбургската империя, която се разпада на съставните си части. В бившите и южни части обаче в края на 1918 година се появява една нова държава – Кралството на сърби, хървати и словенци, което от 1929 година ще носи името Югославия.
Съдбата на Югославия и до днес продължава да буни духовете, като за мнозина тя все още си остава символ на величието на славяните, а за други е пример за това, че механичният сбор от народности, макар и близки като гени и култура, не може да доведе до положителен резултат. Въпреки сложния си състав от шест републики, две автономни републики и три различни вероизповедания, Югославия успява да просъществува почти век. С огромен принос за това единствено е Йосип Броз Тито, който повежда комунистическата съпротива по време на Втората световна война, а след нейния край застава начело на държавата.
Смъртта на Тито на 4 май 1980 година обаче страната без всепризнат лидер, което засилва напрежението вътре в страната, която започва да се управлява на ротационен от представител на някоя от шестте републики и двете автономни републики за период от по една година. По това време започва засилването и на икономическите различия между отделните републики, влизащи в състава на Югославия, като западните – Словения и Хърватия, изпреварват чувствително останалите. На този фон властта в Сръбската комунистическа партия попада в ръцете на Слободан Милошевич, който открито говори за сръбско водачество сред народите на Югославия, което допълнително засилва сепаратистките настроения в останалите части на страната. В края на 80-те години ситуацията в Югославия е нестабилна, а процесът на разпадане на Източния блок, който върви с пълна сила в останалите социалистически страни, задава рамката, в която ще попадне Югославия съвсем скоро.
През 1990 година вече е съвсем ясно, че Югославия върви към разделение, след като през пролетта в Хърватия и Словения са проведени избори, които са спечелени от антикомунистическите сили. Специално в Хърватия изборите се провеждат на 6 май и са спечелени убедително от Хърватския демократичен съюз на Франьо Туджман, който с идването си на власт започва масови уволнения на всички сърби по етажите на властта. Година по-късно, на 25 юни 1991 година, парламентите на двете страни едновременно приемат решения, с които декларират независимостта си от Белград. Югославската народна армия обявява война на Словения на 27 юни, но сблъсъците са само номинални и след десетина дни военните действия приключват. В Хърватия обаче започва жестока война, която продължава цели четири години.
Според историците точно този акт на обявяване на независимостта от страна на хърватите дава начало на войната. За голяма част от самите хървати обаче и за всички фенове на футболния отбор Динамо Загреб тя започва още през 1990 година.
Фенове на Динамо хвърлят седалки към привържениците на Цървена звезда
Денят е 13 май. В Загреб предстои лютото дерби между два от трите най-големи клуба в Югославия – местния Динамо и белградския Цървена звезда. Срещата трябва да започне в 16:00 часа местно време, но още от сутринта в града има проблеми. Поне 3000 фена на „звездашите“ са пристигнали специално в Загреб за мача, като голяма част от тях са от крайната фракция „Делие“, водена лично от добилия печална слава по време на войната Желко Ражнатович, по-известен като Аркан. Сръбските фенове цял ден пеят из Загреб патриотични песни и се отдават на вандалски актове, при които 50 цивилни са ранени. Въпреки тези безредици, мачът не бива отложен, а полицейските части не обръщат особено внимание на случващото се.
Постепенно агитките и на двата отбора се събират на „Максимир“, но нито една от тях не е в настроение като за мач. От двете части на стадиона се чуват взаимни обвинения, клетви и закани за саморазправа. Феновете на Цървена звезда скандират „Загреб е Сърбия“, докато привържениците на Динамо пеят за Анте Павелич, водач на марионетното фашистко правителство в страната по време на Втората световна война. В тази обстановка насилието бързо прераства във физическо. Само за няколко минути навиячите на гостите успяват да изпочупят сектора, в който се намират и пред погледа на бездействащите милиционери да се отправят към намиращите се в съседство запалянковци на Динамо. Феновете и на двата отбора използват всякакви подръчни материали в започналата битка – камъни, метални прътове, седалки, рекламни пана и дървени греди. Най-върлите привърженици на домакините от фракцията „Бед Блу Бойс“ се хвърлят в контранастъпление, но са пресрещнати от милиционерските части, които безмилостно започват да ги бият. Динамовските фенове нахлуват на терена, където вече няма играчи на Звезда, опитвайки се да достигнат до сръбските, но и тук голяма част от тях биват спрени от органите на реда. Играчите на Динамо все още са на терена, невярващи на очите си. Един от тях е Звонимир Бобан, който се нахвърля с ритник върху югославски милиционер Рефик Ахметович и го поваля на земята, докато той бие фен на Динамо. Ритникът моментално превръща Бобан в герой за всички хървати и се превръща в символ на съпротивата и борбата за хърватска независимост. След срещата Бобан е наказан да не играе за шест месеца, а срещу него са повдигнати и съдебни дела.
В крайна сметка няколко стотин човека получават сериозни травми при сблъсъците, като на мнозина от тях се налага да им бъде оказвана спешна медицинска помощ още на стадиона, тъй като има простреляни, смазани и обгазени. И до ден-днешен остава неясно защо се допуска да се стигне до насилие на стадиона, при това в такива размери, но и двете страни посочват бездействието на милиция като основен фактор за големия брой пострадали. Едва ли някога ще стане ясно и дали действията на органите на реда са били забавени заради нареждане отгоре, от което е трябвало да се извлекат политически дивиденти за някоя от страните. Въпросите около този мач винаги ще стоят отворени, а истината ще остане изгубена в хаоса по трибуните.
Днес пред стадион „Максимир“ има паметна плоча със следното посвещение: „На феновете на клуба, които започнаха войната със Сърбия на това място на 13 май 1990 година“. 27 години след кървавия 13 май е трудно да повярваме, че дори и да не се бе стигнало до този сблъсък, нямаше да има война в Югославия. Този мач обаче само доказва силата на футбола като социален феномен, който е достатъчно могъщ, за да даде само по себе си началото на една война.
Георги Крумов