Velentine’s Massacre 2018 – из дневниците на изкъртените вратни прешлени
Понеже ми казват, че съм ходещ disclaimer, ще започна и този материал с уточнение. Заглавието е метафорично, прешлените ми са си на мястото, а след още няколко дни ще мога и да ги движа. Но, че се изкъртихме, не отричам.
Valentine’s Massacre е сред изключенията на родната ъндърграунд сцена. На първо място, защото е сред малкото събития, за които „график“ не е абстрактно понятие, постнато из социалните медии, за отчитане на дейност. На този фест, както и на останалите събития на Black Nebula Events, закъснението значи изпускане на песен-две (или направо на цяла група). Припомних си това първата вечер, когато с колегата Иванова, за съжаление, закъсняхме и изпуснахме изпълнението на Meridian Run. Затова за тях не мога да кажа нищо конкретно. На някой следващ евент може и да успея да ги чуя на живо, засега минавам нататък.
Ден първи
В минутите след 19 часа клубът вече беше доста пълен. Изглежда публиката вече свиква със спазването на публикуваните графици на Massacre-а, почти без разминаване.
Втори на сцената се качиха варненците Axez. Младежите показаха много енергия и си личеше, че се забавляват. Така и не разбрах какво слушам обаче. Някакво представяне нямаше да е излишно. И да не е на всяка песен, но от време на време, колкото да знае публиката какво се случва. Поне когато още някой се качва на сцената като екзистенц минимум на представянията. Примерно. Като изключим този пропуск, младата банда все пак се справи добре и предложи на публиката сносен сет, вместен в определения от организаторите слот.
Трети в лайнъпа за вечерта бяха Покой. Не се заблуждавайте от името, като повечето хардкор групи, Покой предразполагат повече към викане и скачане, отколкото към спокойствие. Тук вече имаше малко повече сценично присъствие и контакт с публиката. Не, че пожелателните призиви за Ушев и мъжката анатомия са спиращо дъха оригинални, но, хей, поне някой ще се посмее. Извън словесните баналности, представянето на Покой беше, доколкото е възможно, стабилно. Звучеше добре, публиката се забавляваше, музикантите – също.
Малко след 21 часа забиха и хасковските машини 8 m/s. Един от акцентите на феста за мен беше тяхното представяне. Имахме възможността да чуем парчета от новия албум на групата, “Individualist”, който излезе съвсем скоро. И да разберем, че “i!i” се чете просто като “I”. Научаваш нещо ново всеки ден. Поне в бъдеще няма да я представяме грешно в ефир. Връщайки се в настоящето, мога да кажа само, че настроението и енергията се покачиха с няколко нива доста рязко, а хасковската хардкор група изсвири и представи всичко достатъчно добре, че да нямам място за критика. Феновете доста силно заявиха желанието за бис. След съвсем леко забавяне, колкото да получат палец нагоре от влетелия в залата организатор, 8 m/s откликнаха и хората имаха възможността да избухнат подобаващо за още няколко минути. Мошът при тях си беше сериозен, но ако ходите на концерти на тази група, сте наясно с това. Ако не, вече знаете.
Scars Of A Story ме изненадаха искрено. Най-вече защото много от присъстващите си тръгнаха приблизително по времето, в което румънците излязоха на сцената. От една страна, това може да се обясни с преминаването от all ages към 18+ събитие след 22 часа. От друга страна, далеч не целият поток напускащи клуба изглеждаха под 18. Естествено, всеки е свободен да прави каквото иска. Отбелязвам оредяването на публиката, защото в повечето случаи чуждестранните изпълнители са хедлайнери и масата е дошла да гледа тях. В контраст с тази обща картина имате Valentine’s Massacre, където публиката идва, за да подкрепи преди всичко родните ъндърграунд банди вече пет години. Идеята за привличане и на групи от други страни във формата е стъпка в правилната посока за изграждане на по-продължителни отношения с европейските ъндърграунд сцени.
Тепърва ще видим как ще се развие тази идея, пък и самият фестивал. За момента мога да кажа, че по-мелодичният метълкор на румънците, които направиха доста добро първо впечатление, беше освежаващ, но не беше най-запомнящото се представяне за вечерта.
Първата вечер на клането приключи със софийската група K.O.R.A. Тяхната амалгама от метълкор и алтернативен метъл с груув елементи закри съботната вечер с много енергия, мелодичност и популярните парчета на бандата. Публиката, макар и оредяла, поиска още музика и от K.O.R.A., които даже решиха да си разчупят традиционния сетлист и да не завършат с “Row Through the Snow”. А казват, че старите кучета не могат да учат нови трикове. Шегата настрана, K.O.R.A. бяха подобаващ финал на ден първи – ударен, catchy и заслужаващ си мускулната треска.
Ден втори
Който headbang-ва прекалено ентусиазирано в събота, в неделя не може да си мърда врата, гласи една стара поговорка. Или не, но би трябвало. Съдейки по израженията и движенията на някои познати, които бяха инвестирали в двудневни гривни, силната първа вечер беше причина втората да премине по-кротко. Групите в неделя също бяха смес от утвърдени ъндърграунд групи и по-слабо познати банди, които тепърва събират опит и фенове.
Ghosts From Our Past чух за пръв път, когато се качиха на сцената. Звучат като обещаваща млада банда, музиката им е мелодична и модерна, а контрастът между двата вокала ме грабна веднага. С удоволствие бих ги слушала отново, в идеалния случай с малко по-уверени и силни вокали от певицата, че на моменти се губеше и една идея повече енергия на сцената.
Раздвижването дойде автоматично, когато дойде ред Last Remains да свирят. Русенската хардкор банда започна по-късно от определения час, заради проблеми с техниката. Това беше май единствената засечка в иначе добре смазания механизъм на Valentine’s Massacre. Забавянето не попречи на Last Remains да забият уверено и ударно, а на публиката да се забавлява и движи усилено. Изпълнението беше bouncy, както винаги. Не пропуснаха да изпълнят и едно от емблематичните си парчета, “November 18th” заедно с една от емблемите на родния кор Иво „Рижия“ Караджов (Всеки Следващ Ден).
40 Days Later бяха трети по ред във втората вечер на фестивала. Групата започна с класическата “Antigravity”, която най-накрая успях да чуя на живо вътре в залата на клуба, в който я свирят. Не звучи като постижение, но от години се опитвам. Най-накрая ми се получи, така че щях да съм доволна каквото и да изсвирят след това. Сетът им, всъщност може да се използва като аналогия и за самия фест – стари парчета, познати на публиката + нови песни, които са по-актуални и изпълнения с гост вокали, за да видим, че изпълнителите се подкрепят.
40 Days Later извикаха на сцената организатора на събитието, Жо Василев, за едно изпълнение и Иво „Рижия“ Караджов, за друго. Започвам все повече да се чудя, ако нямаш песен с „Рижия“, въобще кор ли свириш? От 40 Days очаквах емоционална музика, изпълнена технично и с много енергия. Не останах разочарована.
След като графикът и безпроблемно работещата техника се върнаха в събитието с 40 Days Later, на сцената се качи beatdown групата Never Prey. Отне ми доста време да се сетя откъде са ми познати. Като чух името на “Monocrat”, после и самото парче, ми светна, че гледах клипа в търсене на нещо интересно наскоро. В подробности за видеото няма да се впускам сега, но поне можех да си въртя сцени от него в главата, докато гледах земята през 50% от сета им. Музиката им беше интересна и добре изпълнена. За жалост не мога да кажа много за сценично поведение и изпълнението, извън самия звук, защото мигащият на бързи обороти бял прожектор е точно последното нещо, което искам да гледам. Доста ми е все едно, че е над сцената. Намалена видимост в близкия час и болки в очите не са нещо, което очаквам от/съм съгласна да жертвам за концерт, sorry.
Предпоследни свириха гърците Above Us The Waves. За пръв път ги гледах (и слушах) на живо, въпреки че са идвали в България и преди. Мога да разбера защо са събрали фен база сравнително бързо. Мелодиите и рефрените се запомнят лесно, музиката е тежка, но има мелодия, ритъмът е стабилен. Въобще метъл, на който с кеф можеш да си куфееш пред сцената или да си пиеш бирата на бара, ако реанимираш от предната вечер. В един момент вокалът скочи от сцената и продължи да пее, докато се разхождаше в публиката. Енергичен човек. Колегите му и те. Може би затова изглеждаха не особено щастливи от видимо недостатъчната енергия на феновете. Неделя, какво да се прави.
Downslot закриха Valentine’s Massacre 2018 ударно. Спирам да пиша „енергично“, че се повтарям. Музикантите успяха да ангажират останалата публика, изпълниха песните си, благодариха на всички участници, присъстващи и организатора и слязоха от сцената без да се бавят. Разумно решение за последна банда в неделна вечер.
Тазгодишното издание на фестивала ме впечатли повече от предното, откровено казано. Това може и да има общо със звуковата травма тогава, може да е и заради музиката. В предпоследния уикенд на февруари 2018 г. Valentine’s Massacre даде на феновете възможност да открият нови банди, които може да им допаднат, докато слушат познати вече изпълнители. От музикантите, за музикантите и точно затова повече за публиката. Защото си личи, когато изпълнителя пред теб се забавлява искрено и се кефи на това, което свири. И когато е фен на колегите си и ги подкрепя. А спазването на обявеното разписание и липсата на ненужно разтакаване в стил Аксел Роуз спестява доста нерви.
На петата си годишнина Massacre-а показа, че професионализмът може да се съчетае успешно със забавлението и да се получи запомнящо се събитие. Много музика, много емоции и, разбира се, много бира. Не знам как по-добре мога да опиша този фестивал, затова няма да се опитвам. Ще се огранича до заключението, че си заслужава ходенето и ми дава надежда за ъндърграунд фестивалите изобщо. Как ще се развие, ще видим идните години. Засега изглежда обещаващо.
Пламена Петрова